Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (58)

58

Джино Фиш управляваше бизнеса си от една каменна сграда на Тремънт стрийт в „Саут Енд“. На стъклената табела до вратата беше изписано „Дивелъпмънт Асошиейтс ъф Бостън“. За да стигне до самата врата, посетителят трябваше да се спусне по няколко стъпала. Красив двайсетинагодишен младеж се надигна от малкото бюро в ъгъла на фоайето, облицовано с червени тухли. Помещението си беше все същото, но младежът беше нов.

— Какво се случи със Стан?

— Напусна.

— Пратиха го да пасе?

Младежът се усмихна. Облечен в плътно прилепнал тъмносин костюм и обувки на бос крак, той приличаше на манекен от „Джей Крю“. На лявото му ухо проблясваше голям диамант.

— Предай на господин Фиш, че Спенсър е тук рекох.

— Той познава ли ви, господин Спенсър?

— Ние с него сме стари приятели.

Това беше малко преувеличено, но усмихнатият младеж кимна и изчезна зад тежката кадифена завеса, боядисана в червено. Няколко секунди по-късно във фоайето се появи Вини Морис, който спря на крачка от мен и мълчаливо ме огледа.

— Какво правите зад тая завеса? Може би куклено шоу?

— Аха — отвърна Вини. — „Пънч и Джуди“.

Помещението зад завесата се оказа доста по-голямо. Също с тухлена облицовка и изтъркан под, вероятно направен от дъските на „Мейфлауър“. Лампите „Тифани“ хвърляха разноцветна светлина. Обзавеждането се изчерпваше с няколко добре подбрани антики, включително Джино Фиш. Повече антика, отколкото проява на добър вкус.

— На какво дължа тази чест? — попита Джино.

— Ще повярваш ли, че обикалям пазара за едно хубаво писалище „Чипъндейл“?

— Няма — поклати глава той, изправи се иззад споменатата мебел и кимна към близкия стол. После отново седна на мястото си, разпери ръце и се разпореди: — Вини, помоли Майкъл да ни направи кафе. Със захар и малко сметана за госта ни.

Кимнах в знак на благодарност.

— Звучиш почти като Алистър Кук — рекох. — Въпреки че си италиански мафиот.

— Татко много държеше да даде на децата си най-доброто образование.

Усмивката му издаваше леко, но добре контролирано неудобство. В стаята се появи новото му попълнение с малка табла в ръце, върху която имаше кана с кафе, захарница и сметана.

Вини седна на едно кресло от кафява кожа и се приведе напред под слабата светлина. Дори не направи опит да скрие интереса си към предстоящия разговор. Подхвърлих му флашката просто за да проверя колко е бърз. Той я хвана с лявата си ръка, сякаш убиваше муха. Същият Вини, когото познавах.

— Това го получих по пощата, Джино — спокойно поясних аз. — Съдържа една доста подробна разбивка на плащанията от различни твои фирми към Джоузеф Пероти.

Вини се облегна назад. Джино положи длани върху коленете си. Кожата му беше станала още по-тънка, а старческите петна по ръцете му се бяха увеличили. Очите му бяха полускрити под клепачите, а тънките му устни имаха виолетов цвят. Миришеше като кошница сушени листа.

— И?

— Помислих си, че може би ще си го поискаш обратно.

— Много щедро от твоя страна.

Двамата с Вини се спогледаха, после Джино се обърна към мен и бавно повдигна брадичката си. Преглътна и насочи вниманието си към кафето. Майкъл направи крачка напред и напълни чашите ни. След това излезе и дръпна завесата след себе си. Сякаш отделяше пътниците в първа класа от обикновените простосмъртни.

— А какво ще искаш в замяна?

— Единствено твоята неувяхваща благодарност.

Джино погледна към Вини, който поклати глава и заби поглед в пода.

— Друго?

— Искам да знам кой и защо уби Рик Уайнбърг.

Джино се облегна назад. От чашката му се издигаше тънка струйка пара, която чезнеше нагоре към абажура на близкия лампион. Той облиза моравите си устни.

— Но ако съм го убил аз, със сигурност ще те излъжа.

— Така е — казах аз.

— И въпреки това дойде?

— Като демонстрация на добронамереност.

