Сара Маклейн
Негодник по неволя (7)

Глава 6

Призори Бърн спря пред стаята, където предишната вечер бе оставил Пенелопи. Изобщо не бе спал, след като си тръгна, студът и мислите му бяха обединили усилия, за да му попречат. Вместо това бе обикалял къщата, преследван от спомените, изпълнили празните стаи, които очакваха слънцето да изгрее в деня, в който „Фалкънуел“ ще се върне при изконния си собственик.

Призори Майкъл не се съмняваше, че маркизът на Нийдъм и Долби ще отстъпи владението на „Фалкънуел“. Човекът не беше глупак. Имаше три неомъжени дъщери, а фактът, че най-голямата от тях бе прекарала нощта в изоставена къща в компанията на мъж — в компанията на Бърн — щеше да попречи на останалите дами Марбъри да спечелят вниманието на потенциални ухажори.

Един брак щеше да реши проблема. Бърз брак.

А с него щеше да получи „Фалкънуел“.

„Фалкънуел“ и Пенелопи.

Друг мъж на неговото място би имал угризения заради нещастната роля, която се бе паднала на Пенелопи в тази игра, но не и Бърн. Той определено използваше дамата, но нали това бе същината на брака? Не бяха ли всички съпружески връзки основани точно на взаимната изгода?

Тя щеше да получи достъп до парите му, свободата и всичко останало, което си пожелае.

Той щеше да получи „Фалкънуел“.

Така стояха нещата. Нямаше да са първите, които се женят заради собствеността върху земя, нямаше да бъдат и последните. Той беше богат и влиятелен и й предлагаше възможност да замени бъдещето на стара мома, което я очакваше, за живот като маркиза. Щеше да разполага с всичко, което поиска. Той с радост щеше да й го предостави. Все пак Пенелопи щеше да му даде единственото нещо, което някога бе желал.

Това не беше съвсем вярно. Никой нищо не даваше на Бърн. Той сам си го вземаше.

Щеше да вземе и нея.

В главата му изникна образ — огромни сини очи, косо разположени върху обикновеното й лице, в които проблясва удоволствие и още нещо. Нещо твърде близо до емоция. Твърде близо до загриженост.

Именно заради това умишлено я бе оставил. Хладно. Пресметливо. За да докаже, че бракът им ще бъде просто сделка.

Не защото искаше да остане.

Не защото да отдели устата и ръцете си от нея бе най-трудното нещо, което някога бе правил. Не защото бе изкушен да направи точно обратното — да потъне в нея и да й се наслади. Тя бе мека, където жените трябваше да са меки, и сладка, където трябваше да са сладки. Не защото леките въздишки, които се изплъзваха от устните й, когато я целуваше, бяха най-еротичният звук, който някога бе чувал, нито защото имаше вкус на невинност.

Той се насили да се отдръпне от вратата. Нямаше причина да чука. Щеше да се върне, преди да се е събудила, за да я заведе до най-близкия викарий заедно със специалното разрешително, за което бе платил сериозна сума, и да се ожени за нея.

След това щяха да отидат в Лондон, за да живеят отделни животи.

Той си пое дълбоко въздух, доволен от плана си, и се наслади на свежия утринен въздух, който опари дробовете му. И в този момент я чу да пищи, сърцераздирателният звук бе придружен от чупене на стъкло.

Той реагира инстинктивно, отключи вратата и почти я извади от пантите, докато я отваряше. Влезе в стаята и веднага спря, а сърцето му бясно биеше.

Тя не бе наранена, стоеше боса до счупения прозорец, притиснала гръб до стената. Беше се увила в палтото му, под което се виждаше разкъсаната й рокля, която разкриваше прасковена кожа.

Бърн замръзна за момент, приковал поглед в нежната плът и самотната руса къдрица, която се виеше надолу и привличаше вниманието му към розовото зърно, настръхнало в студената стая. Устата му пресъхна и той се насили да отмести поглед към лицето й. Широко отворените й очи премигваха от изненада и неверие, докато се взираше в огромния прозорец до себе си, от който липсваше парче, натрошено от…

Куршум.

