Сара Маклейн
Негодник по неволя (18)

Глава 17

Пет дни по-късно Майкъл изкачи стълбите пред Долби Хаус в отговор на поканата на тъста си. Беше я получил същата сутрин, докато стоеше в кабинета си в Хел Хаус и се опитваше да не се втурне из къщата, за да намери съпругата си и да й покаже веднъж завинаги, че са женени и тя му принадлежи.

Дотам беше стигнал… унизителната истина бе, че прекарваше по-голямата част от времето си у дома, вслушвайки се в стъпките й от другата страна на вратата, в очакване тя да дойде при него и да му каже, че е променила решението си, да го помоли да я докосне.

Точно както му се искаше да направи.

Прекарал бе цели пет нощи в дома си. Избягваше съпругата си, макар че стоеше до проклетата свързваща врата между спалните им и слушаше как прислужниците пълнят ваната й и разговарят с нея, а след това тя се отпуска във водата. Изкусителният звук на движенията й му причиняваше болка.

Копнееше да се докаже пред нея.

Това бе истинско мъчение и той напълно го заслужаваше. Наказваше сам себе си, като отказваше да влезе в стаята й, да я измъкне от водата и да я положи върху леглото, за да я люби. Тайните, които се криеха зад тази врата, го измъчваха и всеки път, когато й обърнеше гръб, го изпълваше съжаление.

Тя се бе превърнала в единственото, което желаеше, а никога не бе успял да заслужи.

Последната нощ бе най-лоша — тя се шегуваше с камериерката си, а той стоеше с ръка на дръжката на вратата. Ромонът на сладкия й смях бе като зов на сирена. Той притисна чело до вратата като истински глупак и остана така няколко минути в очакване да чуе някакво раздвижване.

Накрая се бе извърнал, макар да го болеше от желанието да отиде при нея, и видя, че Уърт е застанала в другия край на стаята му.

Почувства се унизен и гневен.

— В тази къща вече не се ли чука?

Уърт вдигна вежди.

— Не смятах, че е необходимо, тъй като рядко сте тук по това време.

— Тази вечер съм тук.

— Вие сте идиот.

Икономката никога не се бе церемонила особено.

— Би трябвало да те уволня за безочието ти.

— Но няма да го направите, защото съм права. Какво ви става? Очевидно имате чувства към дамата, както и тя към вас.

— Нищо очевидно няма.

— Прав сте — рече икономката и остави куп хавлии до умивалника. — Абсолютно неясно е защо двамата прекарвате толкова много време от двете страни на тази врата, опитвайки се да чуете другия.

Майкъл сбърчи вежди.

— Тя…

Уърт сви рамене.

— Предполагам, че никога няма да разберете. — Млъкна за секунда. — По дяволите, Бърн. Прекарали сте толкова голяма част от живота си, защитавайки другите. Кой ще ви защити от вас самия?

Той й обърна гръб.

— Остави ме сам.

Цяла вечер се вслушва напрегнато, чакаше Пенелопи да излезе от ваната и да се приближи до свързващата врата. Закле се, че ако усети дори намек за това, че е от другата страна, ще отвори вратата и двамата ще се разберат. Вместо това видя как светлината под вратата изгасва, чу шумоленето на завивките, когато тя си легна, и се отправи към „Ангела“. Прекара там цялата вечер, наблюдаваше как десетки хиляди лири биват залагани и изгубвани и това му напомняше за силата на желанието и на слабостта. Напомняше му какво е завоювал.

И какво е изгубил.

Все още с шапка и палто, Бърн последва прислужника през лабиринта от коридори на Долби Хаус — едно от малкото имения, които се намираха в очертанията на Лондон — към голяма тераса, която гледаше към заснежените земи, прилежащи към имота. Човешки стъпки, обградени от цял куп отпечатъци от кучешки лапи, водеха извън къщата.

В тишината проехтя изстрел и Майкъл се обърна към прислужника, знаейки, че от него се очаква да последва звука. Тръгна по следите, които водеха към тъста му, а току-що падналият сняг заглушаваше стъпките му.

