Сара Маклейн
Негодник по неволя (11)

Глава 10

Бърн притежаваше част от най-луксозния игрален дом в Лондон и изкушението не му беше чуждо. Грехът бе неговата специалност. Познаваше отблизо всички страни на порока. Наясно бе с притегателната сила на смарагдовозеленото сукно на масата за билярд и много добре знаеше как бумти човешкото сърце, докато слуша трополенето на заровете в ръката. Познаваше ръба на пропастта, пред която се олюляваше всеки играч, докато чака да види последната карта, с която ще спечели… или загуби цяло състояние.

Въпреки това през целия си живот никога не бе срещал толкова силно изкушение — повикът на греха и порока звънтеше в ума му, докато наблюдаваше как новата му, девствена съпруга лежи в завивката от кожа, облечена само по нощница. Обзе го горещо желание и с усилие се въздържа да не протегне ръка и да разкъса дрехата надве, за да даде свобода на погледа, ръцете и устните си за остатъка от нощта.

Да я направи своя.

В гърдите му пламна гняв, примесен с опияняващо желание, докато тя бавно примигваше срещу него на светлината на свещите. От едва доловимата усмивка, която се появи на устните й, му се прииска да се съблече гол и да се качи в леглото до нея, за да отърка завивката в девствената й кожа и да й покаже точно колко прекрасна може да е греховността.

Тя отново примигна и той се втвърди, идеално ушитите му панталони внезапно се оказаха твърде тесни.

— Майкъл — промълви, а в тона й се долавяше намек за радост от това, че го вижда, което изобщо не му помогна. — Предполага се, че не трябва да си тук.

Но въпреки това беше. Приличаше на лисица, която се готви за скок в кокошарник.

— Някой друг ли очакваше? — Думите прозвучаха рязко, изпълнени със смисъл, който тя нямаше да разбере. — Това все още е моята спалня, нали?

Тя се усмихна.

— Ти се пошегува. Разбира се.

— Тогава защо да не бъда тук?

Въпросът, изглежда, я притесни, защото тя сбърчи нос.

— Предполага се, че си с твоята богиня. — Тя затвори очи и с удоволствие се отпусна назад върху кожата.

— Моята богиня?

— Ммм. Алис ми каза, че не спиш тук. — Пенелопи се надигна, но кожата и пухеният дюшек затрудняваха движенията й. Майкъл проследи с поглед как деколтето на нощницата й главозамайващо се спуска надолу по едната й разголена гърда. — Винаги си толкова мълчалив, Майкъл. Опитваш се да ме сплашиш ли?

Той с усилие запази гласа си спокоен.

— Плаша ли те?

Тя дълго обмисля въпроса.

— Понякога, но не и в момента.

Пенелопи се приближи към него коленичила на леглото, а коляното й изопна плата на нощницата и Бърн осъзна, че се моли презрамката да се спусне само сантиметър по-надолу… половин сантиметър. Достатъчно, за да оголи едното й идеално, розово зърно.

Отърси се от тази мисъл. Беше тридесетгодишен мъж, а не дванадесетгодишен хлапак. Виждал бе достатъчно гърди, нямаше нужда да мечтае за жена си, която се олюляваше пред него и подлагаше на изпитание едновременно здравината на нощницата и психиката му.

Но не се беше върнал заради внезапен прилив на желание, а защото бе гневен. Беше й ядосан, че почти се е омъжила за друг. И не му е казала истината.

Тя се олюля и прекъсна мислите му, принуждавайки го да я хване за кръста, за да й помогне да запази равновесие.

— Съжалявам, че не съм идеална.

Точно в този момент единственото й несъвършенство бе фактът, че е облечена.

— Защо го казваш?

— Днес се оженихме — каза тя. — Може би не си спомняш?

— Помня. — Тя не му позволяваше да забрави.

— Наистина ли? Защото ме изостави.

— И това помня. — Беше се върнал, готов да консумира брака. Готов да я направи своя и да изтрие всяко съмнение, че ще останат женени и „Фалкънуел“ ще бъде негов.

Че тя ще бъде негова. Негова, а не на Томи.

