Сара Маклейн
Негодник по неволя (9)

Глава 8

Вечерта след сватбата Бърн напусна градската си къща почти моментално след като остави новата си съпруга на вратата и се отправи към „Падналия ангел“.

Би излъгал, ако кажеше, че не се чувства като истински задник, задето я остави толкова безцеремонно в нов дом с нови прислужници и нищо познато наоколо, но пред себе си имаше една-единствена неотменима цел и колкото по-скоро я постигнеше, толкова по-добре щеше да бъде за всички.

Щеше да намери съпрузи на младите дами Марбъри и да си отмъсти.

Сега нямаше време за новата си съпруга.

И определено нямаше време за спокойните й усмивки и бързия й ум, нито за начина, по който му напомняше за всичко, което бе изгубил. Всичко, на което бе обърнал гръб.

В живота му нямаше място за разговори с нея, нито за загриженост за мнението й. Не можеше да си позволи да я смята за забавна или да го е грижа какво мисли за сестрите си или как се е справила с последствията от разваления си преди години годеж. И определено не разполагаше с време да изпитва желание да убие мъжа, който бе отменил този годеж и я бе накарал да се съмнява в себе си и собствената си стойност.

Нямаше значение, че на Коледа е слагала цветя на гробовете на родителите му.

И не го интересуваше какъв мъж смята, че би й подхождал.

Жизненоважно бе да я държи на разстояние и така да определи посоката, в която да се движи бракът им — той да запази стария си начин на живот, а тя да си изгради свой собствен. Макар заедно да търсеха съпрузи за сестрите й, всеки щеше да го прави по свои причини.

Затова я остави сънена, все още облечена в измачканото си пътническо палто и се отправи към „Ангела“. Положи всички усилия да забрави факта, че тя е сама в сватбената им нощ и това вероятно ще му донесе допълнителни мъчения в ада.

Четири часа в каретата и вече се бе размекнал.

Пое си дълбоко дъх и се наслади на влажния вечерен въздух, сгъстен от януарска мъгла. Докато се движеше през Мейфеър до Риджънт стрийт в избледняващата светлина, срещна само няколко амбулантни търговци. Изникнаха от мъглата едва когато се оказа на една ръка разстояние от тях, но не го заговориха. Добре развитите им инстинкти им подсказваха, че не могат да го накарат да купи нещо. Вместо това изчезнаха в мъглата толкова бързо, колкото се бяха появили, а Бърн продължи към масивната каменна сграда на най-високото място в Сейнт Джеймс.

Клубът все още не бе отворен и той бе благодарен за липсата на компания, когато влезе през входа за собственици и отиде в залата. Навсякъде бяха запалени фенери, а няколко прислужници довършваха работата си за деня — търкаха килима, лъскаха свещниците и изтриваха прахта от произведенията на изкуството, които висяха по стените.

Бърн прекоси залата и застана в центъра, за да попие атмосферата на мястото, което бе негов дом през последните пет години.

През повечето следобеди той пръв от всички собственици пристигаше в „Падналия Ангел“ и това му харесваше. Обичаше тишината, която цареше по това време, спокойните моменти преди крупиетата да пристигнат, за да проверят тежестта на заровете, смазката на рулетката и повърхността на картите и да подготвят мястото за тълпите, които нападаха клуба като скакалци и изпълваха залата със смях и бърборене.

Харесваше му самотата в клуба, който предлагаше толкова възможности.

Толкова изкушения.

Той пъхна ръка в джоба на палтото си, за да потърси талисмана, който носеше винаги, монетата, която му напомняше, че точно изкушението караше хората да се тълпят около тези маси. И точно изкушението ги съсипваше.

Човек не излага на риск онова, което не може да си позволи да изгуби.

Той приближи масата с рулетката и плъзна пръсти по тежката сребърна дръжка на колелото и го завъртя. Цветовете се подгониха и се сляха в кълбо от скорост и лукс, а той протегна ръка към топчето от слонова кост, което въплъщаваше толкова надежди, а след това ги унищожаваше. Хвърли го сред летящата въртележка с отработено движение и се наслади на звука от срещата на кост и метал и трепета, който го обхвана. Блясък и грях.

