Сара Маклейн
Негодник по неволя (15)

Глава 14

Силното ляво кроше на Темпъл бе добре дошло.

И напълно заслужено.

То срещна челюстта на Бърн, отметна главата му назад и го изпрати към един дървен стълб в ъгъла на боксовия ринг в мазето на „Ангела“. Бърн се хвана за него, преди да се строполи на покрития с дървени стърготини под, и срещна погледа на Чейс над въжетата. След това се изправи с усилие и се обърна към спаринг-партньора си.

Темпъл затанцува от крак на крак, докато Бърн се приближаваше.

— Ти си глупак.

Бърн знаеше, че е прав, но не обърна внимание на думите му и събра сили за удар, който би повалил и дъб.

Темпъл се приведе и го избегна, след което се ухили.

— Глупак, който не е във форма. Може би това се отнася и за подхода ти към дамите?

Бърн пласира един бърз удар в челюстта на Темпъл и се наслади на звука от срещата между юмрука му и плътта.

— Сега какво ще кажеш за формата ми?

— Почти приличен удар — отвърна Темпъл с усмивка и се отдръпна наляво, за да избегне следващия удар на Бърн. — Само че жена ти си тръгна с Крос, така че не бих могъл да кажа нищо по другия въпрос.

Бърн изруга и се хвърли към приятеля си, който бе с десетина сантиметра по-висок и поне толкова по-широк от него. Успяваше да компенсира разликата с бързина и ловкост, а тази вечер само с усилие на волята.

Атакува без колебание. Обвитите му с плат юмруци нямаха търпение да се забият в полуголото тяло на по-едрия мъж. Първо отляво, а след това отдясно. Движенията му бяха придружени от кратките изръмжавания на Темпъл, преди приятелят му да се отдалечи от него с танцова стъпка.

— Не го дразни, Темпъл — обади се Чейс от мястото си извън ринга, където разделяше вниманието си между двубоя и някакви шумолящи листове. — Вечерта му и без това е достатъчно трудна.

Бог му бе свидетел, че е така. Беше я оставил да се прибере у дома и това бе най-трудното нещо, което някога бе правил.

Единственото, което искаше всъщност, бе да я люби на пода в апартамента на фона на светлината, която се процеждаше през стъклописа и би я обляла в дъга от цветове. Искаше да й докаже, че никога не е имал намерение да я обиди.

Самата мисъл за това го караше да се чувства като долнопробен боклук.

Юмрукът на Темпъл попадна в челюстта му и Бърн се олюля на пети.

— Защо не тръгна след нея? — попита Темпъл, избегна замаха на Бърн и бързо го удари в гърдите. — Отведи я в леглото. Това обикновено ги кара да се чувстват по-добре, нали?

Бърн не можеше да каже, че точно това действие го бе довело до сегашното му затруднение.

— Когато се сдобиеш със съпруга, можеш да даваш колкото си искаш съвети.

— Тогава няма да ми се налага. Ти вече ще си прогонил твоята. — Темпъл отстъпи назад. — Момичето ми харесва.

За съжаление, Майкъл изпитваше същото.

— Дори не я познаваш.

— Не се и налага. — Дясното кроше на Бърн би съборило някой по-дребен мъж, но за нещастие, не оказа никакъв ефект върху Темпъл. Той просто продължи: — Всеки, който като нея е в състояние да те докара до ръба, заслужава уважението ми. Дори и само с постъпката си тази вечер спечели лоялността ми. Предполагам, че Крос ще е направо влюбен в нея още преди да се е върнал.

Целта на думите бе да го предизвикат и успяха. Бърн се хвърли към Темпъл с ръмжене, но приятелят му блокира два бързи удара, преди на свой ред да забие юмрук в стомаха му. Бърн изруга и се облегна на другия мъж. Дишаше толкова учестено, колкото и обилно се потеше в продължение на секунда, после две. Пет. Накрая Темпъл се оттласна назад и преди Бърн да има дори възможност да помръдне, едрият мъж замахна два пъти и го изпрати във въжетата с кървящ нос.