Бърн прекоси малката стаичка, закри я с тялото си и я избута навън в коридора.

— Стой тук.

Пенелопи кимна, очевидно шокът я правеше много по-склонна да съдейства, отколкото беше очаквал. Той се върна до прозореца в стаята, но преди да успее да разгледа пораженията, отекна втори изстрел. Куршумът унищожи още едно парче стъкло, минавайки твърде близо до Бърн.

Какво, по дяволите…?

Той изруга грубо и се притисна към стената до прозореца.

Някой стреляше по него. Въпросът беше кой.

— Внимавай…

Пенелопи надникна в стаята и Бърн моментално тръгна към нея, отправяйки й поглед, който би накарал и най-страшните престъпници на Лондон да побегнат.

— Излизай!

Тя не помръдна.

— Не е безопасно да стоиш тук. Може да… — Следващият изстрел прекъсна думите й и той скочи към нея с надеждата да я достигне преди куршума. Блъсна се в нея и я бутна назад през вратата, докато не се озоваха притиснати към отсрещната стена.

Двамата останаха неподвижни цяла минута, преди тя да довърши изречението си, приглушено от огромното тяло, което се притискаше към нея.

— Можеше да те ранят!

Тя да не бе полудяла?

Той я сграбчи за раменете, без да се интересува дали обикновено добре овладяният му темперамент не излиза от контрол.

— Глупачка! Какво ти казах? — Бърн зачака отговора на въпроса си, но когато такъв не последва, не се сдържа, отново я разтърси и повтори. — Какво казах?

Очите й се разшириха.

Добре. Трябваше да се страхува от него.

— Отговори ми, Пенелопи. — Усети как в гласа му се прокрадва ръмжене, но не го интересуваше.

— Ти… — Думите заседнаха в гърлото й. — Каза да остана тук.

— Да не би по някаква причина да не си в състояние да разбираш съвсем прости инструкции?

Тя присви очи.

— Не.

Беше я обидил, но и за това не го беше грижа.

— Стой! По дяволите! Тук! — Не обърна внимание на трепването й, отново се върна в стаята и внимателно доближи прозореца.

Тъкмо щеше да поеме риска да надникне навън, за да се опита да види потенциалния си убиец, когато отдолу се чу глас:

— Предаваш ли се?

Да се предава?

Може би Пенелопи бе права. Може би в Съри наистина имаше пирати.

Не му остана много време да размишлява над въпроса, тъй като Пенелопи извика:

— О, за бога! — И се втурна обратно при него, притисна палтото му към тялото си и се отправи директно към прозореца.

— Спри! — Бърн скочи, за да й попречи, обви ръце около кръста й и я дръпна назад. — Ако се приближиш до този прозорец, ще те напердаша. Чуваш ли ме?

— Но…

— Не.

— Просто…

— Не.

— Това е баща ми!

Думите й го пронизаха като острие и се оказа доста трудно да ги преглътне. Не бе възможно да е права.

— Дойдох за дъщеря си, негодник такъв! Няма да си тръгна без нея!

— Откъде знае по коя стая да стреля?

— Аз… бях застанала до прозореца. Сигурно е забелязал някакво движение.

Още един куршум разпръсна стъкълца из стаята и Бърн се притисна по-близо до нея, за да я предпази с тялото си.

— Дали осъзнава, че може да простреля теб?

— Изглежда, не му е хрумнало.

Бърн отново изруга.

— Заслужава някой да го удари с пушката по главата.

— Мисля, че просто е завладян от мисълта, че е улучил целта. Цели три пъти. Разбира се, имайки предвид, че се цели в къща, би било истинска изненада, ако не бе улучил.

Тя да не се забавляваше?

Не бе възможно. Последва нов изстрел и Бърн усети как и последната преграда, която удържаше гнева му, се срути. Той се отправи към прозореца, без да се интересува дали може да го застрелят.