— Булките не очакват да ги зарежат в сватбената им нощ, Майкъл. — Той не отговори и Пенелопи вдигна ръце и улови неговите. — Това не ни харесва. Особено ако се откажеш от една нощ с мен, за да я прекараш с твоята красавица с гарвановочерни коси.

В думите й нямаше никакъв смисъл.

— С кого?

Тя махна с ръка.

— Винаги са с гарвановочерни коси, онези, които печелят…

— Които печелят какво?

Тя продължаваше да говори:

— … всъщност няма значение с каква коса е, а че изобщо я има. И това не ми харесва.

— Разбирам — рече той. Бе решила, че е отишъл при друга жена? Но тогава нямаше да се върне и нямаше толкова силно да желае нея.

— Не мисля, че разбираш. — Тя потръпна и го изгледа внимателно. — Смееш ли ми се?

— Не. — Може да не знаеше много неща, но бе сигурен, че в случая това е правилният отговор.

— Да ти кажа ли какво друго не харесват булките в сватбената си нощ?

— Непременно.

— Не обичаме да си седим у дома. Сами.

— Предполагам, че това е следствие от факта, че не обичате да ви зарязват.

Тя присви очи, отпусна ръце надолу и се залюля достатъчно, за да му даде причина да стегне хватката си и да почувства меката топлина под нощницата, която му напомни как реагираше тя на ръцете и устните му.

— Подиграваш ми се.

— Кълна се, че не е вярно.

— Не обичаме и да ни се подиграват.

Трябваше да вземе нещата в свои ръце, преди напълно да е изгубил здравия си разум.

— Пенелопи.

Тя се усмихна.

— Харесва ми, когато произнасяш името ми.

Бърн не обърна внимание на думите и неволния флирт в тях. Тя не знаеше какво прави.

— Защо не си в собственото си легло?

Пенелопи наклони глава и се замисли.

— Оженихме се поради напълно грешни причини. Или може би правилните причини, ако човек търси удобен брак. Във всеки случай не се оженихме заради някаква си страст. Само си помисли. Всъщност ти не ме компрометира във „Фалкънуел“.

В съзнанието му проблесна спомен как тя се извива под тялото му и се притиска към ръцете и устата му. Спомни си вкуса й.

— Съвсем сигурен съм, че го направих.

Тя поклати глава.

— Не. Не е вярно. Зная достатъчно, за да разбирам последователността на процеса.

Искаше му се да провери до най-малката подробност докъде точно се простират знанията й.

— Разбирам.

— Зная, че има… нещо повече. — Последната дума бе едва доловим шепот.

Толкова много повече. Много повече неща, които искаше да й разкрие. Толкова неща, които имаше намерение да й покаже, когато се върне у дома, но…

— Пила си.

— Съвсем малко. — Тя въздъхна и отправи поглед към тъмнината на стаята зад рамото му. — Майкъл, ти ми обеща приключение.

— Така е.

— Нощно приключение.

Пръстите му се стегнаха около кръста й и я придърпаха по-близо. А може би тя просто се олюляваше към него. Така или иначе, не я спря.

— Обещах ти обиколка на клуба.

Тя поклати глава.

— Не я искам тази вечер. Вече не.

Пенелопи имаше най-красивите сини очи на света. Един мъж би могъл да се изгуби в тях.

— Какво искаш на нейно място?

— Днес се оженихме.

Да. Така беше.

— Аз съм ти съпруга.

Той плъзна ръце нагоре по гърба й, докато пръстите му не потънаха в златните й къдрици, после обхванаха главата й и я наведоха назад, изразявайки претенциите му на съпруг.

Той и никой друг.

Приведе се и леко подразни устните й със своите.

Пенелопи въздъхна и се притисна по-близо, но той се отдръпна, защото не желаеше да й позволи да поеме контрола. Тя се бе омъжила за него. Беше му дала възможност да възстанови името и земите си и единственото, което той искаше, бе да й покаже признателността си, като тази вечер я въведе в един нов свят, изпълнен с удоволствие.

— Пенелопи.

Очите й се отвориха.

— Да?

— Колко точно изпи?

Тя поклати глава.

