Сара Маклейн
Негодник по неволя (19)

Глава 18

Тя го побъркваше.

Нежната, сладка съпруга, за която си мислеше, че се жени, бе изчезнала. Нямаше я жената, която притеснено изтърсваше бонето си от снега, докато говореше за бивши ухажори, и му се усмихваше, докато блуждаещи снежинки кацаха на носа й и почти мигновено се разтопяваха.

На нейно място се бе появила истинска амазонка, която бе застанала насред клуба му, в сърцето на лондонския подземен свят, за да залага на рулетка пред очите на целия град, изискваше безопасност за приятелите си и ненакърнена репутация за сестрите си, докато си уговаряше уроци по билярд с един от най-влиятелните и опасни мъже в Лондон.

А сега бе застанала пред него и безочливо му казваше да я остави на мира.

Точно това трябваше да направи.

Трябваше да се махне и да се престори, че изобщо не са се женили.

Да я върне в Съри или още по-добре да я изпрати на север, където да се наслаждава на новооткритите си скандални желания далеч от него. Вече притежаваше „Фалкънуел“ и това, което му бе нужно, за да си отмъсти, време бе да я прогони от живота си.

Само че не искаше да се откаже от нея.

Искаше да я метне на рамо и да я отведе у дома в леглото си. По дяволите! Даже не му бе необходимо легло. Беше му се приискало да я повали върху заснежените брегове на Серпентината, на пода на салона в къщата на баща й, както и върху дясната седалка на каретата, да я съблече, за да не може нищо да пречи на ръцете и устните му. И желанията му не се бяха променили.

Масата за билярд бе достатъчно здрава, за да издържи и двама им, можеше да гарантира за това.

— Никъде няма да ходя, докато не ми кажеш защо си тук — изръмжа той. Нямаше си доверие да се приближи по-близо, не бе сигурен дали е в състояние да застане до нея, без да й се нахвърли, и да й обясни пределно ясно, че това място не е за нея. Че не е добре дошла тук. Че това ще я съсипе.

Последната мисъл преля чашата.

— Отговори ми, Пенелопи. Защо си тук?

Сините й очи твърдо срещнаха погледа му.

— Казах ти. Дойдох да играя билярд.

— С Крос.

— В интерес на истината, мислех, че ще играя с теб.

— И защо би си го помислила? — Той никога не би я поканил тук.

— Поканата ми бе донесена от госпожа Уърт. Реших, че ти си я изпратил.

— Защо да ти изпращам покана?

— Не зная. Може би защото си осъзнал, че не си прав, и не си искал да го признаеш на глас.

Крос се изсмя и Майкъл сериозно обмисли възможността да го убие, само че бе твърде зает да се оправя с опърничавата си съпруга.

— Сгрешила си. Кажи ми, че пак си наела файтон.

— Не. Една карета дойде да ме вземе.

Очите му се разшириха.

— Чия карета?

Тя замислено наклони глава.

— Не съм сигурна.

Наистина му се струваше, че ще полудее.

— Качила си се в непозната карета, която те е докарала до задния вход на най-прословутия игрален дом в Лондон…

— Който по една случайност е собственост на съпруга ми — прекъсна го тя, сякаш това променяше нещата.

— Грешен отговор, скъпа. — Той направи крачка назад и с усилие на волята се облегна на билярдната маса. — Дошла си тук с непозната карета.

— Мислех, че ти си я изпратил!

— Да, но не съм! — прогърмя гласът му.

— Вината не е моя!

Гневният й отговор отекна в помещението и двамата замълчаха задъхани.

Той нямаше да й позволи да спечели.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— В поканата ми имаше парола. — Изненадата му й достави удоволствие.

Пенелопи се приближи и той бе омаян от блясъка на кожата й под светлината. Пое си дълбоко дъх и си каза, че го прави, за да се успокои, а не защото отчаяно иска да долови нежния й аромат, който му напомняше за теменужките, които цъфтят в Съри през лятото.