Появи се силен вятър и той забави крачка, изви глава, за да се скрие от хапещия студ, и стисна зъби. Отново се чу изстрел иззад малкото възвишение и в гърдите му трепна безпокойство. Не бе готов да бъде застрелян от маркиза на Нийдъм и Долби, поне не случайно.

Той обмисли възможностите, спря, събра длани около устата си и извика:

— Нийдъм!

— Ехооо! — дочу се силен вик отвъд хълма, подкрепен от лай на поне половин дузина кучета.

Бърн го прие като знак да се приближи.

Изкачи възвишението и спря, за да огледа земята, която се разстилаше пред него и стигаше до Темза. Пое си дълбоко въздух и се наслади на студа, който нахлу в дробовете му, след което насочи вниманието си към Нийдъм, който бе заслонил очи заради утринното слънце.

Когато вече се бе спуснал до средата на хълма, Нийдъм извика:

— Не бях сигурен дали ще дойдеш.

— Смятам, че е дълг на всеки да се отзове, когато бъде призован от тъста си.

Нийдъм се засмя.

— Особено когато въпросният тъст притежава единственото, което искаш.

Майкъл прие твърдото ръкостискане на другия мъж.

— Адски студено е, Нийдъм. Какво правиш тук?

Маркизът не отговори, извърна се и с едно силно „Ха!“ изпрати кучетата в храсталака, който бе на двадесетина метра от тях. Един самотен фазан излетя във въздуха, Нийдъм вдигна пушката си и стреля.

— По дяволите! Изпуснах го!

Какъв шок!

Двамата се отправиха към храстите. Бърн чакаше по-възрастният мъж да проговори първи.

— Добре се справяш с опазването на момичетата ми. — Майкъл не отговори и Нийдъм продължи: — Касълтън предложи на Пипа.

— Чух това. Признавам, изненадан съм, че си се съгласил.

Нийдъм се намръщи на силния порив на вятъра. Едно куче излая наблизо и той се обърна.

— Хайде, Брут! Не сме приключили! — рече и отново тръгна напред. — Това куче нищо не може да улови.

Бърн успя да възпре отговора, който напираше на устните му.

— Касълтън е глупак, но е граф и това прави жена ми щастлива. — Маркизът продължи. Кучетата подгониха още един фазан, Нийдъм отново стреля и пропусна. — А Пипа е прекалено умна, за да е добре за нея самата.

— Пипа е твърде умна за живот с Касълтън. — Знаеше, че не бива да го казва, че не бива да се интересува за кого ще се омъжат момичетата, стига след годежите им да получи средството за унищожението на Лангфорд.

Само че не можеше да спре да мисли за Пенелопи и нежелания брак на Пипа, който я натъжаваше. Не искаше да я вижда разстроена, а щастлива.

Размекваше се.

Нийдъм като че ли не забеляза.

— Момичето прие. Не мога да отменя годежа. Не и без приемлива причина.

— А фактът, че Касълтън е глупак?

— Не е достатъчно.

— Ами ако откриеш друга причина? По-добра? — Със сигурност от досиетата на „Ангела“ щеше да изскочи нещо, което да заклейми Касълтън и да сложи край на годежа.

Нийдъм го изгледа остро.

— Забравяш, че ми е пределно ясно какви са последствията от един развален годеж. Дори когато има добра причина, това вреди на момичето. И на сестрите му.

Като Пенелопи.

— Дай ми няколко дни. Ще измисля нещо. — Внезапно за Бърн бе станало жизненоважно да намери начин Пипа да се измъкне от този годеж. Нямаше значение, че отмъщението бе толкова близо, че почти можеше да го вкуси.

Нийдъм поклати глава.

— Трябва да приема предложенията, които се правят на дъщерите ми. Или още една Пенелопи ще увисне на врата ми. Не мога да си го позволя.

Бърн стисна зъби.

— Пенелопи е маркиза.

— Но нямаше да бъде, ако не бе дошъл за „Фалкънуел“, нали? Защо мислиш, че добавих земята към зестрата й? Това бе последната ми възможност.

— Последната ти възможност за какво?