Този път не бе достатъчно бърз, за да се удържи, и падна на колене.

— Рундът приключи — извика Чейс и Бърн изруга свирепо докато Темпъл се приближаваше, за да му помогне да се изправи.

— Остави — тросна се, а след това се надигна и се отправи към стола, който стоеше в ъгъла на ринга, с хвърлена зелена кърпа отгоре. — Тридесет и осем секунди — каза и отметна глава назад, притискайки плата към носа си. — Предлагам да подготвиш следващата си контраатака.

Темпъл взе питието си от Бруно, който бе втори в йерархията след него, и отпи голяма глътка, разперил ръце върху въжетата. Върху масивните му бицепси се виеше татуировка, която покриваше почти половината от обиколката на ръката. Темпъл може и да бе роден в аристократично семейство, но сега това бе неговото кралство.

— Какво ти каза тя, че с такъв ентусиазъм си просиш боя?

Бърн пренебрегна въпроса. Пулсиращата болка в челюстта не успяваше да постигне целта си и да отвлече мислите му от това, което се бе случило по-рано със съпругата му. Да го накара да забрави блясъка в очите й, когато го бе обвинила, че използва тялото й, за да постигне целите си, и да не мисли как бе изправила рамене и бе защитила честта си — нещо, което той трябваше да направи вместо нея. Или искреността и сълзите в очите й, когато му бе казала, че й е липсвал.

Мисълта, че чистата, съвършената Пенелопи си е спомняла за него и се е тревожила, бе достатъчна, за да спре дъха му.

Защото и тя му бе липсвала.

Бяха му нужни години, за да я забрави — години, които бяха изтрити от един-единствен изблик на честност, когато тя го бе погледнала в очите и го бе обвинила, че я е изоставил.

Че я опозорява.

В този момент някъде дълбоко в него се зароди чувство, което болката от боя на Темпъл не можеше да заглуши. От него се бе страхувал от самото начало на този фарс.

Вина.

Тя бе права. Беше се възползвал от нея. Не се отнасяше с нея както заслужава, а тя се бе защитила със сила и гордост. Забележително.

И дори когато се опитваше да я пусне, да я отблъсне, дори тогава знаеше, че я иска. Не се самозалъгваше с мисълта, че това желание е нещо ново. Желаеше я още в Съри, докато стоеше в мрака с фенер в ръка. А сега… чувството бе прераснало в нещо много по-сериозно. По-дълбоко. По-опасно. Сега искаше нея — силната си, интелигентна, сърдечна съпруга, която с всеки изминал ден ставаше все по-изкусителна, сякаш разцъфваше и се превръщаше в нов човек, различен от жената, която бе срещнал през онази тъмна нощ в Съри.

Вече бе женен за нея и всички божии и човешки закони повеляваха да я вземе. Да я положи някъде и да я боготвори. Да я докосва по всеки порочен начин, който би могъл да измисли.

Да я направи своя.

А тя не искаше да има нищо общо с него.

Той сви левия си юмрук и парещата болка под памучните ленти му достави удоволствие. Напомняше му за боя, който току-що бе приключил, и криеше обещание за още. Носът му бе спрял да кърви и той свали кърпата.

Дори да не бе решила да го отблъсне днес, най-накрая това щеше да се случи, може би след като станеше твърде късно и той вече нямаше да иска да я пусне.

— Имам нужда от някой, който да я наблюдава.

Чейс го изгледа.

— Защо?

— Алес я е помолил да избяга с него, когато го хвърля в калта.

Другите се спогледаха, след което Темпъл се обади:

— И ти искаш да платиш на някого, за да си сигурен, че това няма да се осъществи?

Искаше му се да вярва, че няма да се случи, че тя ще избере него. Че ще се бори за него, както се бореше за Томи.

Един отдавна погребан спомен изскочи в съзнанието му — младата Пенелопи играе на сляпа баба със завързани очи и протегнати ръце на едно градинско увеселение. Навсякъде имаше деца, които й викаха, а тя се въртеше и се втурваше напред със смях. Той и Томи се бяха промъкнали зад нея и едновременно прошепнаха името й. Тя се завъртя към него и сложи ръце на бузите му с широка, прекрасна усмивка.

