Сара Маклейн
Негодник по неволя (3)

Глава 2

Скъпи М.,

Обезателно трябва да се върнеш у дома. Без теб е ужасно скучно. Нито Виктория, нито Валери стават за компания на езерото.

Съвсем сигурен ли си, че трябва да учиш там? Гувернантката ми изглежда относително интелигентна. Сигурна съм, че може да те научи на всичко, което трябва да знаеш.

Твоя П.

Имението „Нийдъм“, май 1813 г.

Скъпа П.,

Боя се, че те очаква ужасна скука до Коледа. Ако това е някакво успокоение, новаците тук дори не ги допускат до езерото. Може ли да предложа да научиш близначките да ловят риба?

Определено трябва да остана тук… гувернантката ти не ме обича особено.

М.

Колежът „Итън“, май 1813 г.

 

 

Съри, краят на януари 1831 г.

Тъй като бе с благороден произход и добро възпитание, лейди Пенелопи Марбъри знаеше, че би трябвало да е много благодарна, когато в един мразовит януарски следобед, доста след като бе навършила двадесет и осем, получи петото си (и най-вероятно последно) предложение за брак.

Знаеше, че поне половината Лондон няма да я упрекне особено, ако се бракосъчетае с благородния господин Томас Алес и падне на едно коляно, за да благодари на него и на Създателя за този много мил и изключително щедър жест. Все пак въпросният джентълмен бе красив, дружелюбен, а зъбите и косата му си бяха по местата — рядка комбинация от черти в един мъж предложил на жена, която вече не бе в първа младост, а зад гърба си имаше развален годеж и едва шепа ухажори.

Освен това, докато се взираше във върха на добре оформената глава на Томас, осъзна, че баща й, който без съмнение вече бе благословил този съюз, наистина го харесва. Маркизът на Нийдъм и Долби бе харесал „онзи Томи Алес“ още преди двадесет години, в деня, в който момчето бе навило ръкави и бе клекнало в конюшните на дома, в който бе израсла, за да помогне при израждането на една от любимите ловни хрътки на маркиза.

От този ден нататък Томи бе смятан за добро момче.

Според Пенелопи баща й би искал и собственият му син да прилича на това момче. Ако имаше син, разбира се, а не пет дъщери.

Освен това някой ден Томи щеше да стане виконт, и то богат. Както, без съмнение, повтаряше майка й от мястото си зад вратата на салона, откъдето, отново без съмнение, наблюдаваше сцената с тихо отчаяние:

Просяците нямат право на избор, Пенелопи.

Пенелопи бе наясно с всичко това.

Точно затова, когато погледна в топлите кафяви очи на това момче, превърнало се вече в мъж, което бе познавала през целия си живот и считаше за скъп приятел, осъзна, че това със сигурност е най-щедрото предложение за брак, което някога ще получи, и определено трябва да го приеме. И то без колебание.

Само че не го стори.

Вместо това попита:

— Защо?

Тишината, която последва думите й, бе нарушена от едно драматично „Тя какво си мисли, че прави?“, откъм вратата на салона, при което погледът на Томас се изпълни с веселие и немалка изненада и той се изправи на крака.

— Защо не? — отвърна спокойно и след миг добави: — Приятели сме от цяла вечност, чувстваме се добре в компанията на другия. Аз имам нужда от съпруга, а ти — от съпруг.

В класацията на причините за брак, тази не бе най-ужасната. И все пак.

— Дебютирах във висшето общество преди девет години, Томи. Разполагаше с цялото това време, за да ми предложиш.

Томи прояви благоприличието да си придаде огорчен вид, преди да се усмихне. Приличаше на лабрадор ретривър.

— Вярно е. И нямам добро оправдание за това изчакване освен… е, щастлив съм да ти кажа, че се осъзнах, Пен.

Тя му се усмихна в отговор.

— Глупости. Ти никога няма да се осъзнаеш. Защо аз, Томи? — притисна го тя. — Защо сега?

Той се засмя на думите й, но не силно, свободно и приятелски. Това бе нервен смях. Смехът, до който винаги прибягваше, когато не желаеше да отговори на някой въпрос.

— Време е да улегна — каза й, а след това наклони глава на една страна, усмихна се широко и продължи: — Хайде, Пен. Да го направим, какво ще кажеш?

Пенелопи вече бе получавала четири предложения за брак и си бе представяла безброй други по най-различни начини — от невероятно, драматично прекъсване на някой бал до прекрасно предложение насаме в някоя уединена беседка в разгара на лятото в Съри. Беше си представяла признания в любов и неугасваща страст, изобилие от любимите й божури, одеяла, разстлани с любов сред поле от маргаритки, свежия вкус на шампанско върху устните й, докато цял Лондон вдига тост за щастието им. Ръцете на годеника й, които се обвиват около нея, когато се хвърля в прегръдките му и въздъхва: Да… Да!

Всичко това бяха фантазии, всяка от които бе по-невероятна от предишната, и тя го знаеше. Все пак за една двадесет и осем годишна стара мома не се биеха тълпи от ухажори.

И въпреки това бе нормално да се надява на нещо повече от това Да го направим, какво ще кажеш?

Тя въздъхна леко, не искаше да разстройва Томи, който очевидно правеше всичко по силите си, но двамата бяха приятели от цяла вечност и не й се искаше да започва да го лъже точно в този момент.

