Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (24)

24

— Значи успя да договориш мирно и изгодно решение за обитателите на „Оушън Вю“, така ли? — попита Сюзан.

— Зи няма да го хареса — отвърнах аз. — Нито пък ще види смисъла от него.

— Но ти ще го видиш.

— Това споразумение е максимално добро за Хенри — свих рамене. — А Зи ще трябва да проумее, че физическата част от нашата работа е нещо съвсем отделно.

— Трудно е да не приемеш лично такъв побой — рече тя.

— Човек не преговаря с помощниците, които е наел.

— А ти не си ли нает помощник?

— Не, госпожо. Аз съм един обикновен човек, който се бърка там, където не му е работа. Но сега, след като си свърших работата, съм готов да яхна коня и да поема към залеза.

— Къде е конят?

— На третия етаж на паркинга.

Сюзан се усмихна, наведе се и ме целуна. Останахме дълго притиснати един в друг пред охранителната бариера на летище „Лоугън“. Около нас се люшкаше истинско човешко море. Вече бях чекирал трите куфара на Сюзан — действие, което значително увеличаваше шансовете ми да получа херния.

— Наистина ли мислиш, че Уайнбърг ще спази обещанието си? — попитах я аз.

— Ще бъда изненадана, ако се отметне от думите си — отвърна тя. — Това може да накърни етичните му възгледи, колкото и извратени да са те.

— Според мен лъже, че не знае за биячите.

— Циник.

— Ти как мислиш?

— Възможно е шефовете на големи компании да не участват в решенията на подчинените си.

— Хенри ще реши какво иска — рекох. — Ако парите се окажат толкова добри, колкото очаквам, значи той е спечелил битката.

— Просто ми обещай, че никога повече няма да вечеряме с онзи палячо!

— Обещавам кимнах аз, а после попитах: — Значи две седмици?

— Да, две седмици.

— А какво ще правя със себе си през всичкото това време?

— Ще се разхождаш с Пърл, ще гледаш филми.

— А късно ли е да се науча как се кърпят чорапи?

— Защо всичко, което излиза от устата ти, звучи мръсно?

Ухилих се. Сюзан отново се притисна в мен и уви ръце около врата ми. Миришеше на лавандула и хубав сапун. Почувствах как сърцето ми ускорява ритъма си, докато я гледах как се обръща да ми изпрати въздушна целувка, а след това изчезва към зоната за проверка.

Въздъхнах и се върнах на паркинга, окъпан от лекия дъжд. Подкарах към Бек Бей и офиса. Небето потъмня и дъждът се усили. Помещението леко вибрираше от включения климатик. Отворих едно чекмедже на бюрото си и измъкнах бутилка „Бушмилс“ черен етикет. Вдигнах я на светлината и леко я разклатих. Кехлибарената течност изглеждаше страшно примамлива.

Вместо това станах, грабнах сака „Евърласт“ и потеглих към фитнес клуб „Харбър“. Понякога обилното изпотяване действа по-добре от бутилката.

Зи беше там. Хенри също. Зи беше вече във втората част на тренировката. Хенри го беше накарал да работи без ръкавици и бинтове. А това не му позволяваше да прави нещо повече от шадоу боксинг, или казано на обикновен език — боксиране с въображаем противник. Хенри възбудено крещеше и обясняваше различни тактики от уличния бой.

— Удар в гърлото! — извика той. — Лакът в слепоочието, а след това къса серия в бъбреците!

Описах широк кръг около тях и бавно се залових за работа. Бинтовах ръцете си, поскачах на въже и направих серия упражнения за разгрявка. Зи започна петия си рунд, когато насочих вниманието си към чувала. В началото на шестия и последен за него рунд вече се чувствах отлично и обемистият чувал стенеше под тежките ми удари.

— Човекът ти кърви — продължаваше да крещи Хенри. — Трябва да го млатиш дотогава, докато белезите му се разтворят като амбалажна хартия.

Зи кимна с глава, без да откъсва очи от лицето на Хенри. После застана срещу огледалото и започна бавна серия финтове със самия себе си. Дясното му око все още беше подуто, придвижваше се с видимо накуцване.

— Едва ли ще ти хареса този живот — заяви Хенри. — На никого не пожелавам да бъде боксьор. Ако имаш достатъчно акъл да спреш — спирай. Освен ако не си достатъчно луд да си въобразяваш, че можеш да станеш шампион. Или едното, или другото. Но нищо по средата.