— Аз нямам син, Бърн. — Нийдъм обърна поглед към Долби Хаус. — Когато си отида, тази къща заедно с имението ще попаднат в ръцете на някакъв глупав братовчед, който и пет пари не дава за земята, върху която са построени. Пенелопи е добро момиче. Прави каквото й се каже. Ясно й обясних, че трябва да се омъжи, за да не съсипе шансовете на сестрите си. Не можеше да си позволи да остане стара мома и да прекарва дните си в Съри. Тя знаеше какъв е дългът й. Знаеше, че „Фалкънуел“ ще остане за децата й, а с него ще се запази и малка част от историята на Нийдъм.

В съзнанието му изплуваха редица руси момиченца. Това не бе спомен, а фантазия.

Нейните деца.

Техните деца.

Тази мисъл го обсеби, както и внезапно появилият се копнеж. Никога не бе мислил за деца. Никога не си бе представял, че ще поиска да има или че ще бъде бащата, който те заслужават.

— Искаш нещо от миналото ти да премине в бъдещето.

Маркизът обърна гръб на къщата.

— Обзалагам се, че можеш да ме разбереш.

Странно, но никога не бе виждал нещата в подобна светлина. Поне досега. Толкова се бе фокусирал върху връщането на „Фалкънуел“, че така и не бе помислил какво ще прави с него. Какво ще дойде след това. Или кой ще се появи в живота му.

В съзнанието му след връщането на „Фалкънуел“ не съществуваше нищо. Нищо, освен отмъщение. Само че сега имаше още нещо, което бе по-значимо от надвисналата сянка на миналото му.

Нещо, което отмъщението щеше да погуби.

Той отблъсна тази мисъл.

— Признавам, че когато Лангфорд предложи да заложи „Фалкънуел“, знаех, че ще дойдеш за него. С радост му го взех, защото бях сигурен, че това ще те привлече.

Майкъл усети самодоволството в думите му.

— Защо?

Нийдъм леко сви рамене.

— Винаги съм знаел, че тя ще се омъжи за теб или Томи Алес, и между нас казано, се надявах да избере теб, но не заради това, че той е незаконороден, макар че и за това мислех. Винаги съм те харесвал, момчето ми. Смятах, че ще се върнеш от университета готов да приемеш титлата, земята и момичето ми. Когато Лангфорд ти отне всичко и се наложи да преследвам Лейтън, бях, меко казано, съкрушен.

Егоизмът на тези думи би му се сторил забавен, ако не бе толкова изненадан от факта, че Нийдъм през цялото време бе искал той да се ожени за Пенелопи.

— Защо аз?

Нийдъм обърна поглед към Темза, замисли се и накрая каза:

— Теб най-много те беше грижа за земята.

Вярно бе. Беше загрижен за земята и хората. Дотолкова, че когато я загуби, нямаше смелостта да се върне и да се изправи пред тях. Да се изправи пред нея.

Вече бе твърде късно да поправи тези грешки.

— Освен това — продължи Нийдъм, — тя най-много харесваше теб.

Майкъл се развълнува от думите му и истината в тях. Наистина го бе харесвала най-много. Докато той не си тръгна, а тя остана сама и спря да му вярва. Имаше пълното право на това, разбира се. Той ясно бе определил целите си и за да получи единственото, което бе искал, щеше да изгуби нея.

От самото начало бе планирал да я пожертва. Тогава задачата не му се струваше твърде сложна, а сега изглеждаше непосилна.

Това се очакваше, разбира се — той унищожаваше всичко ценно, до което се докоснеше.

— Вече няма значение — продължи Нийдъм в пълно неведение за бурята, която се вихреше в ума на Майкъл. — Ти се справи добре. Сутрешният вестник възхвалява добродетелите на вашия брак… Признавам, че съм изненадан от усилията, които полагаш, за да разпространиш тази история — кестени, валс на леда, следобеди с моите момичета и други глупости. Само че се справяш добре и Уест, изглежда, е повярвал. Вестниците се кълнат, че сте се оженили по любов. Касълтън не би направил предложение, ако името ни бе свързано дори бегло със скандал.

