Сара Маклейн
Негодник по неволя (5)

Глава 4

Бърн си бе представял половин дузина сценарии, в които измъква Пенелопи от баща й и семейството й и се жени за нея, за да си върне земята. Бе планирал прелъстяване и принуда, и в краен случай дори отвличане.

Никой от тези сценарии обаче не включваше покрита със сняг жена с прекомерна склонност да се излага на опасност и имаща много по-малко от препоръчителното минимално количество здрав разум, която да му се изпречи на пътя в среднощния януарски студ на Съри.

Беше му спестила доста работа, затова не би било редно от негова страна да й връзва кусури. Така че просто я беше взел.

— Звяр такъв!

Бърн трепна, когато тя започна да го удря с юмруци по раменете, а краката й се мятаха във въздуха. Странният ъгъл, под който висеше, бе единственото, което предпазваше жизненоважни части от анатомията му от някой добре насочен удар.

— Пусни ме!

Той не й обърна внимание, вместо това улови краката й с ръка и я изви нагоре, докато тя не изпищя и не се вкопчи в гърба на палтото му, за да запази равновесие. След това отново я намести на рамото си и с немалко удоволствие я чу да изръмжава, когато рамото му се намести в мекотата на корема й.

Изглежда, на дамата не й харесваше накъде вървят нещата.

— Да не би да имаш проблем със слуха? — обади се тя надменно или поне толкова надменно, колкото би могъл да звучи човек, докато виси от нечие рамо.

Той не отговори.

Нямаше и нужда. Тя запълваше тишината доста добре с мърморенето си.

— Изобщо не трябваше да излизам… Бог ми е свидетел, ако знаех, че ще си тук, щях да залостя вратите и прозорците и да извикам местния полицай… Като си помисля… аз всъщност бях щастлива да те видя!

Наистина се бе зарадвала, смехът й бе като слънчев лъч, а вълнението й бе толкова осезаемо, че почти можеше да го докосне. Реши да не се замисля кога за последно някой толкова се е радвал да го види.

Да не се пита дали изобщо някой някога се е радвал толкова да го види.

Той бе унищожил това нейно щастие, хладно, ефикасно и умело — очакваше това да я уплаши и отслаби.

Вместо това тя проговори. Тихи и простички, думите ехтяха над езерото, а значението им се подсилваше от падащия сняг, кръвта, която бумтеше в ушите му, и болезненото усещане, че това е самата истина.

Ти си на моя земя.

Не е твоя.

Ти я изгуби.

В тази жена нямаше нищо слабо. Беше силна като стомана. Няколко думи бяха достатъчни, за да му напомни, че само тя стои между него и онова, което бе желал през целия си живот. Единственото, заради което бе имало смисъл да върви напред.

„Фалкънуел“.

Земята, където бе роден, както и баща му преди него, и бащата на баща му, поколения назад, повече, отколкото можеше да преброи. Земята, която бе изгубил и се бе заклел да си върне.

На всяка цена.

Дори чрез брак.

— Не можеш просто да ме отнесеш като… като… овца!

Крачките му нарушиха своя ритъм за секунда.

— Овца?

Тя замълча, очевидно преосмисляше сравнението.

— Фермерите не носят ли овцете на раменете си?

— Никога не съм виждал подобно нещо, но пък ти си живяла в провинцията по-дълго, така че… щом казваш, че се отнасям към теб като към овца, така да бъде.

— Очевидно не те интересува, че се чувствам малтретирана.

— Нямам намерение да те стрижа, ако това е някаква утеха.

— Изобщо не е никаква утеха — язвително отвърна тя. — Още веднъж ти повтарям! Пусни. Ме. Долу! — Тя отново се заизвива и почти се измъкна от ръцете му, а единият й крак опасно се приближи до една особено ценна част на тялото му.

Бърн изсумтя и стегна хватката си.

— Престани! — Вдигна ръка и я плесна силно по дупето.

Пенелопи се вцепени.

— Ти не… Не мога… Ти ме удари!

Той отвори задната врата към кухненските помещения на „Фалкънуел“ и влезе с маршова стъпка. Постави фенера си на една близка маса и я пусна на земята в средата на тъмното помещение.