— Не съм пияна. Изглежда, пих точно колкото ми е нужно, за да събера кураж да те помоля за това, което искам.

Значи бе пила твърде много и той го знаеше, но въпреки това думите й разпалваха желание в тялото му.

— И какво точно искаш, скъпа?

Тя прямо срещна погледа му.

— Искам сватбената си нощ.

Толкова просто и директно. Толкова неустоимо. Отново пое устните й, сякаш разполагаха с цялото време на света и не умира от желание да стане част от нея. Да бъде вътре в нея, да я направи своя. Той обхвана пълната й долна устна между зъбите си и започна да я гали с език, докато тя не изстена от удоволствие. След това премести устни върху бузата й и прошепна:

— Изречи името ми.

— Майкъл — рече тя без колебание и го изпълни с радост.

— Не, Бърн. — Захапа ухото й и го подразни със зъби, преди да продължи. — Кажи го.

— Бърн. — Тя се раздвижи и се притисна към него. — Моля те.

— След това няма да има връщане назад. — Устните му бяха до слепоочието й, а ръцете му се наслаждаваха на мекотата на тялото й.

Сините й очи изглеждаха невероятно светли, когато се отвориха в мрака, и тя каза:

— Защо мислиш, че бих искала да се връщам?

Въпросът го накара да застине, в думите й имаше искрено объркване. Алкохолът говореше вместо нея. Сигурно бе така. Не можеше да си представи, че Пенелопи не разбира за какво й говори и не вижда, че той изобщо не е като мъжете, които са я ухажвали преди.

— Аз не съм онзи, за когото си смятала да се омъжиш. — Трябваше да изясни въпроса с Томи, но не искаше да произнася името му в този момент и на това място.

Тя вече го правеше слаб.

Нямаше време да разсъждава дали думите й са верни, защото Пенелопи му се усмихна с лека тъга.

— Но въпреки това си онзи, за когото се омъжих. Зная, че не изпитваш нищо към мен, Майкъл. Наясно съм, че се ожени за мен само заради „Фалкънуел“, но е твърде късно да обръщаме поглед назад, не мислиш ли? Факт е, че сме женени, и аз искам своята сватбена нощ, Майкъл. Мисля, че съм си я заслужила след всички тези години. Моля те. Ако не възразяваш.

Той вдигна ръце към деколтето на нощницата и с едно-единствено движение я раздра надве. Тя ахна от изненада и очите й се разшириха.

— Скъса я.

Бърн простена, когато долови почудата в думите й и удоволствието, което се криеше зад нея.

Не само дрехата искаше да скъса. Свлече нощницата надолу по ръцете й, докато не се насъбра около коленете й и я остави гола и бяла под светлината на свещите — твърде слабата светлина на свещите. Искаше да види всеки сантиметър от тялото й, да наблюдава как пулсът й се ускорява при докосването му, как потреперва, докато той гали вътрешната страна на бедрата й, как се стяга около него, когато навлезе в нея.

Когато я направи своя.

Майкъл я положи върху леглото и тя въздъхна, когато гърбът й се отърка в меката завивка, и за първи път в живота си усети истински упадъчното удоволствие от допира на кожата до голото й тяло. Звукът го напрегна още повече, ако това изобщо бе възможно. Приведе се и улови устните й със своите, докато пръстите й не се вплетоха в косата му, за да го притиснат към нея. Едва тогава се отдръпна леко и прошепна:

— Ще те любя върху тази кожа и ти ще я усетиш да обгръща всеки сантиметър от тялото ти. Екстазът, който ще ти подаря, ще надмине всичко, което някога си си представяла, а ти ще крещиш името ми, когато това се случи.

След това я остави, за да се съблече и внимателно да подреди дрехите си в спретната купчина върху един стол. Когато се върна в леглото, откри, че тя се е покрила, едната й ръка прикриваше гърдите, а другата — триъгълника от къдрици, който пазеше входа към сърцевината й. Той легна до нея и подпря главата си с ръка, а с другата погали нежната заобленост на бедрото й, продължи към ханша и се спря на корема й. Очите й бяха здраво стиснати, а дишането — накъсано, и Бърн просто не се сдържа. Наведе се, близна ухото й и нежно го стисна със зъби, преди да попита:

— Не ти ли казах да не се криеш от мен?