— Майкъл — бе рекла нежно. — Хванах те.

Бърн прокара ръце по лицето си и сведе поглед към краката си. Целият бе покрит със стърготини.

— Мисля, че така е най-добре.

Първите думи дойдоха от Чейс.

— Следенето на една дама може да не се окаже най-добрият начин да я спечелиш, Бърн.

Той се изправи.

— Отворен съм за по-малко престъпни идеи.

Темпъл се ухили самодоволно и каза:

— Защо не се махнеш от ринга и не отидеш при нея? Кажи й думите, които очаква, заведи я в леглото и й напомни защо си по-добър от Алес във всичко, което има значение. — Темпъл се отпусна назад към въжетата и се оттласна, а после повтори упражнението няколко пъти в злополучна имитация на сексуален акт. — Това ще е различен вид битка, но много по-приятна.

Бърн се намръщи, разтърси ръце и опита да се задържи на уморените си крака.

— Откога не си спал? — попита Чейс.

— Спя. — Не много.

Направи крачка към центъра на ринга и усети как помещението леко се залюля. Темпъл не пестеше силата на ударите си. Никога. Точно това го бе направило предпочитан партньор в дните, когато искаше да постигне забрава.

— Откога не си спал повече от час тук и там?

— Нямам нужда от майка.

Чейс вдигна вежди.

— В такъв случай може би от съпруга?

На Бърн му се прииска и Чейс да е на проклетия ринг.

Темпъл очерта с крак линия в стърготините и звукът от движението отекна в сумрачното помещение.

— Давай, старче. Ела да ти хвърля боя, който толкова заслужаваш. Като се прибереш у дома при маркизата си, ще имаш отчаяна нужда от грижите и съчувствието й.

Бърн се отправи към центъра на ринга, без да обръща внимание на думите и неприятното усещане, което обхвана сърцето му при мисълта, че неговата маркиза вече няма желание да му предложи нито грижи, нито съчувствие.

Когато след още един рунд Бърн напусна ринга, лявото му око бе почти затворено. Темпъл остана облегнат на въжетата, а Бърн взе суровото говеждо, което Бруно извади от кофата с лед до краката си, и седна до Чейс. След това се облегна назад и сложи месото върху подутото си око.

Няколко минути по-късно Чейс наруши мълчанието.

— Тя защо си тръгна без теб?

Бърн въздъхна продължително.

— Бясна ми е.

— Винаги става така. — Темпъл започна да развива лентите плат, които бе обвил около кокалчетата си, преди да започнат боя.

— Какво направи? — попита Чейс.

Имаше стотина причини да е бясна, но само една бе от значение и тя просветна като светкавица в ума му, подобно на удар, нанесен от огромните юмруци на Темпъл.

— Аз съм задник.

Бърн очакваше да чуе мигновеното съгласие на партньорите си и когато никой не проговори, се зачуди дали не са го оставили сам. Вдигна парчето говеждо от окото си и се огледа само за да установи, че Чейс, Темпъл и Бруно го наблюдават с широко отворени очи.

— Какво?

Първият отговор дойде от Чейс.

— Просто през петте години, откакто те познавам…

— А аз от много повече — намеси се Темпъл.

— … никога не си признавал, че си сгрешил.

Бърн отмести поглед от Чейс към Темпъл и после обратно.

— Майната ви. — Върна месото обратно върху окото си и се отпусна назад. — Не мога да й дам това, което иска.

— И какво е то?

Беше му по-лесно да говори, когато не ги гледа.

— Нормален брак. Нормален живот.

— И защо не? — настоя Чейс.

— Справям се добре единствено с греха и порока, а тя е пълната противоположност на тези неща. Ще поиска повече. Ще поиска… — Думите му заглъхнаха.

Любов. Единственото нещо, което не можеше да й купи. Единственото, което не можеше да рискува да й даде.