— Имаш половин дузина пластове дрехи, както и зимно палто. Изненадан съм, че изобщо си усетила.

Очите на Пенелопи блеснаха яростно.

— И все пак един джентълмен никога не би си помислил дори да… да…

Той гледаше как тя се мъчи да намери точната дума, наслаждавайки се на неудобството й, и най-накрая предложи:

— Мисля, че думата, която търсиш, е „напляска“.

Очите й се разшириха.

— Да. Точно така. Джентълмените не…

— Първо, вече установихме, че не съм джентълмен. С това приключих много отдавна. И второ, ще се изненадаш какво правят джентълмените… и какво харесват дамите.

— Но не и аз. Дължиш ми извинение.

— На твое място не бих разчитал на това. — Чу ахването й, докато прекосяваше кухнята, за да вземе бутилката уиски, която бе оставил по-рано вечерта. — Искаш ли питие?

— Не, благодаря.

— Колко си учтива!

— Поне един от нас трябва да бъде, не мислиш ли?

Обърна се към нея, едновременно развеселен и изненадан от острия й език. Пенелопи не беше висока, едва достигаше до рамото му, но в момента му приличаше на амазонка. Качулката на палтото й се бе свлякла назад и косата й бе в безпорядък, стелеше се по раменете й и блестеше в светлорусо на слабата светлина. Брадичката й бе издадена напред в знак на неподчинение, раменете й бяха напрегнати и изправени, а гърдите й се вдигаха и спускаха от силен гняв.

Изглеждаше, сякаш иска да му причини физическа болка, и то силна.

— Това е отвличане.

Бърн отпи голяма глътка от бутилката и се наслади на шокираното й изражение, когато изтри устните си с опакото на ръката си и срещна погледа й. Запази мълчание, харесваше му как тишината я изнервя.

След секунда тя обяви:

— Не може да ме отвличаш!

— Както казах, докато бяхме отвън, нямам намерение да те отвличам. — Приведе се напред, докато лицето му не се озова на едно ниво с нейното. — Смятам да се оженя за теб, скъпа.

Тя се втренчи продължително в него.

— Ще си тръгна.

— Не, няма.

— Не съм вързана. Бих могла да си тръгна, ако искам.

— Връзването е за аматьорите. — Той се облегна назад. — Само опитай!

Пенелопи го изгледа несигурно, след това сви рамене и се отправи към вратата. Той препречи пътя й и тя спря.

— Разбирам, че доста време си бил далеч от възпитаното общество, но не можеш просто така да отвличаш съседите си.

— Вече казах, че това не е отвличане.

— Е, каквото и да е, не е редно — заядливо отвърна тя.

— Мислех, че вече си забелязала колко малко ме е грижа кое е редно и кое не.

Тя се замисли над думите му за момент.

— А би трябвало.

Имаше нещо смътно познато в начина, по който тя стоеше, изпънала гръб, и го поучаваше как трябва да се държи.

— Ето я.

— Коя?

— Пенелопи от детството ми. Толкова загрижена за порядъчността ми. Изобщо не си се променила.

Тя вирна брадичка.

— Не е вярно.

— Така ли?

— Изобщо не е вярно. Много съм се променила. Съвсем различна съм.

— По какъв начин?

— Аз… — Тя отвори уста, но после спря и той се зачуди какво щеше да каже. — Просто съм различна. А сега ме пусни. — Опита да мине покрай него. Той не помръдна и тя спря, защото не искаше да го докосва.

Жалко. В съзнанието му проблесна спомен за топлината на облечената й в ръкавица ръка върху студената му буза. Очевидно жестът е бил резултат от изненада.

И удоволствие.

Зачуди се какво още би направила от удоволствие. В ума му се оформи образ — руса коса, разпиляна върху тъмни копринени чаршафи, леденосини очи, изпълнени с изненада, докато той показва на превзетата порядъчна Пенелопи що е диво, опияняващо удоволствие.

Почти я бе целунал в мрака. Всичко започна като опит да я сплаши, да постави основите на систематичното компрометиране на тихата, нищо неподозираща Пенелопи Марбъри, но докато стояха в празната кухня, не можеше да отрече, че се чуди какъв ли е вкусът й, какво ще е чувството да усети дъха й по кожата си, а тялото й — до себе си. Около себе си.