— Някой видя ли те да влизаш?

— Никой, освен кочияша и мъжа на входа, който прие паролата.

Думите й не го накараха да се чувства по-добре.

— Не би трябвало да си тук.

— Нямах избор.

— Наистина ли? Никакъв друг избор, освен да напуснеш топлия ни и уютен дом посред нощ, за да дойдеш на мястото, където работя и което ти казах никога да не посещаваш? Място, което изобщо не е подходящо за жени като теб.

Тя застина, а в сините й очи проблесна нещо, което му бе непознато.

— Първо, това не е нашият дом, а твоят, макар да не мога да си представя защо изобщо си го купил, като се има предвид колко време прекарваш в него. Във всеки случай определено не е мой дом.

— Разбира се, че е. — За какво говореше тя? Той на практика й бе подарил къщата.

— Не, не е. Прислугата отговаря пред теб. Пощата пристига за теб. За бога, та ти дори не ме оставяш да отговарям на светските покани. — Той отвори уста да отговори, но установи, че няма какво да каже. — Уж сме женени, а аз нямам представа как функционира това домакинство. Или как живееш ти. Дори не знам кой е любимият ти пудинг! — Всяка следваща дума се изстрелваше все по-бързо и по-гневно.

— Мислех, че не искаш брак, който се основава на пудинг.

— Не искам! Поне така мислех, но след като на практика не знам нищо друго за теб, ще се задоволя и с пудинга!

— Със смокини, скъпа — рече Майкъл подигравателно. — Ти ми го направи любим.

Тя присви очи.

— Бих искала да изсипя един такъв върху главата ти.

Крос се изкикоти и Майкъл си спомни, че не са сами, и изгледа партньора си.

— Вън!

— Не. Той ме покани тук. Нека остане.

Крос вдигна вежди.

— Трудно е човек да откаже на една дама, Бърн.

Определено щеше да убие червенокосия дългуч. С най-голямо удоволствие.

— Защо, по дяволите, си поканил съпругата ми извън дома й посред нощ? — Не се сдържа и пристъпи заплашително към мъжа, който допреди няколко минути смяташе за приятел.

— Уверявам те, Бърн, толкова ми е приятно да гледам как съпругата ти те подлудява, че ми се иска наистина аз да бях изпратил поканата, но не е така.

— Моля? — намеси се Пенелопи. — Не сте я изпратили вие? Тогава кой?

Бърн вече знаеше отговора.

— Чейс.

Чейс не можеше да не се меси в чуждите работи.

Пенелопи се обърна към него.

— Кой е Чейс?

Тъй като Бърн не отговори, Крос го направи вместо него:

— Чейс основа „Ангела“, милейди, и ни събра заедно.

Пенелопи поклати глава.

— И защо би ме поканил на билярд?

— Чудесен въпрос. Крос?

Той скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Изглежда, Чейс смята, че лейди Бърн има дълг за събиране.

Бърн вдигна вежди, но не каза нищо.

Пенелопи поклати глава.

— Това е невъзможно. Никога не сме се срещали.

Майкъл присви очи срещу Крос, който се усмихна и й отговори:

— За съжаление, Чейс винаги е една крачка пред всички нас. На ваше място просто бих приел плащането.

Пенелопи вдигна вежди.

— Под формата на посещение в игрален дом?

— Изглежда, това ви се предлага.

Тя се усмихна.

— Би било грубо да откажа.

— Наистина, милейди. — Крос се засмя и Майкъл настръхна от интимността на този звук.

— Тя ще приеме покана за „Ангела“ от Чейс или някой друг само през трупа ми — изръмжа и Крос, изглежда, най-накрая осъзна, че той говори сериозно. — Махай се!

Крос обърна поглед към Пенелопи.

— Ще бъда отвън, ако ви потрябвам.

Думите накараха Бърн напълно да побеснее.

— Няма да й бъдеш необходим!

Аз ще й дам всичко, от което се нуждае.