— По дяволите, Нийдъм! Можеше да я убиеш!

Маркизът на Нийдъм и Долби не вдигна поглед от втората пушка, с която се прицелваше, докато през това време един прислужник наблизо зареждаше първата.

— Но можеше да убия теб! Шансовете ми харесват!

Пенелопи се приближи зад Майкъл.

— Ако това е някаква утеха, искрено се съмнявам, че би могъл да те убие. Ужасен стрелец е.

Майкъл я изгледа.

— Махни се от този прозорец. Веднага.

О, чудо на чудесата, тя го послуша.

— Трябваше да предположа, че ще дойдеш за нея, изчадие такова. Трябваше да се досетя, че ще направиш нещо, достойно за долната ти репутация.

Бърн се насили да запази спокойствие.

— Хайде, Нийдъм, така ли се говори на бъдещ зет?

— Само през трупа ми! — Гласът на по-възрастния мъж се пречупи под напора на яростта.

— Това може да се уреди — извика Бърн.

— Изпрати момичето долу. Веднага. Тя няма да се омъжи за теб.

— След тази нощ няма съмнение, че ще го направи, Нийдъм.

Ударникът на пушката долу бе запънат и Бърн се отдръпна от прозореца, притискайки Пенелопи в ъгъла, докато още една част от прозореца се пръскаше на хиляди парчета.

— Негодник!

Искаше му се да наругае баща й за демонстрираната пълна липса на загриженост за дъщеря му. Вместо това се обърна към прозореца и като си даде вид на напълно незаинтересуван, извика:

— Кой каквото си намери… Аз я намерих и ще я задържа.

Последва дълго мълчание, толкова дълго, че Майкъл не се сдържа и подаде глава през рамката на прозореца, за да провери дали маркизът не си е тръгнал.

Не беше. Следващият куршум се заби във външната стена на няколко сантиметра от главата му.

— Няма да вземеш „Фалкънуел“, Бърн. Нито дъщеря ми!

— Е, в интерес на истината, Нийдъм… Вече взех дъщеря ти.

Ревът на Нийдъм прекъсна думите му.

— Мерзавец!

Пенелопи ахна.

— Нали не каза току-що на баща ми, че си ме взел.

Трябваше да го очаква. Трябваше да знае, че няма да е толкова лесно. Тази сутрин всичко излизаше извън контрол, а Бърн не обичаше да се чувства по този начин. Бавно си пое въздух и се опита да запази търпение.

— Пенелопи, в момента се крием в къща, по която побеснелият ти баща стреля с безброй пушки с единствената цел да улучи главата ми. Вероятно би трябвало да ми простиш, че правя каквото мога, за да се уверя, че и двамата ще преживеем това събитие.

— А репутациите ни? И те ли се предполага, че ще оцелеят?

— Моята репутация отдавна е отишла по дяволите. — Той притисна гръб към стената.

— Но моята не е! — извика тя. — Да не си си изгубил ума? — Замълча за момент. — А речникът ти е отвратителен.

— Ще се наложи да свикнеш с него, скъпа. Що се отнася до останалото, когато се омъжиш за мен, и твоята репутация ще тръгне в същата посока. По-добре баща ти да го научи още сега.

Не се сдържа и се обърна към нея, за да види ефекта от думите си… начина, по който светлината в очите й угасна… как тялото й се вцепени, сякаш я бе ударил.

— Ужасен си. — Думите бяха съвсем простички. И честни.

В този момент, докато бе вперила в него спокоен обвинителен поглед, той се мразеше достатъчно силно и за двама им, но бе много добър в прикриването на чувствата си.

— Така изглежда. — Тонът му бе насмешлив и изкуствен.

Отвращението й бе очевидно.

— Защо го правиш?

Имаше само една причина… само едно нещо, което го бе водило през цялото време. Едно-единствено нещо, което го бе направило студен и пресметлив.

— Толкова много ли означава „Фалкънуел“ за теб?