— Това е глупаво.

Думите й рязко го върнаха в действителността.

— Сигурна ли си, че не искаш питие?

Очите й се разшириха.

— Аз… не!

Толкова бе лесно да я подразни. Това не се бе променило.

— Все пак учтивостта изисква човек да предложи нещо освежително на гостите си, нали?

— Не и уиски. И определено не направо от бутилката!

— Значи съм объркал всичко. Би ли ми припомнила какво би трябвало да предложа на гостите си в подобна ситуация?

Устата й се отвори и след това се затвори.

— Не зная, не ми се случва често да бъда отвлечена посред нощ в изоставена къща в провинцията. — Устните й ядосано се присвиха в права линия. — Бих искала да се върна у дома. В леглото.

— Това може да се уреди и без да се връщаш у дома.

Тя раздразнено изсумтя.

— Майкъл…

Мразеше името, което излизаше от устните й.

Лъжа.

— Бърн.

Тя срещна погледа му.

— Бърн… доказа тезата си. — Той запази мълчание, изпълнен с любопитство и Пенелопи продължи: — Разбирам, че е било грешно от моя страна да се скитам из гората през нощта. Вече ми е ясно, че е било възможно да ме нападнат или отвлекат, ако не и по-лошо, и съм готова да призная, че ми даде един необходим урок.

— Колко благородно от твоя страна.

Пенелопи продължи, сякаш той не я бе прекъснал, като в същото време се опитваше да го заобиколи. Бърн се премести, за да застане на пътя й. Тя спря и срещна погледа му, сините й очи блестяха, вероятно от раздразнение.

— Освен това съм готова да забравя факта, че наруши добрите нрави по нечуван начин, като ме премести — чисто физически — от едно обществено място на едно съвсем неподходящо… и напълно усамотено такова.

— Не забравяй и че те наплясках.

— Това също. Съвсем… напълно… далеч отвъд порядъчността.

— Порядъчността, изглежда, не ти е помогнала да стигнеш много далеч.

Пенелопи застина и той веднага усети, че е улучил болно място. Някакво неприятно чувство пламна в него, но не му обърна внимание. Може и да смяташе да се ожени за нея, но нямаше никакво намерение да проявява какъвто и да било интерес.

— Боя се, че имам планове за теб, Пенелопи, и тази вечер няма да ходиш никъде. — Подаде й бутилката с уиски и изрече съвсем сериозно: — Пийни си. Ще те успокои до утре.

— Какво ще стане утре?

— Ще се оженим.

 

 

Пенелопи се протегна и взе уискито от ръката на Майкъл, замисли се за секунда и след това отпи голяма глътка. Определено нямаше по-добър момент от този, за да започне живот, отдаден на алкохола.

— Няма да се омъжа за теб!

— Боя се, че това вече е решено.

В гърдите й пламна негодувание.

— Определено не е решено! — Притисна бутилката към гърдите си и понечи да мине през него на път за вратата. Когато той не помръдна, тя спря точно пред него и палтото й го докосна. Взря се право в сериозните му лешникови очи, отказвайки да се подчини на абсурдното му желание. — Отстъпи, лорд Бърн. Връщам се у дома. Ти си луд.

Едната му тъмна вежда дразнещо подскочи нагоре.

— Какъв тон — каза й подигравателно. — Опасявам се, че не съм в настроение да се мърдам. Ще трябва да намериш друг начин.

— Не ме карай да извърша нещо, за което ще съжалявам.

— Защо да съжаляваш? — Той вдигна ръка и топлият му пръст повдигна брадичката й, докато тя не срещна погледа му. — Бедната Пенелопи, толкова се бои да рискува.

Бедната Пенелопи.

Тя присви очи при този омразен израз.

— Не се боя да рискувам. Нито ме е страх от теб.

Тъмните му вежди се извиха.

— Наистина ли?

— Наистина.

Той се наведе близо до нея. Прекалено близо. Достатъчно близо, за да я потопи в ухание на бергамот и тютюн. Достатъчно близо, за да забележи прекрасния кафяв нюанс на очите му — беше по-хубав, отколкото го помнеше.

— Докажи го.

Гласът му бе нисък и дрезгав и изпращаше тръпки от вълнение по гръбнака й.