Тя поклати глава и отвори широко сините си очи.

— Не мога. Не мога просто да лежа тук гола.

Той отново захапа ухото й.

— Не съм казал, че само ще лежиш, скъпа. — Повдигна ръката, която покриваше гърдите й, и плъзна един от пръстите й в устата си, леко го облиза и прокара зъби по възглавничката му.

— О… — Тя въздъхна и закова поглед в устните му. — Много си добър в това.

Майкъл бавно извади пръста й от устата си и се наведе, за да я целуне бавно и страстно.

— Не само в това съм добър.

Очите й потрепнаха в очакване еротичното обещание, което се съдържаше в думите му, да бъде изпълнено.

— Предполагам, че имаш много повече опит от мен — рече тихо тя.

Вече нямаше значение, че е бил с други жени. Единственото, което искаше, бе да опознае Пенелопи, да бъде мъжът, който ще й покаже какво означава удоволствие и как сама да го намери.

— Покажи ми къде ме искаш — прошепна й.

Тя се изчерви, затвори очи и поклати глава.

— Не мога.

Той върна пръста й в устата си и го засмука, докато сините й очи не се отвориха, за да проследят движението на устните му. Моментът бе толкова напрегнат, че му се струваше, че ще свърши на мига.

— Покажи ми. Кажи: „моля те, Бърн“, и ми покажи.

В погледа й припламна кураж и той с доволство видя как пръстът, който бе целувал, се плъзга по гърдата й и описва кръг около напрегнатото й връхче. Майкъл притисна опакото на ръката си до устните, тя го изкушаваше безпределно.

— Моля те… — Гласът й заглъхна.

Той повдигна глава.

— Моля те, кой?

— Моля те, Бърн.

Прииска му се да я възнагради за това, че произнася името му. Неговото и на никой друг. Сведе глава и нежно я засмука, а пръстът й се премести върху другата гърда и тя въздъхна дълбоко.

— Да…

Ръката му погали корема й и започна да се изкачва нагоре, докато не се премести върху нежната кожа под гърдата й.

— Не спирай сега, скъпа.

Тя го послуша и погали с пръст нежната кожа на заобления си корем и го плъзна между къдриците, които скриваха онова великолепно местенце между краката й. Той не отдели поглед от нея, окуражаваше я и я напътстваше, докато изследваше тялото си и докато накрая не почувства, че ще умре, ако не проникне в нея.

Бавно целуна корема, а след това и китката й и бе възнаграден с ахване, откъснало се от устните й. Следващият въпрос бе прошепнат до гладката й кожа:

— Какво усещаш тук? — Пръстът му се плъзна по опакото на ръката й и забави ход около кокалчетата. Не последва отговор и той вдигна поглед и прочете неудобството в нейния.

Тя поклати глава и изрече едва доловимо:

— Не мога.

Той улови нежно пръстите й.

— Аз мога. — И плъзна един от тях в тялото й, карайки я да се задъхва от невероятното усещане. — Влажна си, скъпа… влажна и готова за мен. За мен. За никой друг.

— Майкъл. — Удоволствието бе почти непоносимо. Пенелопи разтвори бедра със свенлива, несигурна усмивка и го прие с такова доверие, че сърцето му се сви. Раздвижи се върху нея, възбудата му докосна кадифения вход към тялото й и спря там, докато той стоеше, подпрял ръце от двете й страни и вперил поглед в лицето й, върху което се сменяха успокоение, удоволствие и смущение. Не можа да се сдържи и сведе глава, за да я целуне, езикът му умело погали нейния, преди отново да се отдръпне назад. Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил — да спре на ръба на пропастта, отвъд която го очакваше забележително преживяване — да се движи бавно и спокойно.

Струваше му се, че ще умре от удоволствие.

Очите й се затвориха и той промълви:

— Отвори очи. Гледай ме. Искам да ме виждаш. — Пенелопи се подчини и той плавно проникна в нея с цялата нежност, на която бе способен в този момент. Тя затаи дъх и в очите й проблесна болка. Бърн веднага спря, не искаше да я нарани. Сведе глава и я целуна, за да привлече вниманието й. — Добре ли си?

