Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (41)

41

Вкараха ме в една лъскава стая с още по-лъскава заседателна маса. И двете се намираха в полицейското управление на „Роксбъри“. Всъщност всичко свързано с бостънската полиция беше лъскаво. Обстановката ми напомняше за конгресния център в хотелите „Хаят“ по летищата. Чаках на масата трийсетина минути, преди Франк Белсън, облечен в мокър шлифер, да се появи. Придружаваше го едно ченге от отдел „Убийства“ на име Лий Фарел. Първите думи на Белсън бяха, че Куърк е в отпуск.

— Не знаех, че Куърк ползва отпуски — отвърнах аз.

— Мисля, че го прави с единствената идея да подреди домашната си работилница — обади се Фарел, докато слагаше на масата дигитално записващо устройство.

Беше с овехтял панталон „Докърс“ и измачкана фланелка за голф на червено-бели ивици. Когато седна, успях да зърна тъмносините чорапи, комбинирани с мокасини.

— Сигурен ли си, че си гей? — попитах.

— По пътя насам слушах Селин Дион — отвърна той.

— Тъй ли?

— Вървеше много добре с включените сирени.

— Аз пък си мислех, че всички гейове имат някакъв стил.

— Нямат — поклати глава Фарел. — И ние сме като всички мъже.

— Ясно.

Белсън свали шлифера си и седна на председателското място. Обичайната му избръсната до синьо брадичка беше покрита с еднодневна четина. Сигурно се бръсне с градинска косачка, помислих си аз. Влажните му дрехи подчертаваха още повече миризмата на евтини пури, която се излъчваше от него. Слава богу, че общината беше забранила пушенето във всички обществени сгради.

— И тъй, започвай да пееш — делово рече Белсън.

— Ами какво да ти кажа… Момчетата се опитаха да ми видят сметката, но за съжаление, пропуснаха да се представят.

Фарел изсумтя. Белсън му хвърли строг поглед и той се ухили.

— Може ли да видя колана ти? — обърна се към мен Белсън. — Искам да разбера къде точно правиш нарезите, с които отбелязваш поредните си жертви.

— Опитаха се да отвлекат една жена против нейното желание — поясних аз. — Когато понечих да им попреча, насочиха пистолет към мен. Скочих да им го отнема, но човекът, който го държеше, взе, че се простреля. А другият избяга.

— Не ги познаваш, така ли? — попита Фарел.

— Не.

— И никога не си ги виждал? — попита Белсън.

— Не съм.

— Коя е жената и защо си бил с нея? — попита Фарел и разтвори жълт адвокатски бележник пред себе си. Притежаваше невероятната дарба да си води записки, без да сваля очи от събеседника си.

— Джема Фрейзър — отвърнах аз. — Но вие вече го знаете. Нали се забавихте толкова дълго, защото сте ходили да я разпитате? Надявам се, че това е единствената причина да ме оставите половин час без глътка кафе.

Белсън сви рамене.

— Тази жена е работила за Рик Уайнбърг — рече той. — И със сигурност се е нуждаела от протекция, след като го намериха обезглавен.

— Не го намериха обезглавен — поправих го аз. — Първа се появи именно главата, а тялото беше открито по-късно.

— А междувременно мадамата изчезна — напомни ми Белсън.

— Не мадама, а жена — обади се Фарел. — А после вие, хетеросексуалните се чудите защо никоя не ви пуска. — Химикалката му забарабани по бележника. От последната ни среща беше напълнял, а русите му мустаци ги нямаше. Така изглеждаше много по-млад и здрав.

— Тя каза, че са я преследвали — рече Белсън.

— И на мен рече същото. Отидох да я взема от „Копли Плейс“, за да я закарам у дома.

— Отначало не й повярва, нали?

— Не. А ти?

Белсън изпусна тежка въздишка и се облегна назад в лъскавия стол. Износените му кафяви обувки кацнаха на ръба на масата. Той се взря в тавана.

— Какво ти каза тази Фрейзър?

— Обеща да ми съобщи важни неща, но после се появиха мъжете и я напъхаха в колата си.

Белсън кимна и погледна Фарел, който извърна глава към мен и попита:

— Значи никой не ти е казал, така ли?

— Какво да ми каже?

— Мъртвият се казва Джими Карлучи — отвърна Фарел. — Според нас е работил с брат си Томи. Не си ли чувал за братята Карлучи?

— Звучи ми като фирма за търговия със стари коли — рекох.

— Бяха доста наперени копелета, решени да пробият в живота — поясни Белсън. — Наистина ли не си чувал за тях?

— Преди лошите новини Куърк винаги ми предлагаше кафе.

— Говорихме с прокуратурата — каза Фарел. — Там са на мнение, че няма смисъл да те задържаме предвид репутацията на братята Карлучи.

— Добре. Значи вие ги познавате добре.

— Така е — неохотно отвърна Белсън. — Лично аз ги знам още от времето, когато обираха банкомати в баровете в „Саут Енд“. Бяха комбина с един голям мръсник — наполовина ирландец, наполовина кубинец, на име Карлос. А може би Карлито, вече съм забравил. Видяха му сметката в една малка пряка на „Тремонт“. Открихме тялото му в контейнер за смет.

— Ти ли пое разследването?

Белсън поклати глава.

— Пропускаш най-добрата част, Франк обади се Фарел и докосна голото пространство под носа си — там, където преди имаше мустаци. — Ти ли ще му кажеш или аз?

— Задръж малко — рекох. — Адски си падам по напрежението.

Белсън се изправи и раздвижи схванатите си крака. После опипа джоба на ризата си и измъкна една влажна пура, която изглеждаше така, сякаш беше престояла в сандъче за автомобилни инструменти.

— Току-що си видял сметката на племенника на Джино Фиш — обяви той и пъхна кафявото парче тютюн в ъгъла на устата си.

— По тази причина ще ти трябва помощ — добави Фарел.

— Имам си човек.

— Хоук?

— Не, моето протеже.

— Къде е Хоук? — попита Белсън, захапал пурата неподвижно.

— В Маями.

— Сигурен ли си, че можеш да повериш живота си на това индианче? — попита Белсън.

Не отговорих. Зи не беше Хоук.

— Обади му се — посъветва ме Фарел. — Ако не го сториш и се опиташ да си тръгнеш оттук по своя воля, като нищо ще те заключа. Вече е три сутринта, за бога!

— Къде е Джема? — попитах.

— В съседната стая — отвърна Белсън.

— Тя идва с мен.

— Разбира се. Защо да не заформиш една още по-голяма мишена? — Белсън тръгна към вратата и горчиво добави: — Страхотно, няма що. Питам се дали изобщо разполагаш със здрав разум и умееш нещо друго, освен да цитираш разни поети и други подобни глупости!

— Много хора се питат същото.

Белсън изпусна странен звук, нещо средно между сумтене и оригване. После поклати глава и напусна залата, без да си прави труда да затвори вратата. Дебелият мокет почти заглушаваше стъпките му.

— Добре ли си? — обърна се към мен Фарел.

Свих рамене.

— Гадно ли беше?

— Никога не съм си падал по тези неща.

— Все пак е хубаво, че не си им позволил да те гръмнат.

— Така е.

— След такива неща и аз се чувствам гадно — призна той. — Но мисля, че е нормално един мъж да се чувства така.

— Благодаря ти, Лий. Обещавам да не казвам на Сюзан как се беше издокарал тази вечер.