Той пристъпи по-близо, достатъчно близо, за да я докосне — и топлината му да я сгрее в леденостудената стая — и пръстите му се плъзнаха в косата на тила й, държаха я здраво, докато той изпълваше въздуха със заплаха. С обещание.

Сякаш я желаеше. Сякаш бе дошъл за нея. Което, разбира се, не бе вярно.

Той изобщо нямаше да е тук, ако не бе „Фалкънуел“.

Не биваше да го забравя.

Той я желаеше не повече от който и да е друг мъж в живота й.

И това не бе честно.

Само че нямаше никакво намерение да му позволи да направи вместо нея единствения избор, който й бе останал. Тя вдигна ръце, здраво стиснала бутилката уиски в лявата, и го бутна с всички сили, което при други обстоятелства не би било достатъчно, за да отмести мъж с неговите размери, но този път изненадата бе на нейна страна.

Той се препъна назад и Пенелопи се втурна покрай него. Почти достигна вратата на кухнята, когато той възвърна равновесието си и хукна след нея. Хвана я с думите: „О, не, няма да стане“, и я завъртя с лице към себе си.

Тя даде воля на гнева си.

— Пусни ме!

— Не мога — каза й просто. — Имам нужда от теб.

— Заради „Фалкънуел“.

Той не отговори. Нямаше нужда. Тя си пое дълбоко въздух. Майкъл щеше да я компрометира. Сякаш бяха в Средновековието и тя бе просто някаква вещ. Сякаш стойността й се измерваше единствено със земята, обвързана с брака й.

Пенелопи спря при тази мисъл и в гърдите й се надигна разочарование.

Той бе по-лош от останалите.

— Е, жалко за теб тогава — каза му, — защото бракът ми вече е уговорен.

— Не и след тази нощ. Никой няма да се ожени за теб, след като прекараш нощта насаме с мен.

В думите му би трябвало да се усеща намек за заплаха. За опасност. Въпреки това бяха изречени като обикновен факт. Той бе най-лошият измежду всички негодници. На сутринта репутацията й щеше да е разбита на пух и прах.

Бе й отнел правото на избор. Както бе направил по-рано и баща й. Също и херцогът на Лейтън преди всички онези години.

Отново бе вкарана в капана на един мъж.

— Обичаш ли го?

Въпросът я изненада.

— Моля?

— Годеника ти. Вярваш ли, че си дълбоко влюбена? — Говореше подигравателно, сякаш думите „любов“ и „Пенелопи“ бяха комбинация, която будеше само смях. — Замаяна от щастие?

— Има ли значение?

Изненада го. Видя го в очите му, преди да скръсти ръце и да повдигне вежди.

— Никакво.

Студен полъх премина през кухнята и Пенелопи се сгуши в палтото си. Майкъл забеляза жеста и грубо измърмори нещо на себе си. Пени предположи, че използваните думи не са подходящи за възпитана компания. Той свали връхната си дреха, внимателно я сгъна и я остави върху един рафт наблизо, след което се обърна към голямата дъбова маса в средата на кухнята. Липсваше й един крак, а в издрасканата й повърхност бе забита брадва. Вероятно подобна обезобразена мебел би трябвало да я изненада, но много малко от нещата, случили се тази вечер, бяха нормални.

Преди да измисли какво да каже, Бърн взе брадвата и се обърна към нея.

— Отдръпни се.

Той бе мъж, който очакваше подчинение. Не изчака да види дали Пенелопи ще последва заповедта му, а вдигна брадвата над главата си. Тя не се възпротиви, просто се сгуши в ъгъла на тъмната стая, докато той атакуваше масата с всички сили. Но беше толкова изненадана, че не се сдържа и го проследи с поглед.

Тялото му бе красиво.

Като великолепна римска статуя. Докато вдигаше брадвата, светлият лен на ризата подчертаваше стройните му мускули, а ръцете му уверено стиснаха дръжката, когато острието се спусна надолу към старото дърво със силно тупване, при което едно парче прелетя през помещението и се приземи върху неизползваната печка. Той подпря ръка на масата и отново вдигна брадвата, изваждайки забитото в нея острие. Докато отстъпваше, обърна глава, за да се увери, че Пенелопи е на безопасно разстояние, което й се стори успокоително, и отново замахна мощно към дървото.