Листовете на Чейс прошумоляха.

— А там някъде е и страхът от Алес.

Бърн замръзна.

— Не е страх.

— Разбира се, че не е — леко развеселено се съгласи Чейс. — Ключът не е в това да следиш дамата, Бърн, а да й дадеш онова, което иска. Да бъдеш съпругът, когото заслужава.

Майкъл искаше да бъде този съпруг, проклет да е. Силата и духът й бавно го унищожаваха. Не трябваше да стане така. Трябваше да бъде ясно и просто — бързо отвличане, безпроблемен брак и спокойна раздяла, която да устройва и двама им. Само че нищо при съпругата му не беше лесно или спокойно.

Майкъл сви пръсти и усети болката в кокалчетата си.

— Не е толкова просто.

— С жените никога не е — продължи Чейс. — Можеш да повтаряш до припадък, че ще я зарежеш, когато приключиш с отмъщението, но няма да можеш да го направиш. Не напълно. Все още ще сте женени.

— Освен ако не избяга с Алес — подразни го Темпъл.

Майкъл изруга звучно.

— Тя няма нужда от Алес, за да води живота, който иска. Аз ще й го дам. Ще й дам всичко, което пожелае.

— Всичко? — попита Чейс и Майкъл замълча. — Вече не става дума само за земята и отмъщението ти, нали? Грижа те е за дамата.

А не трябваше. Бе изгубил всичко, за което някога го бе грижа. Бе съсипал всичко добро, до което се бе докоснал. Чувствата му щяха да доведат до нейния край. Само че бе готов да се обзаложи, че няма мъж в Англия, който да прекара и ден със съпругата му и да не изпита нищо към нея.

— Или поне я желае — намеси се Темпъл. — Не можеш да го виниш. Куражът й тази вечер би могъл да изкуши и светец.

— Той наистина изкуши светец — отвърна Чейс. — Крос я изпрати у дома.

Гняв изпълни Майкъл при тези думи.

— Крос не би я докоснал.

— Не. Не би го сторил, но не защото тя не е изкушаваща, а защото той е Крос — каза Чейс.

— А дори и да не беше, не би я докоснал, защото е твоя — добави Темпъл.

Бог да му е на помощ, искаше да бъде негова.

— Не е моя. Не мога да я имам.

Тя не иска да има нищо общо с мен. Бе съсипал всяка възможност за това, както бе постъпил с всяко хубаво нещо в живота си.

— Бърн — обади се Темпъл. — Ти вече я имаш.

Последва дълго мълчание, през което думите отекваха в помещението. Не бяха верни, разбира се. Ако я имаше, тогава защо толкова се страхуваше да се прибере у дома при нея. Ако бе негова, той нямаше да е тук, миришещ на пот и сурово месо. Ако бе негова, нямаше да го остави.

Накрая успя да каже:

— Женен съм за нея. Не е същото.

— Е, поне е някакво начало. — Чейс се изправи, вдигна листовете си и добави: — Тя е твоя, купена и платена. И след като сте оковани един за друг, бог да й е на помощ, може би е време да се постараеш бракът ви да не завърши толкова ужасно, колкото започна.

Самата мисъл… възможността тя някой ден да изпитва нещо към него и бракът им да е повече от куха обвивка, го изкушаваше повече от картите и рулетката, взети заедно.

Предизвикваше го да се превърне в съпруга, който тя заслужава.

 

 

На следващата сутрин Пенелопи изпрати бележка до новопристигналите обитатели на Долби Хаус, за да покани Оливия и Филипа да й правят компания през деня — първият ден, в който щеше да спре да чака съпруга си и да започне отново да живее собствения си живот.

Щеше да отиде да се пързаля с кънки.

Изпитваше силна нужда да прекара един следобед със сестрите си, който да й напомни, че има причина да спори с Майкъл и да се чувства недоволна, че има защо да продължава с глупавите преструвки, които прикриваха трагичния фарс на брака й и го превръщаха в нещо истинско в очите на хората.