Ти би трябвало да си този, който да възрази срещу този брак, а не Касълтън. На Пипа ще й е по-добре с мъж, който не е полуидиот. Майкъл понечи да му го каже, но Нийдъм продължи:

— Във всеки случай успя да ги измамиш. Ще получиш отмъщението си, както се разбрахме.

Ще получиш отмъщението си. Тези думи бе чакал десет години.

— Писмото е в къщата и те очаква.

— Не искаш ли да изчакаш и Оливия да се сгоди? — попита Майкъл, преди да успее да се спре, преди да осъзнае, че напомня на тъста си, че неговата част от сделката не е изцяло изпълнена.

Нийдъм вдигна пушката и посочи към ниския плет, който се виеше покрай брега на реката.

— Тотнъм я покани на езда днес. Някой ден момчето ще стане министър-председател. Бъдещето на Оливия изглежда светло. — Той стреля и после погледна към Майкъл. — Освен това се отнасяш добре с момичетата. Аз изпълнявам обещанията си.

Само че той не се бе отнесъл много добре с тях, нали? Филипа щеше да се обвърже с един малоумник, а Пенелопи се бе омъжила за истински задник. Той пъхна ръце в джобовете си и се обърна, за да погледне Долби Хаус, която се извисяваше в далечината.

— Защо ми го даваш?

— Имам пет момичета и макар да ме подлудяват, ако нещо се случи с мен, бих искал да съм сигурен, че настойникът им — онзи, когото ще посоча — ще се грижи за тях, както бих правил аз. — Нийдъм отново се обърна към къщата и тръгна по собствените си стъпки. — Лангфорд пренебрегна това. Той заслужава всичко, което ще му причиниш.

Би трябвало да изпита триумф, удоволствие. Все пак след малко щеше да получи онова, което най-силно желаеше.

Вместо това се чувстваше празен. В него не бе останало нищо освен една-единствена неоспорима истина.

Тя щеше да го намрази заради това.

Но не колкото той щеше да намрази себе си.

* * *

Билярд тази вечер.

Карета ще ви вземе в единадесет и половина.

Éloa

 

 

Върху малкото квадратче в цвят екрю бе отпечатан нежен женствен ангел. Пристигна в петък точно след обяда и Уърт й го донесе със знаеща усмивка. Пенелопи отвори писмото с треперещи ръце и прочете мистериозното обещание в бележката.

Обещание за приключение.

Тя се изчерви, вдигна поглед и попита икономката:

— Къде е съпругът ми?

— Няма го цял ден, милейди.

Пенелопи вдигна листа.

— А това?

— Пристигна преди пет минути.

Пенелопи кимна и се замисли за поканата и последствията от нея. Не бе виждала Майкъл от деня, в който се пързаляха и спориха, а тя осъзна, че го обича. Онази нощ я беше оставил в спалнята й и повече не се бе върнал. Тя го чакаше, макар да знаеше, че не бива да се надява той да се откаже от отмъщението си и да избере живота с нея.

Дали бе възможно поканата да е от него?

Тази мисъл спря дъха й. Може би. Може би бе избрал нея. Може би бе решил да й подари приключение, а на двама им — нова възможност.

А може би не.

Така или иначе не би могла да устои на изкушението на бележката. Искаше да получи обещаната възможност за приключение, да играе билярд, да прекара една нощ в „Ангела“. И нямаше да се самозалъгва, искаше отново да види съпруга си. Копнееше за него, макар да знаеше, че няма смисъл.

Бе решила да го избягва и да се държи на разстояние от изкушението, което той представляваше. Да се предпази от чувствата, които събуждаше в нея. Но не можеше да му устои. Едва дочака да падне нощта и да дойде определеният час. Внимателно подбра облеклото си, макар да й се искаше да не се интересува твърде много от мнението му. Избра наситенорозова рокля, напълно неподходяща за края на февруари, но винаги бе смятала, че цветът подхожда на бледата й кожа и я кара да изглежда по-малко обикновена и повече… нещо повече.

Каретата пристигна пред входа за прислугата на Хел Хаус и когато госпожа Уърт дойде да я повика, очите й светеха знаещо и изпълниха Пенелопи с нетърпение.