— Съжаляваш ме, нали?

Очите му се разшириха.

— Какво? Не! Защо говориш така?

Тя се усмихна.

— Защото е вярно. Съжаляваш бедната си приятелка, която е останала стара мома, и имаш намерение да пожертваш собственото си щастие, за да се увериш, че ще се омъжа.

Той я изгледа вбесено, както само един скъп приятел може да направи, повдигна ръцете й и целуна кокалчетата първо на едната, а после и на другата.

— Глупости. Време ми е да се оженя, Пен. Ти си добра приятелка. — Той спря за миг, а раздразнението, което се появи в очите му, бе толкова приятелско, че й бе невъзможно да му се разсърди. — Оплесках всичко, нали?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Мъничко. Предполага се, че трябва да признаеш неувяхващата си любов.

Той изглеждаше скептичен.

— Да опра чело до ръката ти и всичко останало?

Усмивката й се превърна в смях.

— Именно. И може би да ми напишеш сонет.

— О, хубава лейди Пенелопи… Моля ви, обмислете възможността да се омъжите за мен.

Тя се засмя. Томи винаги я караше да се смее и това беше хубаво.

— Наистина жалък опит, милорд.

Той направи физиономия.

— Предполагам, че не може и да създам нова порода куче и да я кръстя „Лейди П.“?

— Много романтично, но вероятно ще отнеме доста време.

Двамата замълчаха за малко, за да се насладят на компанията на другия, след което той внезапно каза сериозно:

— Моля те, Пен, позволи ми да те защитавам.

Изборът на думи бе странен, но тя не се съсредоточи над това, тъй като той се бе провалил и в останалите части на предложението. Вместо това се замисли за самото предложение, и то сериозно.

Той бе най-старият й приятел. Или поне единият от тях.

Този, който не я бе изоставил.

Караше я да се смее и тя бе много, много привързана към него. Томи бе единственият мъж, който не я бе загърбил напълно след катастрофално проваления й годеж. Това само по себе си го издигаше в очите й.

Трябваше да каже „да“.

Кажи го, Пенелопи.

Би трябвало да стане лейди Томас Алес, двадесет и осем годишна жена, спасена от перспективата да прекара целия си живот като стара мома.

Кажи го: Да, Томи. Ще се омъжа за теб. Колко мило от твоя страна да ми предложиш.

Би трябвало да го направи.

Но не го стори.

* * *

Скъпи М.,

Гувернантката ми не обича змиорки, но със сигурност е достатъчно добре образована, за да знае, че фактът, че си донесъл една такава, не те прави лош човек. Мрази греха, а не грешника.

Твоя П.

PS: Томи се върна у дома миналата седмица и ходихме за риба. Той съвсем официално е любимият ми приятел.

Имението „Нийдъм“, май 1813 г.

Скъпа П.,

Това подозрително много напомня на проповед на отец Комптън. Очевидно слушаш внимателно в църквата. Разочарован съм.

М.

PS: Не, не ти е любим.

Колежът „Итън“, май 1813 г.

 

 

Звукът от затварянето на масивната дъбова врата зад Томас все още отекваше в коридора на имението „Нийдъм“, когато майката на Пенелопи се появи на площадката на първия етаж, на един полет разстояние от мястото, където бе застанала Пенелопи.

— Пенелопи! Какво направи?! — Лейди Нийдъм се втурна надолу по централното стълбище, следвана от дъщерите си Оливия и Филипа и три от ловните хрътки на баща й.

Пенелопи си пое дълбоко въздух и се обърна към майка си.

— Всъщност денят бе доста спокоен — каза напълно овладяно и се отправи към трапезарията, уверена, че майка й ще я последва. — Написах писмо на братовчедката Катрин. Знаеше ли, че още не се е излекувала от онази ужасна настинка, която я повали преди Коледа?

Пипа се изкикоти. Лейди Нийдъм — не.

— Изобщо не ме интересува братовчедка ти Катрин! — изрече маркизата, тонът й се повишаваше успоредно с безпокойството й.

— Това не е особено мило, никой не обича настинките. — Пенелопи отвори вратата на трапезарията и откри, че баща й вече е седнал на масата, все още в дрехите си за лов, и тихо чете „Поуст“, докато чака появата на дамската част от домакинството. — Добър вечер, татко. Добре ли мина денят ти?

— Навън е адски студено — отвърна маркизът на Нийдъм и Долби, без да вдига поглед от вестника. — Мисля, че съм готов да вечерям. Нещо топло.

Пенелопи си помисли, че може би баща й изобщо не е готов за това, което щеше да му се сервира по време на това конкретно хранене, но въпреки това побутна бийгъла, който чакаше до стола й, и зае мястото си отляво на маркиза и срещу сестрите си. И двете бяха разтворили широко очи, любопитни какво ще последва. Тя се престори на невинна и разтвори салфетката си.

— Пенелопи! — Лейди Нийдъм се появи в рамката на вратата на трапезарията. Гърбът й беше изпънат, а ръцете — стиснати в малки юмруци, и объркваше прислужниците, които се чудеха дали да сервират вечерята, или не. — Томас ти направи предложение.

— Да. Присъствах на тази част — каза Пенелопи.

Този път се наложи Пипа да вдигне чашата си с вода, за да скрие усмивката си.