Имаше потребност да си припомни, че един скандал, свързан с нея, веднага щеше да засегне и тях, а Оливия и Филипа заслужаваха да получат възможност за нещо по-добро. Нещо повече.

Тя стисна зъби при тази дума и всичко, което бе вложила в нея през онази съдбовна нощ, когато си бе позволила да се отдаде на приключението на брака… и на Майкъл. Тя отблъсна тази мисъл и кимна на камериерката си, която й помогна да се облече, стегна корсета, завърза всички панделки и закопча ширити и копчета.

Пенелопи знаеше, че ще бъде подложена на щателен оглед извън стените на Хел Хаус, и внимателно се бе облякла, за да посрещне погледите на цял Лондон или поне на онази част от жителите му, които все още го обитаваха през февруари. Те щяха да я наблюдават и да търсят пукнатина в бронята на новата маркиза на Бърн.

Жената, за която вярваха, че е откраднала сърцето на най-порочния от партньорите на „Падналия ангел“ и го бе убедила да възстанови титлата си и да заеме полагаемото му се място в обществото.

Жената, която той избягваше с всички сили.

Беше избрала яркозелена вълнена рокля, която й се стори топла и жизнерадостна, подходяща за разходка, и я съчета с морскосиньото палто, с което бе облечена в нощта, когато бе пресякла земите на „Нийдъм“ и „Фалкънуел“, за да срещне Майкъл, вече Бърн, в студената мрачна нощ.

Това би могло да се приеме като реверанс към онази нощ, към момента, в който бе пристъпила към странното си ново бъдеще с надеждата да намери нещо повече, въпреки наличието на съпруг, който не желаеше да има нищо общо с нея. Със или без него, щеше да получи приключението си, облечена в това палто.

Обточени с кожа боне и ръкавици допълваха тоалета й. Тя се спусна по широкото централно стълбище на Хел Хаус точно навреме, дочуваше разговора на сестрите си долу. Гласовете им се издигаха и сякаш запълваха празнотата, която цареше навсякъде в дома на съпруга й.

Вероятно трябваше да каже моя дом.

Докато пресичаше бързо площадката на първия етаж, нетърпелива да стигне до сестрите си и да излезе навън, вратата на кабинета на Бърн се отвори и той се появи. В ръката му имаше някакви листове, жакетът му бе разкопчан, а бялата ленена риза бе изпъната върху широките му гърди. Той спря, когато я видя, и веднага вдигна ръце да се закопчае.

Пенелопи застина и плъзна поглед по лицето му, забелязвайки всички нюанси на насиненото му око и неприятно изглеждащото сцепване на долната му устна. Пристъпи напред и несъзнателно вдигна ръка към нараненото му лице.

— Какво се е случило с теб?

Той се отдръпна от докосването й и я огледа.

— Къде отиваш?

Рязката промяна на темата не й остави време да прецени дали иска да чуе истината.

— Да се пързалям. Окото ти…

— Нищо му няма. — Той посегна ръка към него.

— Изглежда ужасно. — Бърн повдигна вежди и тя поклати глава. — Искам да кажа… е, знаеш какво искам да кажа. Цялото е насинено.

— Отвратително ли е?

Пенелопи кимна веднъж.

— Доста.

— На това се надявах. — Да не би да я дразнеше? — Благодаря за загрижеността. — Последва дълга пауза. Би решила, че Майкъл се чувства неудобно, ако не бе сигурна в противното. Накрая той рече: — Видяла си, че приех поканата за бала на Бофедърингстоун.

Тя не се сдържа:

— Да. Предполагам знаеш, че обикновено съпругата е тази, която приема покани за светски събития, нали?

— Когато започнем да се справяме по-добре с тях, с удоволствие ще ти отстъпя тази задача. Бях изненадан, че изобщо са ни поканили.

— А аз не. Лейди Б. обича скандалите повече от останалите хора. Особено когато се случват в собствената й бална зала.

От долния етаж се чу смях и й спести отговора на въпроса му. Майкъл се приближи до перилата, за да погледне надолу към фоайето.