— Ще имате нужда от това — прошепна икономката и й подаде семпло черно домино, украсено с алени панделки.

— Така ли?

— Вечерта ще ви достави много по-голямо удоволствие, ако не се тревожите дали някой ще ви разпознае.

Сърцето на Пенелопи ускори ритъма си и тя погали доминото, харесваше й докосването до гладката коприна и обещанието, което то криеше.

— Маска — промълви по-скоро на себе си, отколкото на икономката. — Благодаря ти.

Другата жена се усмихна.

— Удоволствието е изцяло мое. — Тя проследи с поглед как Пенелопи намести маската върху лицето си и я завърза отзад. — Мога ли да отбележа, милейди, колко се радвам, че той ви има?

Думите бяха самонадеяни и неподходящи за една икономка, но Уърт съвсем не бе типичната жена за тази длъжност, затова Пенелопи се усмихна и отвърна:

— Не съм сигурна, че той също се радва.

Нещо просветна в очите на другата жена.

— Мисля, че е само въпрос на време да го направи. — След тези загадъчни думи Уърт кимна одобрително и Пенелопи излезе и развълнувано се качи в каретата, преди да е успяла да промени решението си.

Преди да се е спряла.

Каретата не я отведе до главния вход на „Ангела“, а я остави пред една странична, незабележима врата, до която можеше да се стигне единствено през малките улички, които опасваха сградата. Тя слезе в почти пълния мрак, стиснала ръката на кочияша, който бе слязъл, за да й помогне и да я отведе до стоманената врата.

Изведнъж Пенелопи се притесни.

Отново бе в клуба на Майкъл, но този път имаше покана за игра на билярд и бе пременена в най-хубавата си рокля.

Беше изключително вълнуващо.

Кочияшът почука вместо нея и отстъпи назад, когато малкото прозорче се отвори и в рамката му се появиха очи, черни като въглени. Не се чу и звук.

— Аз… получих покана. За билярд — каза тя и вдигна ръка, за да провери дали маската й е на мястото си. Мразеше буцата, която бе заседнала в гърлото й, и нервността, която я бе обхванала.

Последва пауза и прозорчето се затвори, оставяйки я да стои сама в мрака посред нощ. На гърба на един лондонски игрален дом.

Преглътна. Е, не бе минало точно според очакванията й.

Тя отново почука и прозорчето пак се отвори.

— Съпругът ми е…

И се затвори.

— … вашият работодател — изрече на вратата, сякаш би могла сама да се отвори с подходящия аргумент.

За съжаление, тя си остана здраво залостена.

Пенелопи се сгуши в палтото си и погледна през рамо към кочияша, който точно се качваше на капрата. За щастие, той забеляза затруднението й и каза:

— Обикновено има парола, милейди.

Разбира се. Странната последна дума в поканата. Кой имаше нужда от покана, за да отиде в игрален дом? Това бе като излязло от готически роман. Тя се прокашля и отново се изправи пред огромната врата.

И почука.

Прозорчето се отвори с изщракване и Пенелопи се усмихна на очите, които се появиха.

Нито следа от разпознаване.

— Имам парола! — обяви тя триумфално.

Очите не бяха впечатлени.

— Éloa — прошепна театрално, не знаеше как точно стават нещата.

Прозорчето се затвори.

Не може да бъде!

Тя зачака, обърна се към каретата и притеснено погледна кочияша, който сви рамене, сякаш искаше да каже „нямам никаква представа“.

И точно когато бе готова да се откаже, чу изщракването на ключалка, стъргането на метал и… тежката врата се отвори.

Тя не можа да сдържи вълнението си.

Мъжът вътре бе огромен, с тъмна кожа, тъмни очи и непоклатимо спокойствие, което би трябвало да изнерви Пенелопи, но тя бе твърде развълнувана. Той носеше бричове и тъмна риза, чийто цвят не можа да различи в сумрачната светлина, но нямаше жакет или палто. В първия момент реши, че е облечен неподходящо, но бързо си напомни, че никога преди не бе влизала в игрален дом през таен вход, за който е необходима парола, така че вероятно не бе съвсем наясно със стандартите в облеклото на портиерите на подобни места.