— Нийдъм! — Лейди Нийдъм реши, че има нужда от допълнителна подкрепа. — Томас направи предложение на Пенелопи!

Лорд Нийдъм отпусна вестника надолу.

— Така ли? Винаги съм харесвал Томи Алес. — След това се обърна към най-голямата си дъщеря и попита: — Всичко наред ли е, Пенелопи?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не точно, татко.

— Тя не прие! — Фалцетът на майка й би бил подходящ само за най-сърцераздирателните оплаквачки или за някоя древногръцка трагедия. Оказа се, че разлайването на кучета се явяваше бонус към тази характеристика.

След като лейди Нийдъм и кучетата приключиха с воплите, майка й се приближи към масата. Кожата й се бе покрила с петна, сякаш бе минала през гора от отровен бръшлян.

— Пенелопи! Предложенията за брак от богати млади благородници не растат по дърветата!

Особено през януари, предполагам. Пенелопи бе достатъчно умна, за да знае, че не трябва да изрича на глас мислите си.

Когато се появи един прислужник, за да сервира супата за начало на вечерята, лейди Нийдъм се отпусна на стола си и каза:

— Махнете я! Кой може да яде в такъв момент?

— Всъщност аз съм доста гладна — рече Оливия и Пенелопи преглътна една усмивка.

— Нийдъм!!!

Маркизът въздъхна и се обърна към Пенелопи.

— Отказала си му?

— Не точно — започна да увърта Пенелопи.

— Тя не го прие! — изплака лейди Нийдъм.

— Защо не?

Уместен въпрос. Със сигурност всички, седнали около масата, биха желали да разберат отговора. Дори Пенелопи.

Само че не разполагаше с отговор. Поне не добър.

— Исках да обмисля предложението.

— Не бъди глупава. Приеми — каза лорд Нийдъм, сякаш всичко бе толкова просто, и махна на прислужника за супата.

— Може би Пени не желае да приеме предложението на Томи — изтъкна Пипа и Пенелопи бе готова да я разцелува.

— Не става въпрос за желание — каза лейди Нийдъм. — А за това, да продаваш, когато има кой да купува.

— Колко чаровно — изрече Пенелопи сухо, опитвайки се да запази доброто си настроение.

— Но е вярно, Пенелопи. А Томас Алес, изглежда, е единственият мъж във висшето общество, който има желание да купува.

— Иска ми се да измислим по-добро сравнение от това за покупко-продажбата — каза Пенелопи. — А и в интерес на истината не смятам, че той иска да се ожени за мен повече, отколкото аз го желая. Просто е мил.

— Не е просто мил — каза лорд Нийдъм, но преди Пенелопи да задълбае в това прозрение, лейди Нийдъм отново заговори.

— Едва ли може да се говори за желание за брак, Пенелопи. Отдавна си отминала този момент. Трябва да се омъжиш! А Томас искаше да се ожени за теб! Не си получавала предложение от четири години! Да не би да си го забравила?

— Да, майко. Благодаря ти, че ми напомни.

Лейди Нийдъм вирна нос.

— Предполагам, че намираш това за забавно?

Оливия вдигна вежди, сякаш идеята, че сестра й може да е забавна, изглеждаше немислима. Пенелопи устоя на желанието да защити чувството си за хумор, беше й приятно да мисли, че то е останало непокътнато.

Разбира се, че не бе забравила. Това би било доста трудно, имайки предвид колко често майка й й напомняше въпросния факт. Пенелопи бе изненадана, че маркизата не знае точно колко дни и часове са изминали от тогава.

Тя въздъхна.

— Не се опитвах да бъда забавна, майко. Просто… не съм сигурна дали искам да се омъжа за Томас. Нито за някой друг, който не е убеден, че иска да се ожени за мен.

— Пенелопи! — излая майка й. — В тази ситуация желанията ти нямат значение.

Разбира се, че нямаха. Така работеше брачната институция.

— Наистина. Колко абсурдно! — Последва пауза, по време на която маркизата се взе в ръце и опита да намери подходящите думи. — Пенелопи… няма никой друг! Търсили сме! Какво ще стане с теб?! — Тя елегантно се свлече назад в стола си и драматично опря ръка на челото си по начин, на който много лондонски актриси биха завидели. — Кой ще те вземе?!

Въпросът беше добър и вероятно Пенелопи трябваше да го обмисли по-внимателно, преди да разкрие несигурността на брачното си положение. Само че тя не бе решила да направи това изявление до момента, в който то не се бе откъснало от устните й.

А сега й се струваше, че това е най-доброто решение, което е вземала от много дълго време.

Работата бе там, че през последните девет години Пенелопи бе имала много възможности да бъде „взета“. Имаше време, когато тя бе най-значимата тема за клюкарстване във висшето общество — с приемлива външност, с добри маниери и възпитание, съвършено… съвършена.

Дори бе сгодена. За също толкова съвършен партньор.

Да, подхождаха си идеално, ако не се вземеше под внимание фактът, че той бе съвършено влюбен в друга. Скандалът бе улеснил Пенелопи да сложи край на годежа, без да бъде отхвърлена. Е, не точно.

Не би го описала като отхвърляне. Всъщност бе по-скоро разтърсване.

И това не бе неприятно.

Не че би го признала на майка си.