Не се наложи да го изрича на глас, тъй като Крос вече бе излязъл, а Пенелопи бе започнала да говори:

— През годините съм се примирявала с много неща, вършени от мъже, Майкъл. Изтърпях годеж, а после и развалянето му, с мъж, който изобщо не се интересуваше от мен, но даваше мило и драго за положението ми в обществото. За последвалия скандал се говореше цели две години след това, а когато годеникът ми се ожени за любимата си и се сдоби с наследник, сякаш никой не забеляза. — Тя отброяваше събитията на пръсти, докато се приближаваше към него. — След това последваха пет години ухажване от мъже, за които представлявах единствено съвкупност от име, произход и зестра, но изглежда, спасението от живот с тях не ми помогна особено, тъй като накрая се оказах впримчена в брак, който няма нищо общо с мен, а се основава само на случайната ми обвързаност с парче земя.

— Ами Томи, най-скъпият ти любим?

Очите й заблестяха гневно.

— Той не е най-скъпият ми любим и ти го знаеш. Дори не ми бе годеник.

Майкъл не успя да прикрие изненадата си.

— Така ли?

— Така. Излъгах те. Преструвах се, за да престанеш с безумните планове да ме отвлечеш, за да се ожениш за мен.

— Това не ме спря.

— Не, не те спря. А когато всичко приключи, вече нямах особено желание да ти кажа истината. — Пенелопи спря, за да се успокои. — Ти беше точно като всички останали, така че защо да си правя труда? Поне при годежа с Лейтън участваше някаква част от мен, макар това да бе скучната, порядъчната част.

Майкъл запази мълчание, докато тя приближаваше. Нямаше нищо скучно в тази Пенелопи, която бе застанала разярена в игралния дом, сякаш го притежаваше. От нея бликаше живот и бе абсолютно великолепна. Никога не бе пожелавал нещо така, както желаеше нея в този момент.

Тя продължи:

— Тъй като теб изобщо не те интересуват моите желания, реших сама да се погрижа за удоволствията, които са ми на разположение. Ако получавам покани за приключения, ще ги приемам.

Не, нямаше да стане без него.

Сега бе негов ред да пристъпи към нея. Не знаеше откъде да започне и затова я притисна с гръб към билярдната маса.

— Осъзнаваш ли какво може да ти се случи на подобно място? Може да те нападнат и да те зарежат някъде мъртва.

— Подобни неща рядко се случват на хората в Мейфеър, Майкъл. — Тя леко се засмя. Наистина се засмя и той сериозно се замисли за самоубийство. — Честно казано, мисля, че това място е съвсем безопасно, освен ако не съм била изложена на риск от любителя на книгите, който ви е портиер.

— Откъде знаеш? Дори не знаеш къде си.

— Зная, че съм от другата страна на „Ангела“. Поне така каза мъжът на вратата, както и Крос. Ти самият го каза.

— Каква парола получи?

— Éloa.

Той затаи дъх. Беше й дадена пълна свобода в клуба. Достъп до всяка стая, събитие или приключение, което пожелаеше. И то без придружител.

Без него.

— Какво означава това? — попита Пенелопи, когато усети изненадата му.

— Означава, че ще трябва да си поговоря с Чейс.

— Имам предвид какво означава думата?

Майкъл присви очи и й отговори:

— Това е името на ангел.

Пенелопи замислено наклони глава.

— Никога не съм чувала за него.

— Няма и как.

— Той паднал ангел ли е?

— Да, такава е била. — Поколеба се, не искаше да й разказва историята, но не можеше да се сдържи. — Луцифер я подлъгал да падне от рая.

— Как я подлъгал?

Майкъл срещна погледа й.

— Тя се влюбила в него.

Очите на Пенелопи се разшириха.

— А той обичал ли я е?

Така както пристрастеният обича слабостта си.

— По единствения начин, който му бил познат.

— Как е успял да я измами?

— Не й казал името си.