Тя размаха картичката, която бе получила по-рано през деня.

— Желаете ли да видите поканата ми?

— Не. — Той отстъпи встрани, за да й позволи да мине.

— О! — възкликна разочаровано, докато наблюдаваше как вратата се затваря след нея със зловещо изщракване.

Той не я погледна, а седна на едно столче до вратата, взе книга от близкия рафт и се зачете на светлината, която идваше от свещника на стената.

Пенелопи примигна учудено. Той очевидно умееше да чете.

Остана на място за известно време, не знаеше какво да прави. Той като че ли не я забелязваше. Пенелопи се прокашля.

Той обърна следващата страница.

Накрая тя се обади:

— Извинете?

Той не вдигна поглед.

— Да?

— Аз съм лейди…

— Никакви имена.

Очите й се разшириха.

— Моля?

— Никакви имена от Другата страна. — Обърна нова страница.

— Аз… — Не бе сигурна как да продължи. От Другата страна? — Добре, но…

— Никакви имена.

Двамата помълчаха още известно време, накрая тя не издържа.

— Бихте ли ми казали дали се налага да стоя тук цяла нощ? Ако е така, трябваше и аз да си донеса книга.

Портиерът вдигна поглед и тя с удоволствие забеляза как черните му очи се разшириха леко, сякаш го бе изненадала, след това й посочи далечния край на фоайето, където друга врата се криеше в мрака. Не я бе забелязала досега.

Пенелопи се отправи към вратата.

— Натам ли е билярдът?

Той внимателно се вгледа в нея, сякаш я разглеждаше под микроскоп.

— Да, заедно с други неща.

Тя се усмихна.

— Чудесно. Бих попитала за името ви, за да мога да изразя благодарността си по подходящ начин, но…

Портиерът се върна към книгата си.

— Никакви имена.

— Именно.

Пенелопи отвори вратата и от коридора от другата страна нахлу светлина. Обърна се отново към странния портиер, очарована от начина, по който златистата светлина танцуваше по тъмната му кожа, и заяви:

— Е, въпреки това ви благодаря.

Той не отговори и тя пристъпи в ярко осветения коридор, затвори плътно вратата зад себе си и се оказа сама. Коридорът бе широк и дълъг и се простираше и в двете посоки. На всеки няколко метра имаше свещи, които подчертаваха позлатените декорации и караха цялото помещение да изглежда топло и ярко. Стените бяха покрити с алена коприна и виненочервено кадифе с индийски мотиви. Пенелопи не се сдържа и протегна ръка, за да ги докосне.

На другия край на коридора се чу женски смях и тя инстинктивно се отправи натам, без да знае какво ще открие, но бе подготвена за всичко, което би могло да се разкрие пред очите й. Вървеше бавно по коридора, а пръстите й се плъзгаха по стената и проследяваха напредъка й, отмервайки го по броя на затворените врати, които отминаваше. Накрая спря пред една която бе отворена, а помещението — празно, ако не се броеше една дълга маса. Влезе вътре, без да се замисля.

Масата бе покрита със зелено сукно, а върху мекия плат със снежнобели конци бяха избродирани числа, които се простираха по цялата му ширина и дължина. Пенелопи се наведе, за да огледа внимателно изписания текст, който бе загадъчна комбинация от числа, дроби и думи.

Тя прокара пръст по думата „шанс“ и в гърдите й се надигна вълнение, докато проследяваше красивото „ш“ и извивката на „а“-то.

— Открили сте хазарта.

Пенелопи ахна изненадано и се завъртя с ръка на гърлото. Господин Крос бе застанал полуусмихнат на вратата. Тя застина, знаеше, че са я хванали.

— Съжалявам. Не знаех къде… Нямаше никой в… — Думите й заглъхнаха и тя реши, че е по-добре да запази мълчание, отколкото да продължи да се прави на глупачка.

Крос се засмя и пристъпи напред.

— Няма нужда да се извинявате. Вече сте член и можете свободно да обикаляте.