Червено.

Думата отекна внезапно в съзнанието му, нечакана и нежелана.

Той се извърна, преди рулетката да забави своя ход и гравитацията да спре топчето на мястото му.

— Върнал си се.

От другата страна на залата стоеше Крос, четвъртият партньор в „Падналия ангел“, а отворената врата към счетоводния кабинет зад него очертаваше силуета му. Крос се занимаваше с финансите на клуба и проследяваше пътя на всяко пени. Той бе финансов гений, който нямаше равен на себе си, но нито изглеждаше, нито живееше като такъв. Беше висок, извисяваше се около петнадесет сантиметра над Майкъл, надвишаваше дори Темпъл, който бе с размера на малка тухлена къща, докато Крос бе източен и слаб, ъгловат и жилав. Бърн рядко го виждаше да се храни и ако можеше да се съди по тъмните кръгове под очите му, не бе спал от ден или два.

— Подранил си.

Крос потърка с ръка небръснатата си челюст.

— Всъщност съм закъснял. — Отдръпна се и направи път на една красива жена да излезе от помещението зад него. Тя се усмихна срамежливо на Бърн, преди да вдигне огромната качулка на палтото си, за да прикрие лицето си.

Бърн проследи с поглед как жената се втурна към изхода и безшумно излезе, след което отново погледна към Крос.

— Виждам, че работиш много усилено.

Едното ъгълче на устата на партньора му се изви.

— Много я бива със счетоводните книги.

— Предполагам.

— Не очаквахме да се върнеш толкова бързо.

Той също не го бе очаквал.

— Нещата малко се промениха.

— Към по-добро или по-лошо?

Брачните клетви, които бе разменил с Пенелопи, отекнаха в главата на Бърн и го изнервиха.

— Зависи от гледната точка.

— Разбирам.

— Съмнявам се.

— Ами „Фалкънуел“?

— Мой е.

— Ожени ли се за момичето?

— Да.

Крос изсвири тихо и продължително. Дори Бърн не би могъл да опише по-добре ситуацията.

— Къде е тя?

Твърде близо.

— В градската къща.

— Твоята градска къща?

— Не сметнах за подходящо да я водя тук.

Крос запази мълчание доста дълго.

— Признавам, че нямам търпение да се запозная с жената, която се е изправила пред олтара със студения твърд Бърн и не е избягала.

Нямаше избор.

Никога не би се омъжила за него, ако не я бе отвел насила при селския викарий. Ако й бе оставил повече време за размисъл. Той бе нейна пълна противоположност, груб и гневен, загърбил всяка надежда да се върне в света, в който бе роден. В който бе родена тя.

Пенелопи… Тя бе порядъчна и добре възпитана, подготвена да живее в аристократичен свят, а неговият — изпълнен с хазарт, пиене, секс и дори по-лоши неща — щеше да я изплаши до смърт. Бърн щеше да я изплаши до смърт.

А тя искаше да го види. И той щеше да й го покаже.

Не можеше да устои на изкушението да я поквари. Мисълта бе твърде привлекателна. Твърде сладка. Тя не знаеше какво иска от него. Смяташе, че едно приключение е нощна разходка в гората около дома от детството й. Да влезе в игралната зала на „Ангела“ в произволно избрана вечер, би я накарало да изпадне в истерия.

— Какво стана? — попита Крос, облегна се на стената и скръсти ръце. — Каза, че не е минало по план.

— Съгласих се да намеря съпрузи и на сестрите й.

Крос вдигна вежди.

— Колко са?

— Две. Мисля, че няма да е много трудно. — Той срещна сериозния поглед на Крос. — И трябва да знаеш, че това е брак по любов. Оженихме се тази сутрин. Не бих могъл да понеса да съм разделен от нея дори секунда повече.

Крос веднага усети лъжата в думите му и разбра значението й.

— Тъй като си силно влюбен.

— Именно.