Тя му се усмихна, но той усети какво усилие й коства това.

— Добре съм!

Бърн поклати глава и не успя да прикрие собствената си усмивка.

— Лъжкиня. — След това протегна ръка към местенцето, където тялото й бе обвило стегнато и великолепно твърдия му член. Откри най-чувствителната й точка и бавно описа кръг около нея, докато Пенелопи не притвори очи от удоволствие, след това повтори движението отново и отново, навлизайки в нея и изпълвайки я докрай.

Майкъл застина, боеше се да се раздвижи.

— А сега, любима? — Тя си пое дълбоко въздух и той навлезе още по-дълбоко, изненадвайки и двама им. След това сведе глава и опря чело до нейното. — Кажи ми, че всичко е наред. Позволи ми да се движа.

Невинната му малка съпруга вплете пръсти в косата на тила му и прошепна:

— Моля те, Майкъл.

Той не успя да устои на думите й. Покри устните й със своите и изръмжа гърлено. Раздвижи се внимателно и излезе почти напълно от тялото й, само за да се върне на същото място секунда по-късно. Палецът му не спираше да я гали, за да й достави удоволствие, макар да не бе сигурен, че ще успее да удържи своето собствено под контрол.

— Майкъл!

Той срещна погледа й, разтревожен да не би да я е наранил, и застина.

Пенелопи изви гръб.

— Не спирай. Не спирай да се движиш. Беше точно… — Очите й се затвориха и изстена от удоволствие, когато той я изпълни с едно-единствено движение.

Бърн имаше чувството, че този звук ще го накара да изгуби контрол, но въпреки това не спря.

Тя поклати глава, а ръцете й обходиха раменете и гърба му, за да се спрат накрая на задните му части, притискайки го в ритъма на собствените му движения.

— Майкъл!

Същото се случваше и с него.

Никога преди не се бе замислял дали да свърши едновременно с партньорката си. Никога не се бе интересувал от възможността да сподели това изживяване, но сега внезапно се оказа, че единствената ясна мисъл в съзнанието му бе как да срещне Пенелопи на върха на пропастта, към който я водеше, за да полетят отвъд него заедно.

— Почакай ме — прошепна в ухото й. — Не тръгвай без мен.

— Не мога да чакам! Не мога да спра! — Тя се стегна около него в умопомрачителен ритъм, а звукът от името му, който се откъсна от устните й, го изпрати във висините на плашещ и невероятен оргазъм, какъвто не бе изживявал никога през живота си.

Дишайки тежко, той се отпусна върху нея, зарови лице в извивката на врата й и се остави на милостта на неописуемите вълни удоволствие, които не спираха да го заливат.

Дълго време след това Бърн се претърколи настрана, притеснен да не смачка Пенелопи с тежестта си, протегна ръка към нея и я придърпа към себе си. Все още не бе готов да я пусне.

Мили боже, това беше най-невероятният секс в живота му.

Беше умопомрачително.

Много повече, отколкото някога си бе представял, че е възможно да бъде. Самата мисъл, че е изпитал подобно нещо с Пенелопи, го сковаваше от страх.

Тази жена. Този брак. Тази вечер.

Това не означаваше нищо.

Не бе възможно да означава нещо.

Тя бе просто средство, път, който води към отмъщението му. Не можеше да бъде нищо повече. През целия си живот Бърн бе унищожавал всичко ценно, което някога бе притежавал.

Когато Пенелопи го осъзнаеше, когато разбереше, че той ще я разочарова във всяко едно отношение, щеше да му благодари, че не я е допуснал близо до себе си. Щеше да му бъде признателна, че я е оставил на мира в спокойния й свят, където разполага с всичко, от което има нужда, и не е необходимо да се тревожи заради него.

Ти не я заслужаваш.

Думите на Томи кънтяха в главата му — онези думи, които го бяха накарали да се върне у дома при съпругата си, за да докаже, че има място в живота й. Да докаже, че тя му принадлежи и той може да владее тялото й както никой друг.