— Пенелопи! — Маркизата отново изправи гръб и обърна измъчен поглед към най-голямата си дъщеря. — Отговори ми! Ако не Томас, тогава кой? Кой мислиш, че ще те вземе?

— Изглежда, сама ще се взема.

Оливия ахна. Лъжицата на Пипа замръзна във въздуха.

— О! О! — Маркизата отново се свлече в стола си. — Не може да говориш сериозно! Не бъди глупава! — В гласа на лейди Нийдъм се бореха паника и раздразнение. — Ти заслужаваш повече от това да останеш стара мома! О! Не ме карай да мисля за това! Стара мома!

Пенелопи бе на точно обратното мнение, но се въздържа да го каже на майка си, която изглеждаше, сякаш всеки момент ще падне от стола в състояние на пълно отчаяние.

Маркизата продължи да настоява.

— Ами аз? Не съм родена да бъда майка на стара мома! Какво ще си помислят хората? Какво ще кажат?

Пенелопи имаше много добра представа какво си мислеха вече. И какво говореха.

— Имаше време, Пенелопи, когато ти бе пълна противоположност на това, в което си се превърнала! А аз щях да бъда майка на херцогиня!

Ето пак. Призракът, който витаеше между лейди Нийдъм и най-голямата й дъщеря.

Херцогиня.

Пенелопи се зачуди дали майка й някога ще й прости за развалянето на годежа… сякаш вината по някаква причина бе на Пенелопи.

Тя си пое дълбоко въздух и се опита да прозвучи разумно.

— Майко, херцогът на Лейтън беше влюбен в друга жена…

— Истински скандал!

Която неописуемо обичаше. Дори и сега, осем години по-късно, Пенелопи усещаше как я пробожда завист… не заради херцога, а заради изпитваните емоции. Тя отблъсна това чувство.

— Скандал или не, в момента дамата е херцогиня на Лейтън. И бих добавила, че е притежателка на въпросната титла от вече осем години, през което време е родила бъдещия херцог на Лейтън, както и още три деца на съпруга си.

— Който трябваше да е твой съпруг! Твоите деца!

Пенелопи въздъхна.

— Какво според теб можех да направя?

Маркизата отново нападна.

— Е! Можеше да се постараеш малко повече! Можеше да приемеш някое от предложенията след херцога. Имаше цели четири. Двама графове — припомни тя, сякаш Пенелопи би забравила, — след това Джордж Хейс! А сега Томас. Бъдещ виконт! Аз бих могла да приема един бъдещ виконт!

— Колко великодушно от твоя страна, майко.

Пенелопи се облегна назад. Вероятно всичко това бе вярно. Бог й бе свидетел, че бе обучена да направи всичко възможно, за да си намери съпруг — е, поне всичко, което човек би могъл да стори, без останалите да мислят, че не прави всичко по силите си.

Само че през последните няколко години не го правеше искрено. Първата година след разваления годеж й бе лесно да си казва, че не я интересува дали ще се омъжи, защото скандалът я преследва и никой не показва особен интерес към нея като потенциална съпруга.

След това последваха няколко предложения от мъже със скрити мотиви. Всички горяха от нетърпение да се оженят за дъщерята на маркиза на Долби и Нийдъм или заради политическа кариера, или заради финансово подсигуряване и баща й не бе имал нищо против, когато Пенелопи любезно ги бе отхвърлила.

За него нямаше значение защо им отказва.

Не му бе хрумвало, че може да го прави, защото е зърнала частица от това, което може да представлява бракът — бе видяла как херцогът на Лейтън се взира влюбено в очите на херцогинята си. Бе разбрала, че в брака може да има още нещо, ако разполагаше с достатъчно време да го открие.

И някак, докато си казваше, че чака нещо повече, бе пропуснала шанса си. Бе станала твърде стара, твърде обикновена, бе изгубила блясъка си.

И днес, докато гледаше Томи — беше й скъп приятел, но само толкова — който й предлагаше да прекара остатъка от живота си с нея, въпреки липсата си на желание да встъпи в този брак… просто не можеше да каже „да“.

Не можеше да съсипе неговите шансове за нещо повече. Без значение колко отчайващи бяха нейните.

— О! — Оплакването започна отново. — Помисли за сестрите си. Ами те!

Пенелопи погледна сестрите си, които следяха разговора, сякаш бе мач по бадминтон. Всичко със сестрите й щеше да бъде наред.

— Обществото ще трябва да се задоволи с по-младите и красиви дъщери на Марбъри. Като се има предвид, че двете омъжени дъщери на семейството са графиня и баронеса, мисля, че всичко ще бъде наред.

— И слава богу, че близначките сключиха такива отлични бракове.

Не тази дума би използвала Пенелопи, за да опише браковете на Виктория и Валери — и двата бяха сключени заради титла и зестра и нищо повече — но съпрузите им бяха сравнително безобидни и поне бяха дискретни в извънбрачните си занимания, затова тя не оспори това изявление.

Въпреки това майка й се впусна в атака.

— Ами бедният ти баща? Да не би да си забравила, че е наказан с цяла къща момичета? Нещата щяха да са различни, ако ти беше момче, Пенелопи. Той вече се поболя от тревоги заради теб!

Пенелопи се обърна, за да погледне баща си, който потопи парче хляб в супата си и го подаде на ловджийското куче, което седеше, изплезило розов език до стола му. Нито мъжът, нито животното изглеждаха особено разтревожени.