Тя наклони глава.

— Член?

Той се усмихна.

— Това е клуб, милейди. Изисква се членство.

— Дойдох тук само заради билярда с Майкъл? — Не бе имала намерение думите й да прозвучат като въпрос.

Крос поклати глава.

— С мен.

— Аз… — Тя млъкна и сбърчи вежди. Не с Майкъл? — Поканата не е била от него?

Крос се усмихна, но това не я утеши.

— Не.

— Майкъл не е ли тук?

Дори и тук ли нямаше да го види?

— Тук някъде е, но не знае, че вие сте тук.

Обхвана я разочарование. Разбира се, че не знае. Той не желаеше да прекарва вечерите си с нея. А след тази мисъл дойде и друга.

Щеше да побеснее.

— Поканата е дошла от вас.

Той наклони глава.

— От „Ангела“.

Пенелопи се замисли над загадъчните му думи. Ангелът.

— Това е повече от покана, нали?

Крос вдигна рамене изпод идеално скроения си жакет.

— Вече знаете паролата. Това ви прави член.

Член.

Предложението бе изкушаващо — достъп до един от най-легендарните клубове в Лондон и всички приключения, за които някога бе мечтала. Спомни си вълнението, с което бе посрещнала поканата за билярд, и почудата, с която бе пристъпила в топлия блестящ коридор на мистериозния клуб. Трепетът, който я бе обхванал, докато гледаше как се върти рулетката при първото й идване.

Вярваше, че второто й посещение тази вечер щеше да бъде с него. Бе сгрешила. Майкъл не искаше нищо от нея.

Напомняше й го всеки път, когато играеха представлението с брака по любов. Всеки път, когато я докосваше, за да си подсигури участието й в този фарс. Всеки път, когато напускаше къщата, вместо да прекара вечерта с нея. Всеки път, когато избираше отмъщението пред любовта.

Преглътна възела от емоции, който я давеше. Той не искаше истински брак… Така че щеше да се наложи сама да се погрижи за приключенията. Твърде дълъг път бе изминала, че да се откаже.

Срещна спокойния сив поглед на Крос и си пое дълбоко въздух.

— Билярд, значи. Смятате ли да удържите това обещание?

Крос се усмихна и махна с ръка към вратата.

— Залата за билярд е от другата страна на коридора. — Сърцето й се разтуптя. — Мога ли да взема палтото ви?

— Изглеждате прекрасно — каза й, когато черната вълна отстъпи място на розовия сатен.

Рокля, която бе облякла за един друг мъж, който нямаше да я види, но дори и да успееше, нямаше да го интересува как изглежда. Забрани си да мисли за това, срещна приятелския поглед на Крос и се усмихна, когато той измъкна отнякъде бяла роза и й я подаде.

— Добре дошли от Другата страна — каза, когато тя прие цветето. — Ще вървим ли?

Крос посочи с жест към коридора и Пенелопи тръгна пред него. Преди да успее да отвори вратата на залата за билярд, до тях достигна бърборенето на групичка хора. Обърна се, благодарна за дегизировката си, и видя няколко жени, маскирани като нея, да се приближават бързо.

Те извиха глави, докато минаваха покрай тях, и Пенелопи изпита внезапно любопитство. Дали и те бяха от висшето общество? Жени като нея? Дали търсеха приключения?

Дали и техните съпрузи ги пренебрегваха?

Поклати глава при тази неканена и неприятна мисъл, преди една от жените да спре пред Крос. Сините й очи блестяха зад розовото домино.

— Крос… — провлачено рече тя и се приведе към него, за да му осигури първокласен изглед към деколтето си. — Чух, че понякога си самотен нощем.

Пенелопи зяпна.

Крос вдигна вежди.

— Не и тази вечер, скъпа.

Дамата се обърна към Пенелопи и погледът й се спря на розата в ръката й.

— Първа вечер? Може да се присъедините към нас, ако желаете.

Очите на Пенелопи се разшириха.

— Благодаря ви, но не. — Спря за миг и после добави: — Макар че съм доста… поласкана. — Това й се стори подходящ отговор.