Сърцето й прескочи един удар.

— Никакви имена.

— Не и от тази страна.

— Какво се случва от тази страна? — Тя се отпусна на билярдната маса и ръцете й се вкопчиха в страничните перила.

— Нищо, за което трябва да мислиш.

Пенелопи се усмихна.

— Не можеш да криеш от мен, Майкъл. Вече съм член.

Той не го искаше. Не искаше този свят да се докосва до Пенелопи. Бавно се приближи към нея, не можеше да й устои.

— Не би трябвало да бъдеш.

— А ако искам?

Вече бе близо до нея, достатъчно близо, за да протегне ръка и да я докосне, да прокара пръст по бялата гладка кожа на бузата й. Вдигна ръка, за да го направи, но тя се отдръпна. Обърна му гръб и прокара длан по зеленото сукно.

Не ме докосвай. Думите й изплуваха в съзнанието му и той замръзна на място.

— Майкъл? — Гласът й го изтръгна от размишленията. — Какво се случва тук?

Той срещна погледа на сините й очи.

— Това е дамската част на клуба.

— И от другата страна имаше жени.

— Но те не са дами. Просто пристигат с мъжете… или си тръгват с тях.

— Искаш да кажеш, че са любовници? — Пръстите й си играеха с бялата топка и я въртяха в дланта.

Той прикова поглед в движението на ръката й.

Искаше тази ръка върху тялото си.

— Да.

— А от тази страна?

Бе застанала точно срещу него, деляха ги само два метра.

— От тази страна има дами.

Очите й се разшириха.

— Истински дами?

Той не сдържа иронията си.

— Е, не съм сигурен доколко заслужават това определение, но имат титли. Поне повечето от тях.

— Колко са? — Беше очарована и той не можеше да я вини. Мисълта, че голям брой благородни дами имат постоянен достъп до порока и греха, наистина бе скандална.

— Не много. Около сто.

— Сто? — Пенелопи опря ръце на масата и се приведе напред, а погледът му бе привлечен от гърдите й, които бързо се издигаха и спускаха под деколтето на роклята. Платът бе обточен с дълга бяла панделка и копринените й краища бяха започнали да се развързват. — Как успявате да опазите подобна тайна?

Той се усмихна.

— Вече ти казах, любима, ние боравим с тайни.

Тя поклати възхитено глава.

— Невероятно. И те идват тук да залагат?

— Наред с други неща.

— Какви неща?

— Всичко, което правят мъжете. Залагат, гледат боксови мачове, ядат и пият разточително…

— А срещат ли се с любовници?

Въпросът не му хареса, но знаеше, че трябва да отговори. Може би това щеше да я уплаши и прогони.

— Понякога.

— Колко вълнуващо!

— Не си го и помисляй!

— Да си намеря любовник?

— Да правиш каквото и да е от това. Няма да посещаваш „Падналия ангел“, Пенелопи. Той не е за жени като теб.

И определено няма да го посещаваш с любовник. При мисълта, че друг мъж може да я докосне, му се прииска да удари нещо.

Пенелопи дълго го наблюдава мълчаливо, преди да обиколи масата и да се насочи към него.

— Продължаваш да споменаваш „жени като мен“. Какво имаш предвид?

Имаше толкова много отговори на този въпрос — жени, които са невинни, които се държат идеално, с безупречно семейство и възпитание, с подреден живот. Жени, които бяха съвършени.

— Не искам да се докосваш до този живот.

— Защо не? Това е твоят живот.

— Различно е. Не е за теб.

Не е достатъчно добър за теб.

Пенелопи спря до ъгъла на масата и той видя болката в очите й. Знаеше, че думите му са я наранили, и бе наясно, че и за двама им е най-добре тя да се чувства по този начин и да стои настрана от това място.

— Какво толкова не ми е наред? — промълви Пенелопи.