— Младите дами Марбъри, предполагам?

Пенелопи се постара да не поглежда към раната на устната му. Наистина положи усилие. Нямаше никакво значение, че опитите й се провалиха.

— Пристигнаха в града. — Не успя да смекчи тона си, когато добави: — Със сигурност, за да сключат бързо брак…

Бърн отново се обърна към нея.

— Ще се пързаляте? — В думите му се усещаше изненада.

— Не си ли спомняш, че когато бяхме деца, се пързаляхме на езерото? — Думите й се изплъзнаха, преди да успее да ги спре, и й се прииска да бе казала нещо друго… каквото и да е… нещо, което не й напомняше за онзи Майкъл, когото бе познавала някога. Когото бе разбирала.

Сякаш бе изтрил всички спомени за нея. Мразеше начина, по който това я караше да се чувства.

— Закъснявам. — Тя му обърна гръб и се отправи към стълбището. Не очакваше да чуе нещо от него, толкова бе добър в запазването на мълчание, че вече не смяташе, че може да говори, без да бъде подтикнат, а тя бе приключила с усилията в тази посока.

Затова се шокира да чуе:

— Пенелопи.

Звукът на собственото й име я изненада и тя веднага се извърна.

— Да?

— Може ли да дойда с вас?

Пенелопи примигна.

— Моля?

Той си пое дълбоко въздух.

— Да се пързалям. Може ли да дойда с вас?

Тя присви очи.

— Защо? Смяташ, че лорд и лейди Бърн ще бъдат възнаградени с няколко реда във вестниците, ако ни видят да се пързаляме ръка за ръка на Серпентината^[1]?

Той прокара ръка през тъмните си къдрици.

— Заслужих си го.

Отказваше да се чувства виновна.

— Да. Заслужи това и дори повече.

— Бих искал да ти се реванширам.

Очите й се разшириха. Какво беше това?

Вероятно се опитваше да манипулира нея и бъдещето им, както успешно бе правил през последните няколко седмици, но този път нямаше да позволи да бъде разколебана. Нямаше да се подлъже.

Вече знаеше. Уморена бе от болката, която обхващаше сърцето й всеки път, когато той бе наблизо. Омръзнали й бяха всички битки, игрички и лъжи. Беше изтощена от толкова разочарования.

Не бе възможно Майкъл да смята, че едно подобно предложение би могло да компенсира всичко, което бе сторил. Овладя гласа и сърцето си и каза:

— Не вярвам.

Той примигна.

— Би трябвало да го очаквам.

След начина, по който се бяха разделили предишната вечер? Да. Би трябвало. Тя се извърна и се отправи към стълбите и сестрите си, които я чакаха долу.

— Пенелопи.

Тя спря, името й звучеше толкова прекрасно върху устните му. Не се сдържа и се обърна.

— Да?

— Какво ще ми струва да дойда с вас?

— Какво ще ти струва ли?

— Назови цената си. — Той замлъкна. — Един следобед със съпругата ми без мисли за минало и бъдеще. Какво ще ми струва да го получа?

Пенелопи отвърна направо без колебание.

— Не съсипвай Томи.

— Винаги мислиш за другите и никога за себе си.

— А ти винаги действаш заради собствените си интереси и никога заради чуждите.

— Така резултатът ми харесва повече.

Наистина бе вбесяващ. Той се приближи, гласът му бе тих и караше цялото й тяло да потръпва.

— Какво ще ми струва да те имам за един следобед?

Дишането й се учести. Думите му събудиха във въображението й най-различни образи, които нямаха нищо общо с пързаляне със сестрите й, а по-скоро с кожената завивка в разкошната му спалня.

Той протегна ръка и плъзна пръст по бузата й.

— Назови цената.

Бог да й е на помощ, той я манипулираше с такава лекота.

— Една седмица. — Гласът й трепереше. — Една седмица, през която Томи да е в безопасност.

Една седмица, през която да те убедя, че грешиш и отмъщението не е решение.