Само че всъщност той бе завладяният.

— Майкъл — промълви тя до гърдите му и името прозвуча като обещание. Ръката й го погали и ласката разпрати вълна от удоволствие из цялото му тяло, последвано от силно желание. После тя прошепна сънливо и съблазнително: — Беше великолепно.

Искаше да й каже да не свиква прекалено с леглото му. Да не свиква с живота му. Смяташе да й обясни, че тази нощ бе просто средство за постигане на целта.

Че техният брак никога няма да бъде онова, за което е мечтала.

Само че тя вече спеше.

 

 

На следващата сутрин Пенелопи влезе в трапезарията с надеждата да види съпруга си — мъжа, който бе променил всичко само за един прекрасен ден и една прекрасна нощ, който я бе накарал да осъзнае, че може би в брака им има нещо повече. Може би измислената им любов би могла да се окаже не чак толкова измислена…

Предишната нощ я бе накарал да се чувства наистина прекрасно. Нямаше голямо значение, че се бе събудила обвита не в греховната кожена завивка, а в абсолютно непорочните си бели ленени чаршафи в собствената си спалня. Всъщност бе трогната, че той я е преместил през нощта, без да я буди. Очевидно бе мил, загрижен и любящ съпруг и на този брак, който бе започнал като катастрофален фарс, му бе съдено да се превърне в нещо повече.

Когато седна до дългата маса в разточително обзаведената трапезария, се надяваше той да се присъедини към нея и се зачуди дали все още обича наденички за закуска, както в детството си.

Надяваше се той да се появи, когато получи чиния с яйца и препечена филийка — не се забелязваше и следа от наденички — от младия прислужник, който удари екстравагантно токове, преди да се върне на мястото си в ъгъла на стаята.

Все още се надяваше, докато бавно ядеше филийката си.

Докато пиеше бързо изстиващия чай.

Надяваше се през цялото време, докато хвърляше погледи към вестника, който бе идеално сгънат и поставен вляво на празния стол от далечния край на масата, която вече й се струваше прекалено дълга.

След цял час, изпълнен с очакване, Пенелопи спря да се надява.

Той нямаше да дойде. Бе останала сама.

Внезапно осезаемо почувства присъствието на прислужника в ъгъла, чиято работа бе да предусеща какво може да поиска господарката му и в същото време напълно да я игнорира. Пенелопи усети как червенина плъзва по бузите й.

Младият прислужник със сигурност си мислеше ужасни неща. Тя го погледна крадешком. Не я наблюдаваше. Но определено мислеше.

Майкъл нямаше да дойде.

Глупава, глупава Пенелопи.

Разбира се, че нямаше да дойде. За него събитията от предишната вечер не бяха вълшебни, а просто необходими. Той официално я бе направил своя съпруга. А след това като всеки уважаващ себе си съпруг я бе оставил на мира.

Сама.

Пенелопи огледа празната чиния, където жълтъкът на яйцето, което бе изяла с такава радост, бе оставил гротескни следи по порцелана.

Това бе първият й ден като омъжена жена, а закусваше сама. По ирония на съдбата винаги бе смятала, че закуската със съпруг, когото едва познава, ще бъде наистина самотно занимание. Сега обаче с удоволствие би предпочела да се храни с него вместо сама, и то под наблюдателния поглед на прекалено младия прислужник, който полагаше усилия да не я забелязва.

Изглежда, желанието й да има съпруг, който да я желае не само заради общоприетите задължения на една съпруга, я бе довело до брак с мъж, който не я искаше дори за това.

Може би бе направила някаква грешка предната вечер.

Изчервяването обхвана и ушите й и тя почувства как те горят, вероятно бяха червени като рози. Опита се да си спомни къде може да е сбъркала и се замисли дали сватбената й нощ е могла да протече по различен начин.

Само че всеки път, когато опитваше да си спомни, мислите й се отклоняваха към младия прислужник, който вече се червеше в ъгъла, не знаеше какво да й каже и вероятно му се искаше тя да довърши закуската си и да напусне трапезарията.

Трябваше да излезе.