— Майко, аз…

— Ами Филипа? Лорд Касълтън се интересува от нея. Какво ще стане с Филипа?

Сега вече Пенелопи се обърка.

— Какво да стане с Филипа?

— Именно! — Лейди Нийдъм драматично започна да си маха с ленената салфетка. — Какво ще стане с Филипа?

Пенелопи въздъхна и се обърна към сестра си.

— Пипа, мислиш ли, че ако пропусна сезона, ще повлияя върху ухажването на лорд Касълтън?

Пипа поклати глава с широко отворени очи.

— Не мога да си представя. Той ме преследва вече два сезона. А и дори да повлияе, честно казано, няма да съм съкрушена. Касълтън е малко… ами неинтересен.

Пенелопи би употребила думата „неинтелигентен“, но позволи на Пипа да прояви любезност.

— Не бъди толкова глупава, Филипа — каза маркизата. — Лорд Касълтън е граф. Просяците нямат право на избор.

Пенелопи стисна зъби. Това бе любимата поговорка на маркизата, когато ставаше въпрос за бъдещето на неомъжените й дъщери. Пипа обърна синия си поглед към майка им.

— Не знаех, че прося.

— Разбира се, че е така. Всички го правим. Дори на Виктория и Валери им се наложи. Един скандал не изчезва от само себе си.

Пенелопи разбра значението на думите, макар то да не бе изречено на глас. Пенелопи съсипа бъдещето на всички ви.

Бодна я чувство за вина и тя опита да не му обръща внимание, защото знаеше, че не трябва да се чувства виновна. Знаеше, че вината не е нейна.

Само че може и да беше.

Тя отблъсна тази мисъл. Не беше така. Той бе влюбен в друга.

Но защо не бе обикнал нея?

Този въпрос си бе задавала многократно през онази далечна зима, когато се бе скрила тук, в провинцията, и четеше скандалните рубрики във вестниците с мисълта, че той е избрал някоя по-красива, по-чаровна и по-вълнуваща от нея самата. С мисълта, че той е щастлив, а тя е… нежелана.

Не го бе обичала. Дори не бе мислила много за него. Но въпреки това болеше.

— Аз нямам намерение да прося — включи се в разговора Оливия. — Това е вторият ми сезон, аз съм красива и чаровна и имам голяма зестра. Достатъчно голяма, за да не може да бъде пренебрегната от никой мъж.

— А, да. Много чаровно — подхвърли Пипа и Пенелопи сведе поглед към чинията, за да скрие усмивката си.

Оливия усети сарказма.

— Смей се колкото си искаш, но аз знам колко струвам. Няма да позволя да ми се случи това, което стана с Пенелопи. Ще си намеря истински аристократ.

— Добър план, мила. — Лейди Нийдъм засия от гордост.

Оливия се усмихна.

— Слава богу, че си научих урока благодарение на теб, Пени.

Пенелопи не се сдържа да се защити.

— Не е като да съм го прогонила, Оливия. Татко прекрати годежа заради скандала със сестрата на Лейтън.

— Глупости. Ако Лейтън те искаше, щеше да се бори за теб, а скандалът да върви по дяволите — каза по-малката й сестра с присвити устни, истинско въплъщение на невинно девойче. — Но не беше така. Имам предвид, че не те искаше. Макар и другото да е вярно, че не се бори за теб. Мога само да предполагам, че е защото не си се постарала да задържиш вниманието му.

Като най-млада на Оливия никога не й се налагаше да се замисля за начина, по който думите й, твърде прями понякога, могат да засегнат някого. Този случай не бе изключение. Пенелопи прехапа устни и устоя на желанието да изкрещи: Той обичаше друга! Знаеше кога едно начинание е обречено. Вината за развалените годежи винаги бе на жената, винаги. Дори когато въпросната дама бе по-голямата ти сестра.

— Да! О, Оливия, имала си само един сезон, а вече си толкова проницателна, скъпа — изчурулика лейди Нийдъм, преди да простене: — А не забравяйте и другите кандидати.

— Може би Пенелопи не е искала да се омъжи за някой от другите — обади се Пипа иззад книгата си и на Пенелопи й се прииска да я разцелува. Наистина не изпитваше желание да се омъжи за никой от онези мъже.

Въпреки това все още й се струваше, че трябва да се защити.

— Този следобед получих предложение, ако си спомняте.

Оливия пренебрежително махна с ръка.

— От Томи. Това не е хубаво предложение. Само малоумник би си помислил, че го е направил, защото иска да се ожени за теб.

Винаги можеше да се разчита на Оливия да каже истината.

— Тогава защо й е предложил? — намеси се Пипа.

Пенелопи бе сигурна, че не е искала думите да прозвучат жестоко. Все пак и тя бе задала на себе си, а и на Томи същия въпрос само час по-рано.

Искаше й се да може да каже: Защото ме обича.

Е, това не бе съвсем вярно. Искаше да може да изрече тези думи, но не за Томи. Точно затова не бе казала „да“. През всички изминали години нито веднъж не си бе представяла, че се омъжва за Томи.

Не за него бе мечтала.

— Не е важно защо й е предложил — включи се лейди Нийдъм. — Важното е, че иска да вземе Пенелопи! Че иска да й даде дом и име и да се грижи за нея, както баща ви правеше през всички тези години! — Тя изгледа най-голямата си дъщеря. — Пенелопи, трябва да помислиш, скъпа! А когато баща ти умре? Какво ще стане тогава?