Бърн не се съгласи веднага и тя с усилие се обърна отново към стълбището, разочарована от абсолютната си неспособност да му повлияе. Филипа я забеляза в момента, в който постави крак на най-горното стъпало.

— Пени! — извика тя. — И лорд Бърн!

Пенелопи погледна към Майкъл и прошепна:

— Няма нужда да ме придружаваш. Напълно съм способна и сама да стигна до входната врата.

— Сключихме сделка — изрече той тихо. — Една седмица.

Успехът я замая и развълнува. Не успя да каже нищо, докато слизаха по стълбите, а после Оливия се хвърли в атака:

— Видяхте ли „Скандални страници“ днес?

— Боя се, че не — подразни я Пенелопи и се престори, че не забелязва колко притеснително близо зад нея е застанал Майкъл. — Каква блестяща клюка си прочела?

— Не е клюка за нашите уши — отвърна Пипа, — а е клюка за нас… е, по-точно за вас.

О, не. Някой бе разбрал истината за брака им. За компрометирането й в провинцията.

— Каква клюка?

— Слух, според който всички в Лондон завиждат на прекрасния ви, непоносимо романтичен брак! — извика Оливия.

Отне й секунда да осъзнае значението на думите.

— Не знаехме, че сте се срещнали в Деня на свети Стефан, Пенелопи — каза Оливия. — Дори не знаехме, че по Коледа лорд Бърн е бил в Съри!

Пипа срещна сериозно погледа на Пенелопи.

— Не. Не знаехме.

Пипа не бе глупава, но Пенелопи се насили да се усмихне.

— Прочети го, Пипа — нареди Оливия.

Най-младата сестра Марбъри побутна очилата нагоре на носа си и вдигна вестника.

— „Месец февруари невинаги предоставя най-интересните клюки, но тази година разполагаме с особено сочна новина за завръщането на маркиз Бърн!“ — Тя вдигна поглед към Майкъл. — Това сте вие, милорд.

— Предполагам, че той го знае — каза Оливия.

Пипа не обърна внимание на сестра си и продължи:

— „Нашите прозорливи читатели със сигурност…“ не съм сигурна, че читателите на един клюкарски вестник биха могли да бъдат „прозорливи“, не мислите ли?

— Сериозно, Филипа, продължавай да четеш!

— „Нашите прозорливи читатели със сигурност са чули, че маркизът си е взел съпруга.“ — Филипа погледна Пенелопи, но преди да успее да каже нещо, Оливия простена и изтръгна вестника от ръцете й.

— Добре. Аз ще го прочета. „Чухме, че лорд и лейди Бърн са толкова обсебени един от друг, че рядко може да бъдат забелязани поотделно. И едно интригуващо допълнение! Изглежда, погледът не е единственото, което лорд Бърн не може да отлепи от съпругата си… същото важи и за ръцете и устните му! И то на публично място!“ Колко прекрасно!

— Последното е добавка на Оливия — намеси се Пипа.

На Пенелопи й се струваше, че ще умре от срам. На място.

Оливия продължи:

— „Не че бихме очаквали нещо различно от лорд Б. — съпруг или не, той си остава прелъстител! Туй, което зовем ний прелъстител, ще скандализира сладко под всяко друго име!^[2]“

— О, за бога! — Пенелопи завъртя очи и погледна към Майкъл, който изглеждаше… доволен. — Приемаш го за комплимент?

Той я погледна невинно.

— А не трябва ли?

— Е — замислено добави Филипа, — всичко, базирано на Шекспир, трябва да се приема поне като намек за комплимент.

— Именно. — Майкъл възнагради Пипа с усмивка, при която Пенелопи направо изпита ревност към по-малката си сестра. — Продължавай.

— „Достатъчно е да кажем, скъпи читатели, че сме много доволни от тази зимна приказка…“

— Мислите ли, че това отново е препратка към Шекспир? — прекъсна я Филипа.

— Да — отвърна Оливия.

— Не — каза Пенелопи.

— „… и можем само да се надяваме, че пристигането на двете дами Марбъри…“

Филипа отново побутна очилата си и каза:

— Това сме ние.