Стана грациозно от масата, както се очакваше от една маркиза, и се отправи към вратата с отчаяното желание да прикрие смущението си. За щастие, прислужникът не срещна погледа й, докато тя прекосяваше помещението със скорост, която би могла да бъде описана само като „възможно най-близкото нещо до бяг, без да е неподобаващо за една дама, защото дамите не бягат“.

Вратата се отвори, преди тя да успее да стигне до нея, и госпожа Уърт влезе. Пенелопи нямаше друг избор, освен да спре рязко, а полите на жълтата й дневна рокля, която в студения януарски ден бе избрала, водена по-скоро от суета, отколкото от разум, се завъртяха около глезените й.

Зашеметяващата млада икономка спря на прага, безизразно направи бърз реверанс и каза:

— Добро утро, милейди.

Пенелопи устоя на желанието да направи същото и вместо това само стисна силно ръце и отвърна:

— Добро утро и на вас, госпожо Уърт.

След като размениха задължителните любезности, двете жени продължително се взряха една в друга, преди икономката да наруши мълчанието.

— Лорд Бърн ме помоли да ви уведомя, че в сряда ще вечеряте в Тотнъм Хаус.

След два дни.

— О! — Фактът, че Майкъл бе решил да изпрати дори това просто съобщение чрез прислужник, я накара да осъзнае точно колко бе сгрешила в преценката си за събитията от изминалата нощ. Ако не можеше да намери време да информира съпругата си за покана за вечеря, то значи наистина не се интересуваше от нея.

Пенелопи си пое дълбоко дъх и с усилие на волята пренебрегна разочарованието си.

— Освен това ме помоли да ви напомня, че това ще бъде първата вечеря, на която ще присъствате като съпруг и съпруга.

Очевидно положените усилия бяха излишни, тъй като разочарованието почти веднага бе заменено от раздразнение. Пенелопи насочи вниманието си към икономката и за момент се зачуди дали госпожа Уърт не бе тази, която смяташе за нужно да заяви гласно един толкова очевиден факт, сякаш Пенелопи е някаква идиотка и не си спомня какво се е случило предния ден. Сякаш би могла да забрави, че все още не са били представени в обществото.

Един поглед към сведените очи на госпожа Уърт бе достатъчен, за да увери Пенелопи кой е източникът на раздразнение в дадената ситуация — съпругът й, който, изглежда, нямаше особено доверие в способността й да отговаря на официални покани или да разбере важността им.

Тя вдигна вежди, без да се замисля, срещна погледа на икономката и каза:

— Какво чудесно напомняне. Не бях осъзнала, че сме женени от по-малко от двадесет и четири часа и през това време не съм напускала къщата. Какъв късмет е да имам съпруг, който е готов да ми припомня простичките неща в живота! — Очите на госпожа Уърт се разшириха при сарказма, който преливаше от думите на Пенелопи, но не отговори. — Колко жалко, че не можа лично да ми го припомни на закуска. Той у дома ли си е?

Госпожа Уърт се поколеба, преди да отвърне:

— Не, милейди. Не си е бил у дома, откакто се върнахте от Съри.

Това не беше вярно, разбира се, но Пенелопи разбра, че Майкъл се е върнал късно предишната нощ и си е тръгнал веднага след това.

Разбира се.

Гневът се разгоря в гърдите й.

Беше дошъл, за да консумира брака, и после почти веднага бе заминал.

Такъв щеше да е животът й от сега нататък. Да идва и заминава по негова преценка, да следва желанията му, да присъства на вечери с него, когато поканите включват и нея, а в другите случаи да стои сама вкъщи.

Каква катастрофа.

Тя срещна погледа на госпожа Уърт и видя в очите й съжаление. И го намрази. Мразеше го, че я поставя в такава ситуация, че я кара да се чувства толкова нещастна, толкова маловажна.

Само че това бе нейният брак. Нейният избор. Макар да я бе принудил, една малка част от нея го искаше и вярваше, че може да се превърне в нещо повече.

Глупавата Пенелопи.

Бедната глупава Пенелопи.

Тя изправи рамене и каза:

— Можете да предадете на съпруга ми, че ще се видим в сряда. На вечеря в Тотнъм Хаус.