Лорд Нийдъм вдигна поглед от фазана си.

— Моля?

Лейди Нийдъм махна с ръка, сякаш нямаше време да се занимава с чувствата на съпруга си, и продължи:

— Той няма да живее вечно, Пенелопи. Какво ще стане тогава?

Пенелопи не виждаше каква връзка има всичко това.

— Е, предполагам, че ще бъда много тъжна.

Лейди Нийдъм раздразнено поклати глава.

— Пенелопи!

— Майко, честно казано, нямам никаква представа какво се опитваш да кажеш.

— Кой ще се грижи за теб, когато почине баща ти?

— Татко смята ли да умира скоро?

— Не — обади се баща й.

— Човек никога не знае! — Очите на маркизата се напълниха със сълзи.

— О, за бога… — Търпението на лорд Нийдъм се изчерпа. — Няма да умирам. И съм силно обиден от факта, че тези думи толкова леко се изтърколиха от устните ви. — Той се обърна към Пенелопи. — Що се отнася до теб, ще се омъжиш.

Пенелопи изправи рамене.

— Не сме в Средновековието, татко. Не можеш да ме принудиш да се омъжа за някого, когото не желая.

Лорд Нийдъм не се интересуваше особено от правата на жените.

— Имам пет дъщери и нито един син. Проклет да съм, ако оставя дори една от вас неомъжена, за да се защитава сама, докато онзи идиот, който ми се явява племенник, съсипва всичко, което съм изградил. — Той поклати глава. — Ще те видя омъжена, Пенелопи, и то омъжена добре. Време е да спреш да се пазариш на дребно и да приемеш нечие ухажване.

Очите на Пенелопи се разшириха.

— Мислиш, че се пазаря?

— Внимавай за езика си, Пенелопи! — възмути се херцогинята.

— В интерес на истината, майко, той го каза първи — изтъкна Пипа.

— Няма значение! Не съм ви възпитала да говорите като обикновени… обикновени… о, знаете.

— Разбира се, че се пазариш. Минаха осем години от провала с Лейтън. Ти си дъщеря на двоен маркиз с богатството на Мидас.

— Нийдъм! Колко невъзпитано!

Лорд Нийдъм вдигна поглед към тавана, сякаш да почерпи оттам търпение.

— Нямам представа какво чакаш, но зная, че те глезих твърде дълго и не обръщах внимание на факта, че историята с Лейтън влияе на всички ви. — Пенелопи погледна сестрите си, които бяха свели поглед към скута си. В гърдите й се надигна чувство за вина, когато баща й продължи: — Достатъчно! Този сезон ще се омъжиш, Пени.

Пенелопи усилено се опитваше да преглътне буцата, която внезапно бе заседнала в гърлото й.

— Но… от четири години никой освен Томи не ми е предлагал брак.

— Томи е само началото. Сега ще ти предлагат.

Достатъчно често бе виждала този уверен поглед на баща си, за да знае, че именно това ще се случи. Тя го погледна право в очите.

— Защо?

— Защото добавих „Фалкънуел“ към зестрата ти.

Изрече го, сякаш казваше нещо от сорта на малко е студено или тази риба има нужда от още малко сол. Сякаш всички около масата просто щяха да приемат думите му. Сякаш четирите глави нямаше да се обърнат едновременно към него с широко отворени очи и зяпнали усти.

— О! Нийдъм! — Маркизата отново онемя.

Пенелопи не отдели поглед от баща си.

— Моля?

В съзнанието й проблесна спомен. Усмихнато, тъмнооко момче, притиснато към ниския клон на една огромна върба, което протяга ръка надолу и приканва Пенелопи да се присъедини към него в скривалището му.

Третият член на триото.

„Фалкънуел“ принадлежеше на Майкъл.

Дори да не бе негов от десетилетие, в мислите й това не се бе променило. Изглеждаше й нередно, че по някакъв странен начин сега се бе оказал неин. Цялата онази прекрасна плодородна земя, всичко освен къщата и прилежащите й земи, целият имот.

Рожденото право на Майкъл. Сега й принадлежеше.

— Как се сдоби с „Фалкънуел“?

— Няма значение — отвърна маркизът, без да вдига поглед от храната си. — Не мога да ти позволя да излагаш повече на риск възможността сестрите ти да сключат успешен брак. Трябва да се омъжиш. Няма да останеш стара мома през остатъка от живота си. „Фалкънуел“ ще се погрижи за това. Изглежда, вече е свършил работа. Ако не харесваш Томи, вече получих половин дузина писма от заинтересувани мъже от цяла Англия.

Мъже, които искаха „Фалкънуел“.

Странните думи на Томи вече придобиха смисъл. Беше предложил да я предпази от камарата предложения, които щяха да завалят заради зестрата й. Беше й предложил, защото бе неин приятел.

Освен това й бе предложил заради „Фалкънуел“. От другата страна на имението имаше неплодородни земи, които принадлежаха на виконт Лангфорд. Томи щеше да ги наследи някой ден и да прибави „Фалкънуел“ към тях.

— Разбира се! — намеси се Оливия. — Това обяснява всичко!

Не й бе казал.