Очите му се разшириха. Дори да имаше година на разположение, за да отгатне какво би казала тя в този момент, никога не би му хрумнало, че приема забраната му да посещава „Падналия ангел“ като упрек за някакъв свой недостатък.

Мили боже, всичко й бе наред. Беше съвършена. Прекалено съвършена за това място.

Прекалено съвършена за него.

— Пенелопи. — Той пристъпи напред и спря. Искаше му се да намери правилните думи. Знаеше точно какво да каже на жените в цяла Англия, но така и не успяваше с нея.

Тя пусна топката за билярд да се търкулне по масата, за да удари друга. Когато и двете спряха, обърна поглед към Майкъл и очите й заблестяха на светлината на свещите.

— А ако не бях Пенелопи, Майкъл? Ами ако прилагахме правилата? Ако наистина няма имена?

— Ако нямаше имена, щеше да си в сериозна опасност.

— Каква опасност?

Опасност, която ще завърши с падението на още един ангел.

— Няма значение, защото има имена. Ти си ми съпруга.

Устните й се извиха в кисела усмивка.

— Каква ирония! Зад тази врата съпругите на сто от най-влиятелните мъже в Англия получават всичко, което пожелаят, с когото си поискат, а тук вътре аз не успявам да убедя дори собствения ми съпруг да ми покаже какво би могло да бъде. Съпругът ми, който притежава клуба и го обича. Защо не иска да го сподели с мен? — Думите звучаха нежно и изкушаващо и в този момент единственото, което Майкъл искаше, бе да й покаже всяка частица от порочния си живот.

Но поне веднъж в живота си щеше да постъпи правилно.

— Защото заслужаваш нещо по-добро. — Очите й се разшириха, когато той пристъпи към нея, принуждавайки я да се отдалечи от масата. — Заслужаваш нещо по-добро от билярдна зала в някакъв игрален дом или игра на рулетка редом до мъже, които в най-добрия случай те смятат за нечия любовница, а в най-лошия — за нещо много по-малко ласкателно. Заслужаваш нещо повече от място, където всеки момент може да започне бой, да бъде заложено истинско състояние или да бъде погубена нечия невинност. Заслужаваш да бъдеш опазена от този живот, изпълнен с грехове и порок, където удоволствието и падението се редуват, обагрени в червено и черно. Заслужаваш нещо по-добро — повтори той. — Някой по-добър от мен.

Продължи да се приближава и видя как очите й се разширяват и синият им цвят потъмнява от страх, нервност или нещо друго. Но не можеше да се спре.

— В живота ми не е имало и едно ценно нещо, което да не съм унищожил, Пенелопи. Проклет да съм, ако позволя същото да се случи и с теб.

Тя поклати глава.

— Няма да ме унищожиш. Не би го сторил.

Майкъл повдигна ръка към бузата й и плъзна пръст по невероятно меката кожа, макар да знаеше, че след това ще му е още по-трудно да я пусне да си отиде.

— Не виждаш ли, Шест пенса? Вече го направих. Доведох те тук и позволих на този свят да те докосне.

Тя поклати глава.

— Не е вярно! Аз сама дойдох. Сама направих този избор.

— Но нямаше да го сториш, ако не беше заради мен. А най-лошото е, че…

Не искаше да продължава, но тя вдигна ръка и притисна неговата към бузата си.

— Кое, Майкъл? Кое е най-лошото?

Той затвори очи при докосването й, то го възпламеняваше.

Не трябваше да бъде така.

Тя не трябваше да му влияе по този начин.

Не се предполагаше, че ще я желае толкова.

Не бе планирал да бъде привлечен от тази вълнуваща жена с приключенски дух, която се бе появила на мястото на онази, за която се бе оженил.

Но точно това се бе случило.

Майкъл притисна чело към нейното. Копнееше да я целуне, да я докосне, да я положи на пода и да я люби.

— Най-лошото е, че ако не те отпратя, ще поискам да те задържа тук.

Очите й бяха толкова сини и прекрасни, обрамчени от златни ресници, и в тях блестеше желание. Тя го искаше.