Навън настъпи тишина и някакво мрачно и неприятно усещане, което му бе познато, се загнезди в стомаха му. Цели десет години бе правил всичко възможно, за да си върне земята. Да възстанови историята и да осигури бъдещето си. Нямаше да спре сега.

— Разбира се, че означава. — В тихия й смях се усещаше пренебрежение към самата нея. — Аз съм просто средство за постигане на целта.

В часовете, изминали след като бе срещнал Пенелопи при езерото, я бе виждал раздразнена и изненадана, обидена и пламенна… но не и такава.

Не я беше виждал примирена.

Не му хареса.

За първи път от много дълго време — от десет години — Бърн усети желание да се извини на някого, когото бе използвал. Стегна се, за да отблъсне това чувство. Обърна глава към нея — не достатъчно, за да срещне погледа й, а колкото да я наблюдава с ъгълчето на окото си. Достатъчно, за да види сведената й глава и ръцете, които здраво притискаха палтото му.

— Ела тук — каза й и някаква малка частица от него се изненада, когато тя го послуша.

Пенелопи прекоси стаята и той се потопи в звука от тялото й — плъзгането на полите й по пода, леките й стъпки, неравното дишане, което издаваше нервността й. Тя спря зад него в очакване, докато той разиграваше наум следващите няколко хода от тази шахматна партия. За секунда се замисли дали да не я пусне.

Не.

Стореното бе сторено.

— Омъжи се за мен, Пенелопи.

— Само защото използваш този израз, не означава, че ми даваш избор, знаеш го.

Искаше му се да се усмихне на раздразнения й тон, но не го стори. Тя внимателно и продължително се взря в него и Бърн — мъж, който бе натрупал състояние, четейки мислите по лицата на хората около себе си — не можа да разбере нейните. Стори му се, че може да му откаже, и се подготви за съпротивата й, изброявайки наум всички свещеници, които дължаха достатъчно пари на него и на „Ангела“, за да се съгласят да венчаят булка, която се съпротивлява. Подготви се да направи всичко необходимо, за да осигури брака си с нея.

Още един грях, който да бъде добавен към постоянно нарастващата му сметка.

— Ще спазиш ли обещанието, което ми даде снощи? Този брак да не навреди на сестрите ми?

Дори сега, когато й предстоеше цял живот с него, тя мислеше за сестрите си.

Беше прекалено добра за него.

Той не обърна внимание на тази мисъл.

— Ще удържа на думата си.

— Искам доказателство.

Умно момиче. Разбира се, нямаше доказателство и тя бе права да се съмнява в него.

Той бръкна в джоба си и извади една гвинея, която бе станала почти гладка от многократно търкане през десетте години, в които бе у него. Подаде й я.

— Моят залог.

Тя взе монетата.

— Какво да правя с това?

— Ще ми я върнеш, когато сестрите ти се омъжат.

— Една гвинея?

— Била е достатъчна за много мъже из цяла Британия, скъпа.

Тя вдигна вежди.

— А казват, че мъжете са по-интелигентният пол. — Пое си дълбоко въздух и я пусна в джоба си, а той закопня отново да усети тежестта й. — Ще се омъжа за теб.

Той кимна веднъж.

— А годеникът ти?

Пенелопи се поколеба, а погледът й се зарея някъде над рамото му, докато обмисляше думите си.

— Той ще си намери друга булка. — Изрече го нежно, с обич и Бърн мигновено изпита някакъв странен гняв към човека, който не я бе опазил. Който я бе оставил сама в света и бе направил завладяването й твърде лесно за него.

Нещо помръдна в рамката на вратата зад нея. Баща й. Нийдъм очевидно се бе изморил да ги чака да излязат от къщата и вместо това бе дошъл лично да ги изведе.

Бърн реши, че на него се пада ролята да забие последния пирон на брачния си ковчег с ясното съзнание, че я използва и тя не го заслужава.

Че това няма значение.