Знаеше, че той не се интересува наистина от брак с нея, но не й бе особено приятно да получи пряко доказателство. Пенелопи продължи да гледа баща си.

— Зестрата публично ли е обявена?

— Разбира се. Каква е ползата да утрояваш стойността на зестрата на дъщеря си, ако не го обявиш публично? — Пенелопи прокара вилица през пюрето от ряпа в чинията си и си пожела да се намира където и да е другаде, а баща й продължи: — Не изглеждай толкова нещастна. Благодари на звездите, че най-накрая ще си намериш съпруг. С „Фалкънуел“ като зестра можеш да получиш дори принц.

— Оказа се, че принцовете ме отегчават, татко.

— Пенелопи! Никой не се отегчава от принцове — намеси се майка й.

— Аз бих искала да срещна принц — включи се и Оливия, като дъвчеше замислено. — Ако Пенелопи не иска „Фалкънуел“, аз с радост ще го приема като част от моята зестра.

Пенелопи плъзна поглед към най-малката си сестра.

— Да, предполагам, че е така, Оливия, но се съмнявам, че ще имаш нужда от него.

Оливия имаше същите сини очи, бяла кожа и светла коса като Пенелопи, но вместо да я правят да изглежда безлична като нея, тя бе поразително красива — жена, която можеше да сваля мъже на колене само с едно щракване на пръстите.

А по-лошото бе, че го знаеше.

— Точно затова е част от зестрата на Пенелопи. Тя има нужда, особено сега — прагматично изрече лорд Нийдъм, преди отново да се обърне към най-голямата си дъщеря. — Имаше време, когато бе достатъчно млада, за да привлечеш вниманието на някой порядъчен мъж, но то отдавна отмина.

На Пенелопи й се искаше някоя от сестрите й да се намеси, за да я защити. Да възрази на баща им. Да каже нещо от сорта на: Пенелопи няма нужда от това. Някой прекрасен мъж ще се появи и лудо ще се влюби в нея. От пръв поглед. Очевидно е.

Тя не обърна внимание на болката, която я жегна при мълчаливото съгласие с думите на баща им. Пенелопи виждаше истината в погледа на маркиза. Увереността му. Знаеше, без съмнение, че ако баща й пожелае, тя ще се омъжи, сякаш наистина бяха в Средновековието и той се разделяше с част от феодалните си владения.

Само че той не се разделяше с нищо.

— Как е възможно сега „Фалкънуел“ да принадлежи на маркиза на Нийдъм и Долби?

— Това не трябва да те безпокои.

— Но ме безпокои — настоя Пенелопи. — Как се сдоби с него? Майкъл знае ли?

— Нямам представа — рече маркизът и вдигна чашата с вино. — Предполагам, че е въпрос на време да разбере.

— Кой знае какво знае Майкъл — тросна се майка й. — Никой във висшето общество не е виждал маркиза на Бърн от години.

Не и откакто изчезна след скандала. Откакто изгуби всичко от бащата на Томи.

Пенелопи поклати глава.

— Опита ли да му го върнеш?

— Пенелопи! Не бъди неблагодарна! — изписка маркизата. — Добавянето на „Фалкънуел“ към зестрата ти е ярък пример за щедростта на баща ти.

Пример за желанието на баща й да се отърве от проблемната си дъщеря.

— Не го искам.

Знаеше, че това е лъжа, в момента, в който изрече думите. Разбира се, че го искаше. Земите на имението бяха богати и плодородни, и изпълнени със спомени от детството й.

Със спомени за Майкъл.

Не го бе виждала от години, бе още дете, когато той напусна „Фалкънуел“, и все още не бе представена в обществото, когато скандалът, свързан с него, бе най-горещата тема за клюки сред лондонските аристократи и прислужниците в Съри. А сега, ако изобщо чуеше нещо за него, това бяха откъслечни клюки от по-опитни жени от висшето общество. Той бе някъде в Лондон, ръководеше игрален дом, както бе чула от една особено разговорлива групичка, но не попита къде. Инстинктивно знаеше, че дами като нея не посещават мястото, където Майкъл се бе приземил след падението си.

— Нямаш избор, Пенелопи. „Фалкънуел“ е мой и скоро ще принадлежи на съпруга ти. Мъже от цяла Англия ще дойдат, за да получат шанс да го спечелят. Омъжи се сега за Томи или по-късно за някой друг, както искаш. Но ще се омъжиш още този сезон. — Маркизът се облегна в стола си и отпусна ръце върху големия си корем. — Някой ден ще ми благодариш.

Ще се омъжиш още този сезон.

— Защо не го върна на Майкъл?

Нийдъм въздъхна, хвърли салфетката си и се надигна от масата.

— Маркиз или не, Майкъл не умее да ръководи имение. Винаги е бил небрежен по отношение на него.

Може да бяха изминали осемнадесет години, откакто го бе видяла за последно, но част от нея все още смяташе Майкъл Лоулър, маркиз на Бърн, за свой приятел и не й харесваше начинът, по който баща й говореше за него, сякаш бе човек без стойност и значение.

Но пък реално тя не познаваше Майкъл — не познаваше мъжа. Дори не се бе сещала за него от цяла вечност, а когато се появеше в мислите й, той не бе двадесет и пет годишен мъж, който бе изгубил всичко в глупава игра.