Острието потъна в дъба, но масата удържа на удара. Той поклати глава и отново вдигна брадвата, като този път се прицели към един от останалите крака.

Тряс!

Очите на Пенелопи се разшириха, когато светлината на фенера разкри как вълнените панталони стегнато обвиват силните му бедра. Не трябваше да забелязва… не биваше да обръща внимание на подобна очевидна… мъжественост.

Само че никога не бе виждала такива крака.

Тряс!

Никога не бе и помисляла, че е възможно да бъдат толкова… завладяващи.

Тряс!

Не можеше да се сдържи.

Тряс!

Последният удар приключи с разцепване на дървото, кракът на масата се изви под силата на ударите, масивният плот се наклони и единият му край се подпря на земята. Майкъл хвърли брадвата настрана, хвана крака с голи ръце и го изтръгна от мястото му. После се обърна към нея, потупвайки с единия край на дървения крак празната длан на лявата си ръка.

— Успях — обяви той.

Сякаш тя бе очаквала нещо друго.

Сякаш той би приел нещо друго.

— Браво — каза му, понеже не можа да измисли нещо по-добро.

Той подпря дървото на широкото си рамо.

— Не се възползва от възможността да избягаш.

Тя замръзна.

— Не. Не го направих. — Макар че не би могла да каже защо, дори животът й да зависеше от това.

Бърн остави крака на масата в широката мивка, внимателно вдигна палтото си, тръсна го, за да изглади гънките, и го облече.

Пенелопи проследи с поглед как изключително добре ушитата дреха покрива раменете му, подчертавайки идеалния му силует, който тя вече не приемаше за обикновена даденост, след като бе видяла Витрувианския човек^[1], който се криеше под пластовете плат.

Не.

Тя поклати глава. Нямаше да мисли за него по този начин. И без това вече бе твърде плашещ.

Отново поклати глава.

— Няма да се омъжа за теб.

Той оправи маншетите си, внимателно закопча палтото и изтърси прашинките от ръкавите си.

— Това не подлежи на обсъждане.

Тя опита да призове здравия му разум.

— От теб ще излезе ужасен съпруг.

— Никога не съм твърдял противното.

— Значи няма да ме осъдиш на цял живот, обвързан в нещастен брак?

— Ако се налага. Макар че твоето нещастие не е пряката ми цел, ако това те успокоява.

Тя примигна. Бърн говореше сериозно. Разговорът определено сваляше картите на масата.

— И това трябва да спечели благоразположението ми?

Той безгрижно вдигна рамене.

— Не се заблуждавам, че целта на брака е щастието на която и да е от двете страни. Смятам да върна земите на „Фалкънуел“ към имението и за твое нещастие, тази цел изисква нашия брак. Няма да бъда добър съпруг, но и нямам никакво намерение да те държа в пълно подчинение.

Пенелопи зяпна при тази откровеност. Той дори не се преструваше на мил. Заинтересуван. Загрижен.

Тя затвори уста.

— Разбирам.

Той продължи:

— Можеш да правиш или имаш каквото поискаш и когато го поискаш. Разполагам с достатъчно пари, за да ги пилееш за каквото искат жените от твоя вид.

— Жените от моя вид?

— Стари моми, които мечтаят за нещо повече.

Сякаш внезапно някой прогони всичкия въздух от стаята. Какво ужасно, неприятно и абсолютно вярно описание. Стара мома, която мечтае за нещо повече. Сякаш по-рано същата вечер бе присъствал в салона на дома й и бе видял как предложението на Томи я изпълва с разочарование. С мечти за нещо повече.

Нещо различно.

Е, това определено бе нещо различно.

Той протегна ръка към нея, погали я по бузата, а тя трепна при докосването му.

— Недей.

— Ти ще се омъжиш за мен, Пенелопи.

Тя рязко дръпна глава назад, далеч от обсега му, не искаше да я докосва.

— И защо трябва да го правя?

— Защото, скъпа… — Той се приведе напред, а в гласа му трептеше мрачно обещание, когато плъзна силния си топъл пръст надолу по врата й и по голата кожа над роклята й. Сърцето й се разтуптя лудо, а дишането й се затрудни. — Никой никога няма да повярва, че не съм те компрометирал напълно.