Повдигна брадичката й и нежно притисна устни към нейните, опитвайки се да не обръща внимание на начина, по който тя се притисна към ръката му, и на леката въздишка, която се откъсна от устата й, когато вдигна глава.

До вратата изщрака пушка и звукът подчерта думите на маркиза на Нийдъм и Долби.

— По дяволите, Пенелопи, какво си направила?!

 

 

— Копеле.

Бърн вдигна очи от уискито, което пиеше в „Хрътка и кокошка“, и срещна ядосания поглед на бъдещия си тъст. Облегна се назад, придаде си леко развеселения вид, който бе разтрепервал много по-сериозни противници от маркиза на Нийдъм и Долби, и махна с ръка към празния стол от другата страна на масата.

— Татко — изрече подигравателно, — моля те, присъедини се към мен.

Преди няколко часа Бърн се бе разположил в един тъмен ъгъл на странноприемницата в очакване Нийдъм да пристигне с документите, които му връщаха собствеността върху „Фалкънуел“. Вечерта премина в нощ и помещението се изпълни със смях и разговори, а той продължаваше да чака. Пръстите го сърбяха да подпише документите, а умът му мечтаеше за онова, което щеше да последва.

Мечтаеше за отмъщение.

Усилено се опитваше да не мисли за факта, че бе сгоден. Още по-силно се стараеше да не си спомня за жената, с която бе обвързан — искрена, невинна и абсолютно неподходяща за него.

Не че имаше представа коя жена би била подходяща.

Нямаше значение. Той не бе имал избор. Пенелопи бе единственият му шанс да получи „Фалкънуел“, а това я превръщаше в абсолютно подходящата съпруга.

И Нийдъм го знаеше.

Едрият маркиз седна и махна с огромната си ръка, за да повика една от прислужничките. Тя бе достатъчно умна, за да донесе бутилка уиски и чаша със себе си, бързо ги остави и се втурна към по-приятни и по-приятелски настроени клиенти.

Нийдъм изпразни чашата и я тресна върху дъбовата маса.

— Копеле такова. Това е изнудване.

Майкъл се престори на отегчен.

— Глупости. Плащам пребогато. Освобождавам ви от най-голямата ви неомъжена дъщеря.

— Ще я направиш нещастна.

— Вероятно.

— Тя не е достатъчно силна за теб. Ще я съсипеш.

Бърн се въздържа да отбележи, че Пенелопи е по-силна от повечето жени, които бе срещал.

— Трябваше да се замислиш за това, преди да я обвържеш със земята ми. — Бърн потупа върху надрасканото дъбово дърво. — Нотариалния акт, Нийдъм. Установявам, че нямам желание да се оженя за момичето, ако той не е у мен. Искам го сега, Нийдъм. Искам документите да са подписани, преди Пенелопи да застане пред викария.

— Или?

Бърн се завъртя в стола и кръстоса крака.

— Или Пенелопи изобщо няма да застане пред викария.

Нийдъм го прикова с поглед.

— Не би го направил. Това ще я унищожи. Майка й също. И сестрите й.

— В такъв случай предлагам сериозно да обмислиш следващите си действия. Минаха десет години, Нийдъм. Десет дълги години, през които копнеех за този момент. За „Фалкънуел“. Ако мислиш, че ще ти позволя да застанеш на пътя ми и да ми попречиш да си върна земите, много грешиш. По една случайност съм доста близък с издателя на вестник „Скандал“. Една дума от моя страна и никой от висшето общество няма да припари до младите дами Марбъри. — Бърн замълча и си наля ново питие, оставяйки студената заплаха да виси във въздуха между тях. — Давай. Пробвай ме.

Нийдъм присви очи.

— Значи така стоят нещата? Заплашваш всичко, което имам, за да получиш онова, което искаш?

Бърн се усмихна самодоволно.

— Играя, за да спечеля.

— Не е ли ирония на съдбата, че си известен с това, че загуби?

Стрелата улучи целта, но Бърн никога не би го показал. Вместо това запази мълчание, знаеше, че това е най-доброто средство, за да разколебае противника.

