Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (42)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Ейс Аткинс

Заглавие: Робърт Паркър: Хазарт

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД — Костинброд

Излязла от печат: 19.08.2013

Редактор: Радостин Желев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-334-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10604

История

  1. — Добавяне

30

Всеки път, когато попаднех в Лексингтън, ме обземаше желание да инвестирам някаква сума в триъгълна шапка. Усещането ми за колониалите времена се пробуждаше от Паметника на опълченеца на Батъл Грийн, наклонените надгробни камъни на убитите войници в Старото гробище и многобройните таверни, посещавани някога от Джордж Уошингтън. Къщата на Харви Роуз беше в колониален стил, строена преди стотина години, което според стандартите на местните жители означаваше чисто нова. Беше ослепително бяла, с червени капаци на прозорците и тераса на втория етаж, която гледаше към малко езеро с разцъфтели водни лилии. Входната врата също беше червена. Но в Лексингтън подобни прости и почти незабележими къщи вървяха по няколко милиона долара едната.

Стигнах до идеята да се обърна към Харви Роуз по простата причина че той беше единственият сериозен конкурент на Рик Уайнбърг в наддаването на новото казино.

Пръскачката между цветните лехи беше включена въпреки тежките дъждовни облаци. Натиснах звънеца. Вратата ми отвори латиноамериканка, облечена в сива униформа. Подадох й визитната си картичка и обявих, че имам среща с господин Роуз. Тя кимна и изчезна във вътрешността на къщата. Вратата остана леко открехната. Отвътре долетяха гласове и миг по-късно на прага се появи друга жена.

Беше много слаба и въпреки това привлекателна. От онези, които отдавна са обърнали гръб на ботокса и боите за коса, тъй като се чувстват напълно удобно с напредването на възрастта. Прошарената й кестенява коса беше стегната на тила с копринен шал, на ушите й се поклащаха тънки златни халки. Но предницата на джинсите и марковата й тениска се виждаха следи от брашно. Беше с кожени сандали, украсени с индиански мъниста.

— Харви не е тук — обяви тя. — Мога ли аз да ви помогна?

— Имах уговорена среща с него — излъгах убедително аз. Може би защото не го намерих в офиса му.

— Той не приема никого у дома — отвърна жената, обгърна с ръце раменете си и започна да ме изучава.

— Не ми казвайте, че съм допуснал грешка — рекох. — Харви лично предложи да го потърся у дома тази сутрин. Бяхме решили да обядваме заедно.

— Съжалявам, но трябва да се посъветвам. Ние рядко приемаме гости. Можете ли да дойдете след един час?

— Момент да попитам личната си асистентка — отвърнах аз. — Дано не се наложи да разочаровам стария Харв.

Изпитателният й поглед се плъзна от лицето ми надолу към обувките. Жените винаги обръщат внимание на обувките. Реагирах със специалната усмивка на човек, отличен като най-секси мъж на годината от списание „Пийпъл“. Тя вдигна глава и отвърна на усмивката ми, а аз се дръпнах встрани и проверих гласовата си поща. В допълнение към тринайсетте обаждания на Уейн Косгроув се беше появило и едно съобщение от някакъв бивш клиент, който искаше да оспорва разходите ми. Явно бях прекалил с обилните обеди. Поговорих с машинката в продължение на няколко секунди, а след това кимнах на госпожа Роуз.

— Имаме късмет. Ще ми препоръчате ли някой добър ресторант в квартала, където да си убия времето?

— Съжалявам, но това ми се струва доста необичайно — отвърна жената. — След последния развой на събитията съм много притеснена.

— Не ви обвинявам.

— Просто е ужасно! Мога ли да попитам защо един частен детектив иска да говори със съпруга ми?

— Работя за семейство Уайнбърг.

Тя кимна.

— Има едно място на Масачузетс авеню. Срещу парка, непосредствено до киното. Води се магазин за деликатеси, но сервират и доста добра храна.

Подкарах обратно към центъра, намерих деликатесния магазин и си поръчах ростбиф „Пол Ривиър“ със сос барбекю, чедър, зеле и домати върху лучени кръгчета, към който прибавих купа картофена салата. Докато се хранех, придърпах един брой на „Лексингтън Минитмън“, забравен от някого на масата. Новините бяха от важни по-важни — пресаждане на боровинковите храсти в историческата ферма „Оук Нол“, зачестили аварии с уличното осветление през последната седмица, няколко нападения с въздушни пушки срещу паркирани коли. В специално интервю някакъв лейтенант от полицията обясняваше, че това е дело на нагли хлапаци. Запитах се дали не мога да взема някои от тях на работа при мен.

Изчетох вестника от първата до последната страница, а след това си поръчах тънко парче чийзкейк. Опитвах се да мисля за всичко друго, но не и за гледката в онзи багажник. Ако нещо изобщо можеше да бъде олицетворение на ужаса, то беше изражението върху лицето на Уайнбърг.

Почти два часа по-късно подкарах обратно към лъскавата къщичка на Харви Роуз в колониален стил. На тухлената алея пред къщата беше спрял голям джип мерцедес, а на стъпалата пред входа стояха двама юнаци с недружелюбен вид, облечени в силно вталени костюми. Ако бяха кучета, със сигурност щяха да бъдат добермани. Единият беше с бръсната глава, към трийсетте, среден на ръст, много намръщен. Другият беше доста закръглен, с гъста кестенява коса и малки очички. Носът му беше чупен поне няколко пъти. Бях готов да се обзаложа, че някъде по тялото му е татуиран надпис МАМА.

Слязох от колата и тръгнах по алеята. Двамата закрачиха насреща ми.

— Ти ли си Спенсър? — попита бръснатият.

— Аха.

— И идваш при господин Роуз?

— Аха.

Едрият подозрително ме огледа, после пъхна ръце в джобовете си и направи гримаса. Бръснатата глава стоеше и ме гледаше с неприязнен поглед.

— Господин Роуз дори не е чувал за теб, по дяволите! — отсече едрият.

— Перифразираш ли? — попитах го аз.

— К’во? — зяпна той.

— Помислих си, че бивш преподавател от Харвард едва ли би използвал израза „по дяволите“.

— Какво искаш, мамка му? — обади се Бръснатата глава и отпусна ръце встрани. Отдясно се очертаваше издутина, която издаваше наличието на оръжие.

— Имам няколко въпроса, свързани с Рик Уайнбърг.

— Ченге ли си? — присви очи едрият.

— Работя за семейство Уайнбърг.

— Ако не изчезнеш веднага, ще извикаме полиция! — отсече Бръснатата глава.

— Роднините ще бъдат благодарни на господин Роуз, ако мъничко им помогне — рекох. — Особено при създалите се обстоятелства.

Те продължаваха да ме гледат втренчено и да мълчат. Никой не помръдваше. В крайна сметка свих рамене и подхвърлих:

— Знам, че съм доста хубав, момчета. Хайде да прекратим тази игра.

Бръснатата глава премести тежестта върху десния си крак и сакото му леко се разтвори. Отдолу проблесна ръкохватката на автоматичен пистолет, много лъскав и очевидно скъп.

Направих му комплимент за оръжието и той придърпа сакото си.

Отново свих рамене, после вдигнах ръка до ухото си, имитирайки телефонен разговор.

— Звъннете ми — беззвучно свих устни аз и тръгнах обратно към колата.

Толкова по въпроса за уважението между крадците.