Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (25)

25

Когато джиесемът ми иззвъня, бях на първата си чаша кафе и разхождах Пърл. Дъждът беше спрял, оставяйки тънък воал изпарения над градската градина. Пърл пръхтеше и възбудено душеше мокрите чашки на лалетата.

— Служба за разхождане на домашни любимци „Спенсър“ — пропях бодро аз.

— Много дини под една мишница, а? — прозвуча гласът на Джема Фрейзър.

— Имам само една клиентка, но тя изисква цялото ми внимание.

— Разбирам.

Продължителна пауза, последвана от дълбока въздишка.

— Господин Уайнбърг ме помоли да ти предам, че офертата е на масата — рече Джема. — Моли да организираш срещата с членовете на съвета на „Оушън Вю“.

— Аз пък си помислих, че ти е станало мъчно за изключителното ми чувство за хумор.

— След един час, става ли?

— Става.

Разбрахме се да се видим в „Старбъкс“ отсреща и тя затвори. Или просто прекъсна разтвора. Погледнах Пърл, която се беше заела да изследва нарцисите. Мисията беше приключена.

Прибрахме се в офиса с двайсет минути аванс преди срещата. Изразходвах ги за почистване на личното си оръжие и изчитане на информацията за последния мач на „Сокс“ от плейофа с „Оукланд“. Още преди да стигна до половината, грабнах сакото си и излязох навън. Джема вече ме чакаше на една странична масичка с изглед към „Бойлстън“ и сипваше захар в голяма чаша кафе с гъст каймак. Усмихнах й се и кимнах към бара. Поръчах си чисто кафе.

— Знам един „Дънкин Донатс“ в „Екзитър“ — рекох. — Предполагам, че вече е късно за царевични кифлички с масло.

— Да — съгласи се Джема и плъзна към мен някакъв плик. От онези, в които съдилищата изпращат призовките си. Почувствах се като герой от роман на Джон льо Каре. — Това е.

Отново беше облечена в марковия шлифер, пристегнат в кръста. Кафявите ботуши за езда прибавяха няколко елегантни сантиметра към стройната й фигура. В ръката си държеше слънчеви очила, които прибра в чантата си, преди да отпие от чашата.

— Тези токчета ни поставят на равна нога — обявих аз.

— Не ме харесваш особено, нали?

— Ти нае горили да притиснат мой добър приятел — напомних й аз. — А на всичкото отгоре и да пребият помощника ми.

— О — сбърчи нос тя. — Извинявай.

— Нещо ме кара да се съмнявам в искреността ти.

Посегнах към плика с чувството, че получавам набързо избран подарък за рождения си ден. Дали да го отворя веднага, или да изчакам? Не исках да види лицето ми, в случай че се разочаровам.

— Уайнбърг каза, че си действала на своя глава.

Тя отпи глътка кафе.

— Някакъв отговор?

— Приключихме ли вече?

— Предполагам, че трябва да хвърля едно око на офертата на господин Уайнбърг.

— В плика ще намериш телефоните му за контакти.

— Няма ли да ги осъществяваме чрез теб?

Тя сви устни и ме изгледа изпитателно. Погледите ни се срещнаха, но след миг тя отмести своя.

— Вече не.

— Жалко — рекох.

— Отстраниха ме — обяви тя.

— Откога си в Щатите? — вдигнах вежди аз. — Не трябваше ли да кажеш „уволниха ме“?

— Когато господин Уайнбърг те уволнява, значи те е отстранил — поясни тя. — Последната ми задача беше да ти предам този плик. Вече съм свободна.

— Много съжалявам — рекох.

— Въпреки че стана причина да ме уволнят? — изгледа ме тя. — Господин Уайнбърг смята, че съм прекрачила известни граници.

— Хенри Чимоли несъмнено ще се съгласи с него.

Продължаваше да изучава лицето ми с поглед.

Усмихнах се и вдигнах чаша в шеговит тост.

— Желая ти късмет с клиентите — каза тя, после се завъртя и изчезна под ситния дъжд, който отново бе започнал.

Взех чашата с кафе и плика с новата оферта, прекосих улицата и се качих в офиса. Почти ми стана мъчно за нея. Но не съвсем.