Нийдъм реши да запълни тишината.

— Ти си задник. — След това с ругатня бръкна в палтото си и извади голям сгънат лист хартия.

Чувството за триумф бе опияняващо. „Фалкънуел“ щеше да бъде негов след брака, който трябваше да се сключи на следващия ден. Единственото, за което съжаляваше, бе, че отец Комптън не работи през нощта.

След като Бърн прибра документа на безопасно място в собствения си джоб, представяйки си, че може да почувства тежестта на нотариалния акт до гърдите си, Нийдъм заговори:

— Няма да позволя това да съсипе сестрите й.

Всички толкова се тревожеха за сестрите й. Ами Пенелопи?

Бърн пренебрегна въпроса, който изскочи в ума му, и реши да си поиграе с Нийдъм — мъжа, който толкова се бе старал да опази „Фалкънуел“ от него. Вдигна чаша.

— Женя се за Пенелопи. Утре „Фалкънуел“ ще бъде мой. Кажи ми защо трябва да ме е грижа за репутацията на другите ти дъщери. Те са твой проблем, нали така? — Глътна уискито и постави празната чаша на масата.

Нийдъм се приведе напред, а тонът му бе въплъщение на твърдостта.

— Ти си задник и баща ти щеше да е покрусен, ако знаеше в какво си се превърнал.

Бърн рязко вдигна поглед към очите на Нийдъм и забеляза, че не са сини като на Пенелопи. Неговите бяха тъмнокафяви и в тях проблясваше нещо, което Бърн познаваше много добре — увереността, че е наранил противника си. Бърн застина и в съзнанието му се промъкна неканен спомен за баща му, застанал в центъра на огромното фоайе на „Фалкънуел“ по бричове и риза, смеещ се на сина си.

Стисна зъби.

— Значи имаме късмет, че е мъртъв.

Нийдъм, изглежда, разбра, че е стъпил опасно близо до забранена територия, и леко се отпусна назад в стола си.

— Подробностите за годежа ти не трябва никога да бъдат разкривани. Имам още две дъщери, които се нуждаят от съпруг. Никой не бива да разбира, че Пенелопи се е омъжила за зестрогонец.

— Имам три пъти повече пари от теб, Нийдъм.

Погледът на маркиза потъмня.

— Но нямаш това, което искаш, нали?

— Вече го имам. — Бърн оттласна стола си назад. — Не си в позиция да отправяш искания, Нийдъм. Ако дъщерите ти преживеят влизането ми в семейството, то ще е само защото аз съм благоволил да го позволя.

Нийдъм го проследи с поглед и челюстта му се стегна.

— Не, това ще се случи, защото имам единственото нещо, което желаеш повече от земята.

Бърн се вгледа продължително в Нийдъм, докато думите ехтяха в съзнанието му, но той ги прогони.

— Не можеш да ми дадеш това, което искам повече от „Фалкънуел“.

— Унищожението на Лангфорд.

Отмъщение.

Думата го прониза като куршум, нашепвайки обещания. Бърн бавно се приведе напред.

— Лъжеш.

— Би трябвало да те извикам отвън за тази обида.

— Това няма да е първият ми дуел. — Бърн зачака, но Нийдъм не се хвана на тази уловка, затова той продължи: — Търсих, няма нищо.

— Не си търсил където трябва.

Трябва да беше лъжа.

— Мислиш ли, че с моите връзки и с възможностите на „Ангела“, не съм преобърнал Лондон, за да открия дори намек за нещо, което би опетнило Лангфорд?

— Това го няма дори в досиетата на твоя скъпоценен вертеп.

— В течение съм на всичко, което е правил, всички места, където е бил. Познавам живота му по-добре, отколкото той самият го познава. И ти казвам, че Лангфорд взе всичко, което имах, и живя безукорно през последните девет години с парите от моите земи.

Нийдъм отново бръкна в палтото си. Извади друг документ, който изглеждаше по-малък. И по-стар.

— Това се е случило преди повече от десет години.