Той стисна ръба на плата и със силно дръпване съдра роклята и долната й риза, разголвайки я до кръста.

Пенелопи ахна и пусна бутилката, за да притисне роклята към гърдите си, а уискито я заля, докато падаше надолу.

— Ти… ти…

— Не бързай, скъпа — каза той провлачено и се отдръпна назад, за да се наслади на резултатите от действията си. — Ще почакам да намериш точната дума.

Тя присви очи. Нямаше нужда от дума, а от камшик. Направи единственото нещо, за което се сещаше. Ръката й се стрелна сякаш по собствена воля и достигна целта си със силен плясък — звук, който би й доставил огромно удоволствие, ако не бе толкова ужасена.

Главата му се отметна назад от удара и той веднага вдигна ръка към червеното петно, което вече започваше да се оформя на бузата му. Пенелопи отново отстъпи назад към вратата, а гласът й трепереше, когато каза:

— Никога… никога… няма да се омъжа за човек като теб. Да не би да си забравил всичко онова, което беше? Всичко, което можеше да бъдеш? Сякаш си бил отгледан от вълци.

След това се обърна и стори онова, което трябваше да направи още в момента, в който го бе видяла да се появява.

Побягна.

Дръпна вратата с всички сили и се втурна в снега навън. Хукна невиждащо към имението „Нийдъм“, но успя да измине само няколко метра, преди едната му стоманена ръка да я улови и да я повдигне от земята. Чак тогава тя изкрещя.

— Пусни ме! Звяр такъв! Помощ!

Започна да рита, краката й го улучиха по пищяла и той изруга цветисто до ухото й.

— Престани да се бориш, харпия такава.

Как ли пък не! Тя удвои усилията си.

— Помощ!

— Наоколо в радиус от почти миля няма жива душа, луда жено. А и по-далеч няма никой буден. — Думите му й дадоха нов импулс и той изръмжа, когато лакътят й го удари отстрани точно когато стигнаха до кухнята.

— Пусни ме! — изкрещя тя в ухото му с всички сили.

Той извърна глава и продължи да върви. Докато минаваше през помещението, взе фенера и крака, който бе отсякъл от масата.

— Няма.

Тя продължи да се бори, но той я държеше здраво.

— Как точно смяташ да го направиш? — попита го. — Ще ме изнасилиш тук, в празната си къща, и ще ме върнеш на баща ми малко употребена? — В момента минаваха по дълъг коридор, от двете страни на който бяха подредени редици дървени летви, обозначаващи площадката на слугинското стълбище. Тя се протегна, за да хване една от тях, и я стисна с всички сили.

Бърн спря, изчаквайки тя да отпусне хватката си. Когато проговори, гласът му бе невероятно търпелив.

— Не изнасилвам жени. Не и без те да са ме помолили много любезно.

Думите му я накараха да се замисли. Разбира се, че нямаше да я изнасили. Вероятно не бе помислил и за миг за обикновената, порядъчната Пенелопи — единственото нещо, което го делеше от възвръщането на семейното му наследство.

Не беше сигурна дали това правеше положението по-добро, или по-лошо.

Но все пак я заболя. Той не се интересуваше от нея. Не я желаеше. Не я считаше за достатъчно значима дори само за да се престори. Да имитира интерес. Да опита да я прелъсти.

Използваше я заради „Фалкънуел“.

А Томи не направи ли същото?

Разбира се. Томи бе погледнал дълбоко в очите й и бе видял не техния син цвят, а синьото небе на Съри над „Фалкънуел“. Да, определено бе видял и приятелката си, но не затова й бе направил предложение.

Майкъл поне бе честен.

— Репутацията ти е оправдана, знаеш ли?

— Да. Така е. И това съвсем не е най-лошото нещо, което съм правил. Трябва да го знаеш.

Би трябвало тези думи да бъдат изпълнени с гордост или поне да са казани без всякакво чувство, но не бяха. Бяха честни. И в тях прозвуча нещо, което изчезна толкова бързо, че тя не бе съвсем сигурна, че го е доловила.

Пенелопи пусна летвата на перилата и той я остави да стъпи няколко стъпала над него.