— Значи тази сутрин. — Крос сякаш искаше да опита звученето на думите.

Бърн се извърна и подпря ръце на масата на рулетката, притискайки ги към зеленото сукно. Знаеше какво ще последва още преди да чуе думите.

— Оставил си я сама в сватбената ви нощ?

— Да.

— Много ли е грозна?

Не.

А изгубена във вихъра на страстта бе направо великолепна. Искаше да я положи на леглото си и да я направи своя. Споменът за това как се извиваше под него във „Фалкънуел“ го накара да се размърда неудобно, тъй като бричовете му изведнъж се оказаха прекалено тесни.

Потърка с ръка лицето си, докато изричаше следващата лъжа:

— Имам нужда от малко време на ринга с Темпъл.

— Аха. Явно е грозна.

— Не е.

— В такъв случай може би трябва да се върнеш у дома и да консумираш брака си с жената, която толкова страстно обичаш. Бог е свидетел, че това е много по-приятно занимание от това, Темпъл да ти разкаже играта на ринга.

Дори да си заслужаваш боя.

За секунда Бърн се замисли над думите му. Разигра наум възможното развитие на събитията след завръщането му у дома при невинната му съпруга. Представи си какво би било да я положи на леглото си и да я вземе, да я направи своя. Да й покаже приключението, което дори не знаеше, че е поискала. Представи си как копринената й коса прилепва по наболата му брада, а пълните й устни се разтварят за въздишка, докато той гали нежната й кожа и я кара да вика от удоволствие.

Какво порочно и прекрасно изкушение. Само че тя нямаше да приеме преживяването по този начин. Щеше да поиска нещо повече. Повече, отколкото бе готов да й даде.

Погледът му отново се върна към рулетката, неудържимо привлечен към мястото, където се бе приземило бялото топче.

Черно.

Разбира се.

Той се обърна.

— Има и още нещо.

— Винаги има.

— Съгласих се да се върна във висшето общество.

— Мили боже! Защо?

— Сестрите й трябва да си намерят съпруг.

Крос изруга кратко, но думата бе достатъчна, за да покаже изненадата му.

— Нийдъм те е накарал? Гениално.

Бърн не му каза, че всъщност съпругата му първа бе преговаряла за условията на брака, и то успешно. Вместо това рече:

— Той има информация, която ще съсипе Лангфорд.

Очите на Крос се разшириха.

— Как е възможно?

— Не сме търсили на правилното място.

— Сигурен ли си, че…

— Ще го унищожи.

— И ще ти я предостави, когато сестрите се омъжат?

— Не би трябвало да отнеме много време, очевидно едната е на път за олтара с Касълтън.

Крос вдигна вежди.

— Касълтън е идиот.

Бърн равнодушно вдигна рамене.

— Няма да е първият аристократ, който ще си вземе жена, по-умна от него. Няма и да е последният.

— Ти би ли позволил на сестра си да се омъжи за него?

— Нямам сестра.

— Изглежда, вече имаш две.

Бърн усети неодобрението в думите на Крос и разбра какво се опитва да му каже. Знаеше, че бракът с Касълтън обрича всяка жена с мозък на цял един живот, изпълнен със скука. А Пенелопи щеше да страда, ако бракът на още една от сестрите й е нещастен.

Не съм толкова наивна да смятам, че ще открият истинската любов, но биха могли да бъдат щастливи, нали?

Той не обърна внимание на спомена.

— Бракът на практика е уреден. И ме приближава с още една стъпка до Лангфорд. Няма да се меся и да развалям всичко. А и на повечето жени от висшето общество, така или иначе, им се налага да търпят съпрузите си.

Крос вдигна вежди.

— Трябва да признаеш, че бракът с Касълтън ще бъде истинско изпитание. Особено за млада дама, която се надява на нещо повече. Би трябвало да я представиш на някой друг. Някой, в чиято глава може да бъде открита ясна мисъл.

Сега бе ред на Бърн да вдигне вежди.

— Да не би да си предлагаш услугите?

Крос го изгледа остро.