Джино кимна и преплете дългите си пръсти върху корема. Така и не разбрах защо някои хора го правят. Може би, за да демонстрират факта, че са потънали в размисъл. В подобни случаи аз просто се почуквам по слепоочието, за да раздвижа мозъка си.

— Нямам представа кой уби Рик Уайнбърг.

— Казваш го много убедено — констатирах.

Джино кимна.

— Но си наясно, че някои хора спечелиха от смъртта му.

Джино и Вини отново се спогледаха, после Джино кимна.

— Господин Фиш и господин Уайнбърг бяха бизнес партньори — обяви Вини.

— Докато смъртта ги раздели?

— Точно така.

— А сега господин Фиш няма нищо против да работи с Джема Фрейзър?

— Тя не ме впечатли — отвърна Джино.

— Така и предполагах — казах аз. — Човек като теб не може да се впечатли от обаянието й.

Джино изпусна дълбока въздишка, наведе се и отля доста голяма порция сметана в чашата си. Но не посегна към захарта. Клепачите му се спуснаха още по-ниско.

— Не дължа нищо нито на Рик Уайнбърг, нито на някого от хората му — обяви той. — Просто прецених, че ще ми е по-изгодно да работя с друг партньор.

— Който се оказа Харви Роуз и неговата групировка?

Джино отпи от кафето си и майсторски кръстоса крак върху крак. Което ще рече глезенът на единия да легне точно върху коляното на другия. На лицето му изплува леко отнесена усмивка.

— Да приема ли, че мълчанието ти означава съгласие? — попитах аз.

Джино отново се усмихна и отпи още една глътка.

— Знаеш ли кой е изпратил тая скапана джаджа? — попита ме Вини.

Свих рамене.

— Наистина ли мислиш, че искахме да убием оная жена? — продължи настъплението си Вини. Исусе! Господин Фиш просто искаше да си поговори с нея.

— Относно нещо, което не й принадлежи?

— Най-после ти светна, Спенсър — изръмжа Вини. — Най-после!

— Ще ти направя и още една услуга — рече Джино. — След смъртта на господин Уайнбърг от запад долетяха лоши сигнали. В Бостън пристигнаха неканени от никого индивиди, които нямат работа тук.

— Джими Аспирина и Ангела на милосърдието.

— Няма ли да си сложиш захар? — попита Джино.

Пуснах две бучки в чашата си и добавих малко сметана. После се облегнах назад и отпих. Джино може да беше всякакъв, но винаги се представяше като добър домакин. Ако беше предложил и чаени бисквити, като нищо можеше да ме навие да работя за другия отбор.

— Кой ги е наел? — попитах.

Очите на Джино леко се разшириха.

— Тъкмо там е въпросът.

— Ти ли ги поръча?

— Не.

Домакинът отпи още една глътка и погледна към Вини, който направи балонче с дъвката си, но не каза нищо. Продължаваше да седи приведен напред, с лакти на коленете.

— Някой друг да е потърсил помощта ти да пробие Бийкън Хил?

Джино докосна гушата си, която висеше като изсъхнал пергамент, после си пое дъх и отново притвори клепачи.

— Тези двамата, за които спомена, никак не са случайни. Разполагат с отлични връзки и им плащат добре. За съжаление, се изпречиха на пътя ми.

Кимнах. Никак не бях въодушевен от посоката, в която поемаше разговорът.

— Вини познава един човек на име Зебулон Сикскил, който от известно време насам работи за мен — рекох. — Ще ти бъда много благодарен, ако му помогнеш да оцелее, в случай че попадне под кръстосан огън.

Джино раздели краката си, протегна врат и разтърка брадичката си.

— Искам същото отношение и към господин Пероти — обяви той. — Можеш ли да се погрижиш?

— Няма да е лесно — поклатих глава аз. — Има и други хора, които знаят.

— Могат ли да докажат нещо?

Свих рамене.

— Да оставим нещата така, господин Спенсър.

Вини ме погледна. Изглеждаше странно с дъвка в устата на фона на дизайнерския костюм и старателно подстриганата коса. Бузите му се издуха от усилията да направи огромен балон. Стените отразиха пукота със страшна сила, сякаш беше изстрел.