Тя сериозно го обмисляше. Сякаш бе полудяла.

Опитваше се да си представи какво би било да се омъжи за този нов и странен Майкъл, но не успя. Умът й не успяваше да побере представата за брак с мъж, който, без да се замисля, можеше да забие брадва в кухненска маса. И да отвлече пищяща жена в изоставена къща.

Това определено нямаше да е типичният брак във висшето общество.

Тя срещна погледа му директно благодарение на по-високото стъпало, на което я бе оставил.

— Ако се омъжа за теб, ще бъда съсипана.

— Най-голямата тайна на висшето общество е, че да бъдеш съсипан, не е толкова лошо, колкото го изкарват. Ще разполагаш с всички свободи, които вървят в комплект с унищожената репутация, а те съвсем не са незначителни.

Той би трябвало да знае.

Пенелопи поклати глава.

— Не става въпрос само за мен. Сестрите ми също ще бъдат съсипани. Ако се оженим, те никога няма да си намерят добри съпрузи. Всички ще сметнат, че те също биха… прегрешили толкова лесно… колкото съм го направила и аз.

— Сестрите ти не са моя грижа.

— Но са моя.

Той вдигна вежди.

— Сигурна ли си, че си в позиция да отправяш искания?

Не беше. Съвсем не, но въпреки това изпъна раменете и продължи да упорства.

— Забравяш, че никой свещеник няма да ни ожени, ако аз откажа.

— Мислиш, че ако го сториш, няма да разкажа на цял Лондон, че тази вечер съм те компрометирал?

— Да.

— Грешиш. Бих могъл да измисля такава история, която да накара и проститутка да се изчерви.

Пенелопи бе тази, която се изчерви, но отказа да отстъпи. Пое си дълбоко въздух и изигра най-силния си коз.

— Изобщо не се съмнявам, но ако ме унищожиш, ще унищожиш и шансовете си да получиш „Фалкънуел“.

Той замръзна. Пенелопи затаи дъх от вълнение, докато чакаше отговора му.

— Назови си цената.

Беше спечелила. Тя беше спечелила.

Искаше да отпразнува успеха си и поражението, което нанесе на този огромен, невъзмутим звяр, но се вслуша в чувството си за самосъхранение.

— Тази нощ по никакъв начин не трябва да се отрази на репутацията на сестрите ми.

Той кимна.

— Имаш думата ми.

Пенелопи стисна разкъсаната си рокля в юмрук.

— Думата на един известен негодник?

Майкъл пристъпи напред и я приближи, докосвайки я в мрака. Тя се насили да не отстъпи когато чу гласа му, изпълнен едновременно с опасност и обещание.

— И крадците имат чувство за чест, Пенелопи. А за комарджиите това важи с двойна сила.

— Аз… не съм нито едното от двете. — Преглътна, близостта му смазваше куража й.

— Глупости — прошепна той и тя почти можеше да почувства устните му до слепоочието си. — Изглежда, си роден играч. Просто ти трябват напътствия.

А той, без съмнение, можеше да я научи на повече неща, отколкото би могла да си представи.

Пенелопи отблъсна тази мисъл, както и образите, които я съпътстваха.

— Разбрахме ли се? — попита той.

Чувството за триумф изчезна, изместено от безпокойство. Искаше й се да може да види очите му.

— Имам ли избор?

— Не. — В думата не бе вложена никаква емоция. Ни следа от съжаление или вина. Само студена откровеност.

Той още веднъж й предложи ръката си и тя усети как широката длан я изкушава.

Хадес, който предлага семената на нара.^[2]

Ако я приемеше, всичко щеше да се промени. Всичко щеше да бъде различно. Нямаше да има връщане назад. Макар в някое ъгълче на съзнанието си да знаеше, че вече, така или иначе, нямаше връщане назад.

Тя стисна роклята си и пое ръката му.

Бърн я поведе към стълбите, фенерът му бе единственото спасение от черната като катран тъмнина наоколо и тя не можа да се сдържи да не се вкопчи в него. Искаше й се да е достатъчно смела да го пусне и да се движи сама, да му устои поне за тази дреболия, но имаше нещо в походката му — нещо мистериозно и мрачно, което нямаше нищо общо със светлината — и тя просто не можеше да се насили да го пусне.