— Все трябва да има някой подходящ.

— Защо да търся друг, след като Касълтън е на разположение?

— Наистина си студенокръвно копеле.

— Правя каквото се налага. — Бърн му отправи хладен поглед. — Може би ти просто омекваш.

— Може би, но ти си твърд както винаги. — Бърн не отговори и Крос продължи да го притиска: — Може и да получиш някоя и друга покана без чужда помощ, но… за да се върнеш наистина в обществото, ще имаш нужда от Чейс. Само така ще се отворят всички врати, от които имаш нужда.

Бърн кимна и изправи гръб. След това си пое дълбоко въздух и внимателно изпъна ръкавите на палтото си.

— Е, тогава трябва да намеря Чейс. — Обърна поглед към сивите очи на Крос. — Ще започнеш ли да разпространяваш новината, че…

— Си бил пометен от силата на любовта?

Бърн се поколеба за миг, преди да кимне.

Крос го забеляза.

— Ще трябва повече да се постараеш, ако искаш някой да ти повярва. — Бърн пренебрегна думите му и му обърна гръб, но Крос извика след него: — И още нещо. Ако отмъщението ти зависи от брака и добрата ти репутация, най-добре е да си ги подсигуриш по най-бързия начин.

Бърн рязко вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Крос го изгледа самодоволно.

— Само предлагам да се увериш, че съпругата ти няма основание за анулиране на брака. Отведи жената в леглото, Бърн. По най-бързия начин.

Бърн не получи възможност да отговори, тъй като иззад полуотворената дъбова врата, която водеше към входа на клуба, се чу силна суматоха.

— Пет пари не давам, че не съм член. Ще ме пуснете да го видя или ще си поставя за цел да го унищожа… Заедно с това място.

Бърн срещна погледа на Крос и по-високият мъж спокойно изрече:

— Забелязал ли си, че всички обещават едно и също, но никой няма силите да го изпълни?

— Да не би приятелката ти да си има съпруг?

Лицето на Крос се вкамени.

— Никога не се забърквам в подобни неща.

— Значи не е за теб. — Бърн се отправи към вратата, отвори я и видя Бруно и Азриел — двама от портиерите — да притискат среден на височина и телосложение мъж към стената.

— Господа — изрече провлачено. — Какво си намерихте?

Азриел се обърна към него.

— Иска вас.

При тези думи мъжът започна да се бори с всички сили.

— Бърн! Ще се срещнеш с мен сега или на разсъмване.

Той разпозна гласа.

Томи.

Не беше виждал Томи Алес от десет години, откакто баща му с удоволствие бе заграбил всичко, което Бърн притежаваше. Томи бе избрал наследството си — наследството на Бърн — пред приятеля.

Дори след десет години гневът от предателството го изгаряше. Той му бе обърнал гръб и с готовност се бе съгласил с баща си.

— Дори за миг не си помисляй, че не бих те срещнал с радост на разсъмване — каза му. — Всъщност на твое място щях доста сериозно да се замисля, преди да го предложа.

Томи обърна глава към тапицираната с кадифе стена и видя Бърн.

— Прибери си кучетата.

Азриел гърлено изръмжа, а Бруно блъсна Томи в стената. Томи изсумтя и Бърн се обърна към него.

— Внимавай, защото те не понасят хора с лошо възпитание.

Томи трепна, когато извиха едната му ръка зад гърба.

— Тази битка не е тяхна. Твоя е.

Нийдъм вероятно бе предупредил Томи за плановете на Бърн и уговорката им. Нямаше друга причина, поради която синът на Лангфорд да се изправи пред Бърн и гнева му.

— Това, което търсиш, не е тук.

— Адски се надявам тя да не е тук.

Тя.

След тази единствена дума всичко си дойде на мястото.

Томи не бе дошъл за документа на Нийдъм. Вероятно дори не знаеше, че съществува. Беше дошъл за Пенелопи. Беше дошъл за „Фалкънуел“.

— Пуснете го.

След като го пуснаха, Томи оправи палтото си и изгледа злобно портиерите.