Бърн присви очи и забеляза печата на Лангфорд върху документа. След това вдигна поглед към бъдещия си тъст. Сърцето му ускори ритъма си и в гърдите му се надигна нещо, което много приличаше на надежда. Не му харесваше нетърпението, с което очакваше тишината между тях да бъде нарушена. Насили се да се успокои.

— Смяташ да ме изкушиш с някакво… поздравление за рожден ден?

— Искаш това писмо, Бърн. То струва колкото дузина от прословутите ти досиета. Твое е, при условие че опазиш имената на дъщерите ми неопетнени.

Маркизът не бе човек, който внимателно завоалира думите си. Казваше точно това, което мисли, и когато го мисли — човек, който притежава две от най-старите благороднически титли в страната, можеше да си го позволи — и Бърн не можеше да не изпита уважение към него. Нийдъм знаеше какво иска и се стремеше да го получи. Това, което обаче не знаеше, бе, че най-голямата му дъщеря вече бе преговаряла точно по това условие предишната вечер. Какъвто и да бе този документ, на Бърн нямаше да му се налага да плаща допълнително за него.

Само че Нийдъм заслужаваше да получи доза от собственото си лекарство заради това, че не бе обърнал внимание на поведението на Лангфорд преди толкова години. Наказание заради използването на „Фалкънуел“ на брачния пазар. И Бърн изпитваше силно желание да му го наложи.

— Ти си истински глупак, ако смяташ, че ще приема, без да зная какво пише в документа. Натрупал съм състоянието си от скандали, от пари, измъкнати от джобовете на греха. Сам ще преценя дали този документ си струва усилията ми.

Нийдъм разгъна писмото и бавно го постави на масата. Обърна го към Бърн и го задържа с пръст. Бърн не можа да се сдържи. Наведе се напред по-бързо, отколкото му се искаше, и погледът му обходи страницата.

Мили боже.

Вдигна поглед и срещна изпълнените с разбиране очи на Нийдъм.

— Това истинско ли е?

По-възрастният мъж кимна веднъж. После още веднъж.

Бърн отново прочете редовете. Погледът му се спря върху надраскания подпис в края на листа. Без съмнение бе на Лангфорд, макар документът да бе отпреди тридесет години.

Двайсет и девет.

— Защо би споделил това? Защо ще ми го даваш?

— Не ми оставяш голям избор — защити се Нийдъм. — Харесвам момчето… Държах това подръка, защото смятах, че накрая Пенелопи може да се омъжи за него и той ще има нужда от защита. Сега момичетата ми се нуждаят от тази защита. Един баща прави това, което се налага. Постарай се репутацията на Пенелопи да не пострада от този брак и другите да си намерят добри съпрузи и документът е твой.

Бърн бавно завъртя чашата си, наблюдавайки отражението на светлината на свещите в нея, и после вдигна поглед към Нийдъм.

— Няма да чакам сватбите на момичетата.

Нийдъм наклони глава, демонстрирайки внезапна благосклонност.

— Ще приема и годежи.

— Чувам, че годежите са опасно нещо, когато са замесени твоите дъщери — не се сдържа да го подразни Бърн.

— Би трябвало веднага да си тръгна — заплаши го маркизът.

— Но няма да го направиш. Странни другари сме ние, ти и аз. — Бърн се облегна назад в стола си, предвкусвайки победата. — Искам другите ти дъщери да пристигнат в Лондон възможно най-бързо. Ще им намеря ухажори. Бракът на сестра им няма да им се отрази.

— Порядъчни ухажори — уточни Нийдъм. — Не хора, които са заложили половината си състояние в „Ангела“.

— Доведи ги в града. Изведнъж установих, че нямам желание да чакам повече, за да си отмъстя.

Нийдъм присви очи.

— Ще съжалявам, че й позволявам да се омъжи за теб.

Бърн изпразни на един дъх чашата си и я постави с дъното нагоре върху дървената маса.

— Колко жалко, че нямаш никакъв избор.