Ръката й се спря за момент на гърдите му, преди да се плъзне нагоре около врата му и пръстите й непоносимо изкусително да се вплетат в косата му. Сякаш времето забави своя ход, докато той се опияняваше от допира и топлината й, ароматът й го подлудяваше и той знаеше, че в този момент тя е абсолютно съвършена и само негова.

— А ти ще ме намразиш за това — прошепна той и затвори очи. — Заслужаваш нещо по-добро.

Някой много по-добър от мен.

— Майкъл — нежно изрече Пенелопи. — Няма никой по-добър. Не и за мен.

Думите й го пронизаха, тя изви глава, надигна се на пръсти и го целуна.

Това бе най-съвършената целувка в живота му, меките й гладки устни се притискаха в неговите и го омайваха. От дни копнееше за нея, а сега тя сама бе разкрила желанията си с тази ласка. Захапа долната му устна и я погали нежно, преди да разтвори устни и да позволи на езика й да тръгне на внимателно пътешествие. Притисна я силно към себе си, за да се наслади на тялото й. Тя бе мека там, където той бе твърд, истинска коприна, където той бе стомана.

Когато Пенелопи най-накрая се отдръпна, устните й бяха розови и подпухнали и той не можеше да откъсне поглед от начина, по който сладко се разтваряха, за да оформят следващите й думи:

— Тази вечер не искам да се уча да играя билярд.

Майкъл откъсна поглед от устните й, за да срещне нейния.

— Така ли?

Тя бавно поклати глава и жестът бе изпълнен с греховни обещания.

— Бих предпочела да науча нещо за теб.

Отново го целуна и той не можа да й устои. Не съществуваше мъж, който би успял. Ръцете му се обвиха около нея и отново я притиснаха силно.

Беше изгубен.

Съпругата му бе застанала пред него, истинско въплъщение на изкушението, и го молеше да я люби, излагайки на риск репутацията си и всичко, за което той беше работил.

Вече не го интересуваше.

Протегна ръка край нея и натисна някакъв скрит лост, който накара стената да се отмести, за да разкрие стълбище, което водеше нагоре в тъмнината. Той й подаде ръка с обърната нагоре длан, позволявайки й да направи своя избор дали да се изкачи с него. Не искаше тя да смята, че я е принудил. Че й е наложил това, което щеше да последва. Всъщност бе точно обратното — тази храбра изследователка го зовеше да я последва.

Пенелопи постави дланта си в неговата без колебание или съжаление и в него се разгоря желание, страстно и почти неудържимо. Притисна я към себе си и я зацелува, преди да я поведе към тъмното стълбище, затваряйки вратата след тях.

— Майкъл?

В тъмнината името му прозвуча като зов на сирена. Обърна се, стисна ръката й и я издърпа на стъпалото до себе си. Ръцете му намериха опипом пътя към талията й, галейки заоблените й бедра.

Дъхът й спря, когато я повдигна на горното стъпало. Устните й бяха на едно ниво с неговите и той я целуна страстно, вкусът й бе като опиат, на който не можеше да се насити.

Майкъл се отдръпна съвсем леко и тя въздъхна от удоволствие, което го накара да я пожелае повече, отколкото си бе представял, че е възможно. Отново завладя устата й и пръстите й се впиха в косата му, подръпвайки къдриците. Прииска му се да са голи и тя да насочва устата му там, където желае.

Изръмжа при тази фантазия, отдръпна се и отново грабна ръката й.

— Не тук. Не в тъмното. Искам да те виждам.

Пенелопи го целуна и притисна гърди към неговите, спря дъха му и го накара отчаяно да копнее за кожата й, за докосването й, за тихите й викове, които го правеха по-твърд от камък. Когато тя прекъсна опияняващата си ласка, търпението му се изчерпа.

Искаше да я има още сега.

Веднага.

Без колебание.

Вдигна я на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Към порока. Към удоволствието.