— Благодаря.

Бруно и Азриел отстъпиха назад, но не излязоха, а останаха готови да се притекат на помощ на работодателя си, ако се наложи. Томи присви очи срещу Бърн.

— Ще се изразя пределно ясно. Ожених се за Пенелопи тази сутрин, което означава, че „Фалкънуел“ е мой. Нито ти, нито баща ти можете да го докопате. Ако разбера, че някой от вас отново е стъпил в тези земи, ще уредя да ви арестуват за влизане в чужд имот.

Томи потърка с ръка подутата си устна и се изсмя глухо и безрадостно.

— Мислиш ли, че не бях наясно, че ще се появиш за имението? В секундата, в която баща ми го изгуби, знаех, че ще направиш всичко, за да си го върнеш. Защо мислиш, че първи опитах да се оженя за нея?

Думите проехтяха в малката стая и Бърн бе благодарен за слабата светлина, защото успя да скрие изненадата му.

Годеникът беше Томи.

Разбира се, трябваше да предположи. Трябваше да се досети, че Томи все още е част от света на Пенелопи. Трябваше да очаква, че и той ще се прицели във „Фалкънуел“ веднага щом земите са престанали да бъдат част от наследството му.

Томи й бе предложил и глупавото момиче бе приело, мислейки, че обича момчето, което от толкова време й бе приятел. Нали за това мечтаеха глупавите момичета? Да се омъжат за момче, с което се познават от деца? Милият, приятен другар, безопасният приятел, който иска от тях само смях и нищо друго?

— Кесията на татко все още дърпа конците ти, а, Том? Наложи се да се втурнеш да се жениш, за да получиш имение? Моето имение?

— Не е твое от десет години — изплю Томи. — И не го заслужаваш. Не заслужаваш и нея.

В съзнанието на Бърн проблесна спомен. Томи, Пенелопи и той седяха в малка лодка сред езерото на „Фалкънуел“. Томи бе застанал несигурно до греблата, преструвайки се на велик морски капитан. Пенелопи се смееше, русата й коса блестеше на следобедната слънчева светлина, а цялото й внимание бе приковано върху младия Томи.

С поглед вперен в нея Бърн бе стиснал страничните дъски на лодката и я бе разлюлял няколко пъти. Томи загуби равновесие и падна с крясък в езерото. Томи! Пенелопи се бе втурнала с вик към ръба на лодката, а Томи се появи със смях на повърхността, като се опитваше да си поеме въздух. Тя отмести поглед неодобрително, но не каза нищо.

Бърн прогони спомена и се върна към настоящето, за да срине Томи още веднъж. Би трябвало да се радва, че е успял да измъкне още нещо от ръцете на Томи, но не радост го изпълваше, а ярост.

Ярост, защото Томи почти бе успял да вземе онова, което принадлежеше на Бърн. „Фалкънуел“. Пенелопи. Присви очи и рече:

— Въпреки това и земята, и дамата са мои. Двамата с баща ти закъсняхте.

Томи пристъпи към него и изпъна гръб, беше достоен противник на Бърн.

— Това няма нищо общо с Лангфорд.

— Не се самозалъгвай. Определено е свързано с Лангфорд. Мислиш ли, че той не е очаквал да се впусна след „Фалкънуел“ още в секундата, в която Нийдъм го е спечелил? Разбира се, че е очаквал. Сигурно е наясно и че няма да спра, докато не го съсипя. — Майкъл спря за момент и огледа мъжа, който някога бе негов приятел. — А междувременно ще унищожа и теб.

Нещо подобно на разбиране проблесна в погледа на Томи.

— И това ще ти достави удоволствие, не се съмнявам. Ще ти хареса да унищожиш и нея.

Бърн скръсти ръце пред гърдите си.

— Целите ми са ясни: да получа „Фалкънуел“ и да си отмъстя на баща ти. Фактът, че ти и Пенелопи сте застанали на пътя на тези цели, е нещастно стечение на обстоятелствата.

— Няма да ти позволя да я нараниш.

