Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (2)

2

— Ти ли каза на Хенри, че съм надебелял?

— Казах му, че прекаляваш с поничките — отвърна Зебулон Сикскил. — А той е решил, че дебелееш.

— Няма ли да получа най-сетне поне малко лоялност от ученика си с индианска кръв?

— Бледоликите не трябва да очакват повече, отколкото им се полага.

Беше вторник сутрин. Тичахме покрай река Чарлс. Обещанието за хубава ранна пролет се беше превърнало в сиво небе, от което се изсипваше дъжд. Но времето беше достатъчно топло за шорти и син суичър без ръкави. Зи малко ме притискаше с високото си темпо, което не ми беше по вкуса. Бягах с широка равномерна крачка, сигурен, че ще го победя по осем километровото трасе от двете страни на реката. Ако някога бях играл десен бек като Зи, вероятно щях да бъда по-бърз в краката.

— Откога познаваш Хенри? — попита Зи.

— От осемнайсетгодишен.

— А също и Хоук?

— Също и Хоук.

— Значи почти няма нещо, което не би направил за него?

— Горе-долу.

— И аз така. Той не беше длъжен да ми отстъпи жилището си, когато започна да ме тренираш. Тогава бях тотално скапан. Само пиене, дрога, мързел. Още не знам защо го направи…

— Защото е видял нещо в теб — рекох. — Хенри винаги е имал набито око за таланти.

— Той е добър човек.

— Прав си — отвърнах. — Как вървят нещата при теб?

— Понякога си пийвам призна Зи. — Но не защото съм алкохолик, а защото ми е вкусно.

— Можеш ли да спреш?

— Разбира се. Точно като теб.

— Едно време имах проблем със спирането.

— Аз мога да спра.

Продължихме да тичаме, контролирайки дишането си. Не след дълго стигнахме до завоя на реката при Харвард Стейдиъм. Съвсем наскоро бях инвестирал някакви пари в чисто нови маратонки „Ню Баланс“ и в момента изпитвах нещо като патриотична гордост от факта, че тъпча американската земя с обувки родно производство.

— Видял си нещо в мен, за да ми повярваш — рече Зи. — Говоря за времето, когато се запознахме.

— Исках да предам знанията си на някого — отвърнах. — Пък и от време на време имам нужда от помощник.

— Предполагам, че ще кажеш на властите няколко добри думи за мен. В смисъл че един уважаван гражданин като теб с доволен от моето добро и все по-безупречно поведение…

— Три години — напомних му аз. — Според закона това е срокът, в който отговарям аз.

— А след това?

— Ще получиш разрешение да практикуваш като частен детектив.

— Не виждам бъдеше в трошенето на глави.

— Освен ако не си Хоук — отбелязах аз. — Но той е още и философ и умее да сритва задници.

— Хенри Дейвид Торо на мутрите, а?

— Сюзан е права.

— За кое?

— Доста се задържа при мен.

— Откъде ще започнем с проблема на Хенри?

— Ще звънна няколко телефона, а след това ще наблюдаваме.

— И ще чакаме онези мутри пак да се появят?

— Аха.

— А Хенри ще държи на своето?

— Той е прям човек.

Завихме на север, излязохме на Харвард Бридж и се насочихме към Масачузетския технологичен институт, откъдето щяхме да поемем по велосипедната алея под Масачузетс авеню, покрай Лонгфелоу Бридж и язовира, след което щяхме да се върнем към града. Все още недоволен от факта, че през миналата седмица съм наблегнал на поничките. Зи тепърва щеше да увеличи темпото.

— Трябва да разберем кой ги е наел — предложи той.

— Ще поразпитаме тук-там, съвсем културно.

— Случвало ли се е това да даде резултат?

— Почти никога.