Жената изви глава назад и се разсмя силно и без капка притеснение. Пенелопи осъзна, че никога досега не бе чувала искрен смях от жена, с която няма роднинска връзка. Какво беше това място?

— Върви, скъпа — окуражително й се усмихна Крос. — На вас, красавици, ви предстои да гледате боксов мач, нали?

Усмивката се превърна в съвършено цупене и Пенелопи едва не опита да повтори същото изражение. При някои жени флиртът изглеждаше толкова лесен.

— Така е. Чух, че Темпъл е в добра форма тази вечер. Може би ще се чувства самотен след това.

— Може би. — От тона на Крос Пенелопи разбра, че в това няма никакво съмнение.

Маскираната дама доближи пръст към устните си.

— Или може би Бърн… — изрече замислено.

Пенелопи сбърчи вежди. Определено не и Бърн.

При мисълта за тази жена със съпруга й на Пенелопи й се прииска да разкъса доминото й и да й покаже от първа ръка какво представлява боксовият мач.

Тя отвори уста, за да й го каже в лицето, но Крос се намеси, сякаш бе разбрал в каква посока ще поеме разговорът.

— Съмнявам се, че Бърн ще бъде на разположение тази вечер, скъпа. Ще пропуснеш началото, ако не побързаш.

Това накара жената да се раздвижи.

— По дяволите. Трябва да вървя. Ще те видя ли в Свърталището?

Крос грациозно сведе глава.

— Не бих го пропуснал.

Тя забърза и Пенелопи се загледа след нея за момент, след което се обърна към Крос:

— Какво е Свърталището?

— Нищо, за което трябва да се тревожите.

Докато той протягаше ръка към вратата на залата за билярд, Пенелопи се замисли дали да не го притисне за отговор. Ако другата жена смяташе да присъства на това събитие, то Пенелопи също искаше да е там, ако не за друго, то поне за да събере смелост да отклони вниманието на безсрамницата.

Не че Пенелопи бе много по-различна. Все пак носеше маска и щеше да играе билярд с мъж, който не бе…

— Крайно време беше да се появиш. Тази вечер нямам време да чакам теб и дамите ти. Защо, за бога, ще играем тук? Чейс ще ни откъсне главите, ако…

… съпругът й. А въпросният съпруг се бе облегнал на билярдната маса с щека в ръка и изглеждаше много, много красив.

И много, много ядосан.

В този момент той се изправи в целия си ръст.

— Пенелопи?

Толкова по въпроса за маската.

— За една дама е по-лесно да играе тук. — На Крос очевидно му бе весело.

Майкъл направи две крачки към тях и спря със свити юмруци. Очите му блестяха на светлината на свещите.

— Тя няма да играе.

— Не мисля, че имаш избор, тъй като имам покана — отвърна Пенелопи.

Това, изглежда, не го интересуваше.

— Махни тази глупава маска.

Крос затвори вратата, а Пенелопи вдигна ръка, за да изпълни нареждането му. Имаше чувството, че да свали доминото пред погледа на съпруга си е по-трудно, отколкото да се съблече гола пред целия Парламент.

Въпреки това изпъна рамене, свали маската и посрещна погледа му.

— Бях поканена, Майкъл. — Сама усети защитния тон в гласа си.

— Кога? Крос ли ти предложи покана, докато те изпращаше посред нощ? Какво друго ти предложи?

— Бърн — изрече Крос предупредително и пристъпи напред, за да се защити.

Да защити и нея, но тя нямаше нужда от това. Не бе направила нищо нередно.

— Недейте. — В гласа й се прокраднаха стоманени нотки. — Лорд Бърн знае точно къде съм била и с кого по време на краткия ни катастрофален брак. — Обидата я правеше дръзка. — У дома, сама. Вместо да съм тук, където женската половина на Лондон очевидно си мечтае да получи покана за леглото му.

Очите му се разшириха.

— Ще съм ти благодарна, ако си тръгнеш — добави тя и хвърли маската и розата върху билярдната маса. — Очаквах този урок с нетърпение. Не само че пречиш, но и разваляш цялото удоволствие от него.