— Колко благородно от твоя страна! И какво ще направиш, ще я отвлечеш? Гуинивер и Ланселот? Кажи ми и той ли е бил незаконороден?

При тези думи Томи замръзна.

— Значи това е планът ти, да унищожиш баща ми, като дискредитираш мен.

Бърн вдигна вежди.

— Неговото наследство срещу моето. Неговият син срещу сина на баща ми.

— Паметта явно те лъже, щом мислиш, че някога ме е смятал за истински син.

В думите му имаше истина, никога в детството им Лангфорд не бе намерил добра дума за Томи. Той бе студен и коравосърдечен човек.

Бърн вече не се интересуваше от това.

— Няма значение какво е смятал. Важно е само какво мисли останалият свят. Без теб той няма нищо.

Томи се залюля на пети и стисна зъби, отражение на момчето, което бе някога.

— Ти си негодник, а аз съм джентълмен. Никога няма да ти повярват.

— Ще ми повярват, когато им покажа доказателство.

Томи присви очи.

— Доказателство не съществува.

Бърн вдигна вежди.

— Добре дошъл си да се убедиш в противното.

Челюстта на Томи се стегна и той гневно пристъпи напред, но Бърн избегна удара още преди Бруно да се появи от мрака, за да предотврати неизбежната схватка. Мъжете се втренчиха един в друг през преградата, която образуваха масивните ръце на Бруно.

— Какво искаш от мен? — попита Томи.

— Не притежаваш нищо, което да искам. — Бърн млъкна и остави тишината да измъчва врага му. — Получих „Фалкънуел“, отмъщението си и Пенелопи. А ти нямаш нищо.

— Тя беше моя, преди да стане твоя. — В гласа на Томи се усещаше гняв. — През всичките тези години… аз бях до нея. Когато види какъв си… в какво си се превърнал… отново ще се обърне към мен.

Неприятна му бе мисълта, че Томи и Пенелопи са останали приятели дори след като Бърн бе изгубил всичко, дори след като не бе могъл да се върне в Съри и отново да заеме мястото си като третия връх на техния приятелски триъгълник.

— Явно не ти липсва смелост, щом ме заплашваш. — Майкъл обърна поглед към Бруно. — Погрижи се да си тръгне.

Томи се освободи от хватката на едрия мъж.

— И сам ще се справя. — Отправи се към входната врата и спря там за няколко секунди, преди да се обърне, за да срещне погледа на Бърн. — Върни я в Съри, Майкъл. Остави я на мира, преди гневът и отмъщението ти да я унищожат.

Искаше му се да отрече, но не бе глупак. Разбира се, че щеше да я унищожи. В това бе добър.

— На твое място щях да се тревожа по-малко за съпругата ми и повече за собственото си име, защото когато приключа с баща ти, няма да можеш да се покажеш в Лондон.

Когато Томи отговори, в гласа му се усещаше стоманена нотка, която Майкъл не бе забелязвал в момчето, което бе познавал някога.

— Не се заблуждавам, че ще мога да се предпазя от скандала, който смяташ да разпалиш, но ще направя всичко възможно, за да се преборя с теб и да защитя Пенелопи. Да й напомня, че някога приятелите й бяха готови на всичко, за да я предпазят.

Бърн вдигна вежди.

— Изглежда, не си се справил с това, не мислиш ли?

По лицето на Томи пробяга съжаление.

— Така е, но това не беше моя задача.

Думите биха го наранили, ако го позволеше. Вместо това изрече подигравателно:

— Спокойно, Томи, поне няма да й се наложи да се справя с твоя скандал, когато се появи на страниците на вестниците.

Томи се обърна и проницателният му поглед срещна този на Бърн.

— Не, няма да й се налага да се справя със скандала… но ще съжалява, че се е омъжила за теб. В това не се съмнявай!

Изобщо не се съмняваше.

Тежката врата се затвори зад Томи и Бърн обърна гръб на звука. В гърдите му пламнаха гняв, раздразнение и още нещо, което не му се искаше да определи.