Аз се бях прехвърлил на двойния чувал. Удрях бързо, после отскачах назад и го чаках да се насочи към мен. Двоен удар, отскачане. Единичен удар, после отново отскачане. Туп, туп.

— Вземи пример от Спенсър. Той спря в най-подходящия момент.

Таймерът оповести края на рунда. Отпих глътка вода и се опитах да си поема дъх. Дъждът барабанеше по единствения прозорец в дъното на залата. Зи дръпна ципа на сака си и закуцука към вратата.

— Хенри много го бива да хапе глезени — рекох. — Дори не е нужно да се навежда.

Зи направи опит да се усмихне и продължи да удря.

— Добре ли си?

Зи кимна.

— Искаш ли да те черпя един обяд?

Той поклати глава.

— Мисля да бинтовам коляното си и да се поразходя. Нуждая се от раздвижване.

— Искаш ли компания?

— Не, добре съм — отказа той. — Имам да обмисля и разни неща.

Зи леко ми кимна и се насочи към душовете. Хенри се приближи и зачака сигнала за следващия рунд.

— Как е момчето? — попитах.

— Прави го без сърце. Влачи се.

— Ще му трябва време — рекох.

— Сега ще разберем от какъв материал е направен.

— Знам.

— Ти знаеш повече от всеки друг как се губи в бокса. А не как се печели.

— А ти го учиш да се бие мръсно.

— И още как — отвърна Хенри. — И ти би трябвало да го учиш на същото.

— Опитах се. Но той отказа да възприема.

— Няма правила в тази игра. Риташ ги в топките, ако нищо друго не върши работа.

— Аз съм фен на тази техника.

Изкарах един рунд с чувала, който приключих със серия от финтове и работа за разкършване на гърба. Избърсах потта си със суха, ухаеща на белина кърпа и се приближих към Хенри.

— Рик Уайнбърг предлага сделка — задъхано му съобщих аз.

Хенри се усмихна. Големият чувал продължаваше да се полюшва на веригата си с тихо поскърцване. Трополенето на дъжда по самотния прозорец се усили. Последвах Хенри към офиса му.

— Можеш ли да уредиш нещо с хората от съвета? — попитах аз.

— Мога — кимна той. — Но можем ли да му вярваме?

— Ще накарам Рита Фиоре да не му позволи да се отметне.

— Знаеш ли условията?

— Ако получи лиценз, той ще подслади офертата си към всеки отделен собственик на апартамент с допълнителен бонус.

— Което означава, че ако не получи лиценз, всичко приключва, така ли?

Кимнах.

— А какво каза за горилите, които ни изпрати?

— Извини се. Каза, че не му е в стила и че ще направи вътрешно разследване.

— Стига бе.

— Това каза.

— Според теб с колко ще вдигне офертата?

— Не знам.

— А какво изобщо знаеш, по дяволите?

— Сюзан се срещна с него. И според нея той ще удържи на думата си. Но сега е ваш ред. Ти и останалите обитатели на „Оушън Вю“ трябва да решите.

— Добре си се справил — похвали ме той.

— Глупости.

Хенри отключи вратата на офиса си. Винаги я заключваше, когато не беше вътре. Вероятно от страх някой да не отмъкне снимката в рамка на Джина Лолобриджида. Зи се плъзна покрай панорамния прозорец, който гледаше към залата. Беше облечен с черни джинси и черна копринена риза с отворена яка. Косата му беше сресана назад.

— Ще кажеш ли на Зи, че сме готови на сделка? — попита Хенри.

Кимнах.

— Въпреки това той няма да се откаже да търси мутрите, които го пребиха.

— Споразумението е за сградата, а не за събитията около нея — поясних аз.

Хенри се усмихна. В следващия момент телефонът на бюрото му започна да звъни, но той не посегна към слушалката.

— Какво щеше да стане с теб, ако двамата с Хоук бяхте продължили с бокса? — внезапно попита той.

— Слава и пари?

— А може би битки с нелегални залагания в заведения, които предлагат спагети?

— Безплатните спагети не са за пренебрегване.

— Кой ти каза да се обърнеш към ченгетата вземеш разрешително за частен детектив?

Изгледах го. Той кимна, седна зад бюрото и качи миниатюрните си бели маратонки върху плота. После сложи ръце на тила, размърда бицепси и рече:

— Прав бях.