— „… ще осигури достатъчно вълнение, което да ни топли през тези студени дни.“ Това не е ли най-неприличното нещо, което сте чували? — попита Оливия и Пенелопи с усилие потисна желанието си да разкъса абсурдната статия на малки парченца.

Не й бе хрумнало, че сестрите й може да не знаят истината. Че бракът й е една измама.

В това имаше логика, разбира се. Колкото по-малко хора знаеха — колкото по-малко млади жени със склонност към клюки знаеха — толкова по-лесно щеше да бъде да им намерят съпрузи. Бърн плъзна ръка около кръста й. Сестрите й проследиха с поглед как топлата му ръка се обви около тялото й и спря върху извивката на ханша й, сякаш принадлежеше там.

Сякаш нейното място бе до него.

Тя се отдръпна от докосването му. Може да лъжеше половината християнски свят, но нямаше да лъже сестрите си. Тя отвори уста, за да отрече написаното във вестника и да им каже истината.

И застина.

Бракът по любов наистина бе преструвка и Майкъл преследваше собствени цели, но и Пенелопи си имаше причина, и това бе така от самото начало. Сестрите й бяха живели в сянката на нейния скандал твърде дълго. Повече нямаше да позволи това да им пречи.

От устата на Майкъл вече се лееха ласкателства.

— След тази статия ще имате нужда от защита от тълпите ухажори, които със сигурност ще ви наобиколят.

— Трябва да дойдеш с нас! — каза Оливия и Пенелопи едва се сдържа да не изпищи. Сестрите й правеха точно това, което той искаше.

Майкъл обърна поглед към нея и тя мълчаливо му заповяда да откаже и да си спомни какво му бе казала, докато бяха горе.

— Боя се, че не мога.

Би трябвало да бъде доволна, но със съпруга й нещата често се обръщаха наопаки и тя откри, че е толкова приятно изненадана, че е решил да уважи желанието й, че й се иска той да се съгласи да ги придружи.

Което бе абсурдно, разбира се. Мъжете наистина бяха дразнещи същества.

А съпругът й държеше първенството в това отношение.

— О, ела — настоя Оливия. — Би било чудесно да опознаем брат си.

Пипа също се включи:

— Наистина. Оженихте се толкова набързо… така и нямахме възможност да се опознаем както трябва.

Пенелопи обърна поглед към сестра си. Нещо не беше наред. Пипа знаеше. Нямаше друг начин.

Той отново поклати глава.

— Съжалявам, дами, но се боя, че нямам кънки.

— Ние имаме допълнителен чифт в каретата — каза Оливия. — Сега вече няма причина да не дойдеш.

Пенелопи веднага стана подозрителна.

— Защо носите допълнителни кънки в каретата?

Оливия сияйно се усмихна.

— Човек никога не знае кога може да срещне някой, с когото да иска да се пързаля.

Пенелопи изненадано погледна Майкъл, който с усилие сдържаше усмивката си, а когато чу думите му, вдигна вежди.

— Чудесна поговорка. Изглежда, нямам друг избор, освен да ви бъда придружител.

— От теб може да не излезе много добър придружител, Бърн — процеди Пенелопи през зъби. — Какво стана с прелъстителя?

Той й намигна. Наистина й намигна! Кой беше този мъж?

— О, кой по-добре от един поправил се прелъстител би могъл да разпознае друг такъв? Освен това признавам, че ще ми бъде приятно отново да се пързалям със съпругата ми. Толкова време мина.

Лъжа.

Той не помнеше, че е карал кънки с нея. На практика си го бе признал.

Пенелопи не мислеше, че е в състояние да издържи излет с всички тях, по време на който той постоянно ще я докосва, ще се грижи за нея, ще я дразни и изкушава. Не и след предишната вечер, когато бе толкова силна, толкова уверена в себе си.

Толкова сигурна какво иска.

На дневна светлина този по-нежен, по-мил Майкъл изглеждаше много по-неустоим.

А това бе много, много лошо.