Когато стигнаха подножието на стълбището, той се обърна, очите му бяха потъмнели на слабата светлина на фенера.

— Все още ли те е страх от тъмното?

Напомнянето за детството им я обърка.

— Това беше лисича дупка. Вътре можеше да има какво ли не.

Той тръгна нагоре по стълбите.

— Например?

— Може би лисица?

— В онази дупка нямаше лисици.

Той бе проверил и това бе единствената причина изобщо да му позволи да я убеди да влезе.

— Ами… нещо друго тогава. Може би мечка.

— А може би просто се страхуваше от тъмното.

— Може би. Но вече не е така.

— Нима?

— Тази вечер бях излязла навън, нали?

Завиха по един дълъг коридор.

— Така е. — Пусна ръката й и на нея не й хареса усещането, което я обхвана. Той завъртя бравата на една близка врата и тя се отвори с продължително зловещо проскърцване. После прошепна в ухото й: — Бих казал, Пенелопи, че макар да не е необходимо да се боиш от мрака, си напълно права да се страхуваш от съществата, които го обитават.

Пенелопи се взря в мрака, опитвайки се да различи нещо в стаята, и стомахът й се превърна в кълбо от нерви. Прекрачи прага, дишайки плитко и учестено. Съществата, които обитават мрака… като него.

Той бавно мина покрай нея, движението бе едновременно ласка и заплаха, като мимоходом й прошепна:

— Изобщо не те бива да блъфираш. — Думите бяха едва доловими, а усещането за дъха му по кожата й неутрализира обидата, която се съдържаше в тях.

Светлината от фенера танцуваше по стените на малката непозната стая и хвърляше златни отблясъци по някога елегантните, но вече безнадеждно избелели тапети, които вероятно са били осеяни с прекрасни рози. Помещението бе малко. На едната му стена имаше камина, срещу която бяха разположени два прозореца с изглед към горичката.

Майкъл се наведе да запали огън, а Пенелопи се приближи до прозорците и проследи с поглед един сноп лунна светлина, който пресичаше снежния пейзаж долу.

— Каква е тази стая? Не я помня.

— Вероятно никога не си я виждала. Беше кабинетът на майка ми.

В съзнанието й проблесна спомен за маркизата — висока и красива, с широка доброжелателна усмивка и добри очи. Естествено, че тази тиха и спокойна стая е била нейна.

— Майкъл. — Пенелопи се обърна към него, той бе клекнал до огнището и подготвяше куп слама и подпалки. — Така и нямах възможност да… — Тя опита да намери точните думи.

Майкъл я спря, преди да е успяла да продължи.

— Няма нужда. Каквото е станало, е станало.

Студенината в тона му й се стори някак грешна. Не на място.

— И все пак… Писах ти. Не зная дали някога си…

— Възможно е. — Той все още бе надвесен над огнището. Тя чу удара на кремъка в кутийката с прахан. — Много хора ми писаха.

Думите не би трябвало да я наранят, но го сториха. Бе опустошена при новината за смъртта на маркиза и маркизата на Бърн. За разлика от собствените й родители, отношенията между които се градяха на съвсем малко повече от спокойна вежливост, тези на Майкъл, изглежда, дълбоко се обичаха, обичаха и сина си, и Пенелопи.

Когато чу за инцидента с каретата, потъна в тъга за онова, което бе загубено, и това, което можеше да бъде. Беше му писала писма, цяла дузина, преди баща й да откаже повече да ги изпраща. Тя продължи и след това с надеждата, че той някак ще разбере, че тя мисли за него, че винаги ще има приятели във „Фалкънуел“… в Съри… без значение колко самотен се чувства. Беше си представяла как някой ден той ще се върне у дома.

Само че той не се бе върнал. Никога.

Накрая Пенелопи просто спря да го чака.

— Съжалявам.

Праханта заискря и сламата се запали.

Той се изправи и се обърна с лице към нея.

— Светлината от огъня ще трябва да ти е достатъчна. Фенерът ти е някъде в снега.

Тя преглътна тъгата си и кимна.

— Ще се оправя.

— Не излизай от тази стая. Къщата е занемарена, а още не съм се оженил за теб.

Той се завъртя на пети и излезе.