Не, в съзнанието й Майкъл си оставаше приятел от детството, първият приятел, който бе имала — дванадесетгодишен хлапак, който я води сред калния пейзаж наоколо от едно приключение към друго, смее се в неподходящи моменти, докато тя не издържи и не се разсмее заедно с него, цапа коленете си в мокрите полета, които се простираха между домовете им, и хвърля камъчета към прозореца й в летните утрини, преди да отиде за риба на езерото, което разделяше земите на Нийдъм и Бърн.

Вероятно сега и езерото бе част от зестрата й.

На Майкъл щеше да му се наложи да я моли за разрешение, ако иска да лови риба там.

Щеше да му се наложи да иска разрешение от съпруга й.

Самата мисъл щеше да е смешна, ако не бе толкова… грешна. И изглежда, никой не го забелязваше.

Пенелопи вдигна очи и през масата срещна погледа на Пипа, широко отворените й сини очи примигваха зад очилата, а тези на Оливия бяха изпълнение с… облекчение?

В отговор на въпросителния й поглед най-малката й сестра каза:

— Признавам, че не ми харесваше мисълта да имам сестра, която не е успяла да се омъжи. Сега вече е много по-добре за мен.

— Радвам се, че има някой, който е доволен от днешните събития — каза Пенелопи.

— Ама наистина, Пени — настоя Оливия, — трябва да признаеш, че твоят брак ще помогне на всички ни. Твоето положение бе основната причина Виктория и Валери да се примирят със скучните си стари съпрузи.

Не бе планирала да се случи така.

— Оливия! — тихо каза Пипа. — Това не е много мило.

— Да бе! Пени знае, че е вярно.

Знаеше ли?

Тя погледна към Пипа.

— Направих ли нещата трудни за теб?

Пипа се поколеба.

— Съвсем не. Миналата седмица Касълтън писа на татко, че смята сериозно да ме ухажва, а и аз не съм съвсем типичната дебютантка.

Меко казано. Пипа бе нещо като интелектуалка, концентрирана върху естествените науки и очарована от устройството на всички живи същества — от растения до хора. Веднъж бе откраднала една гъска от кухнята, за да й направи дисекция в спалнята си. Всичко бе наред до момента, в който една камериерка не влезе и откри Пипа, покрита до лакти в птичи вътрешности, и изпищя, сякаш се е озовала на местопрестъпление на „Севън Дайлс“^[1].

Пипа бе сериозно смъмрена, а камериерката бе преназначена на един от долните етажи на имението.

— Трябвало е да го кръстят лорд Глупавтън — откровено каза Оливия.

Пипа се изкикоти.

— Стига. Той е наистина мил. Обича кучета. — Тя погледна към Пенелопи. — Също както и Томи.

— Дотам ли стигнахме? Да избираме бъдещите си съпрузи, защото обичат кучета? — попита Оливия.

Пипа просто повдигна рамене.

— Така се прави. Повечето двойки във висшето общество нямат дори толкова общо помежду си.

Тя беше права.

Но не така трябваше да бъде. Млади жени с външния вид и произход на сестрите й би трябвало да избират съпрузите си не заради слабостта им към животни. Би трябвало да бъдат любимки на висшето общество, да държат всички в ръцете си и да ги моделират по своя воля.

Но не бе така, и то заради Пенелопи, която по ирония на съдбата бе признавана за най-голямата любимка на висшето общество, когато направи своя дебют — избраната булка на безупречно възпитания и с безупречно родословие херцог на Лейтън. След като годежът им се разпадна сред буря от съсипани млади жени, извънбрачни деца и вечна любов, Пенелопи, за съжаление на сестрите си, изгуби този статус. Вместо това бе понижена до „добър приятел“ на висшето общество, след това „приятна позната“, а напоследък „гост, който прекаляваше с престоя“.

Не бе красива, нито умна. Не бе нищо повече от най-голямата дъщеря на много богат и титулуван аристократ. Родена и възпитана да бъде съпруга на също толкова богат и високопоставен аристократ.

И почти се бе превърнала точно в това. Докато всичко не се промени.

Включително и очакванията й.

За съжаление, очакванията не водеха след себе си добри бракове. Нито за нея, нито за сестрите й. Просто не бе честно да страда заради развален преди почти десетилетие годеж, не бе честно и сестрите й да си патят.

— Не съм искала да ви създавам трудности — тихо каза тя.

— В такъв случай имаш късмет, че можеш да оправиш нещата — предложи Оливия, очевидно без да се интересува от чувствата на сестра си. — Все пак твоите шансове за добър съпруг може и да са малки, но моите са много добри. Дори ще се подобрят, ако се омъжиш за бъдещ виконт.

Чувството за вина избуя и Пенелопи се обърна към Пипа, която бе затворила книгата си и внимателно я наблюдаваше.

— Съгласна ли си, Пипа?

Сестра й изви глава, сякаш преценяваше какво да каже, и накрая се спря на:

— Няма да боли, Пени.

Поне не теб, помисли си Пенелопи, потънала в меланхолия, докато си даваше сметка, че ще приеме предложението на Томи.

За доброто на сестрите си.

Можеше да е и по-зле. Може би след време щеше да го обикне.

 

 

Същата вечер, когато всички в къщата спяха, Пенелопи приготви най-топлото си палто и маншона си, взе фенер от писалището и тръгна на разходка из земите си.

Е, не точно нейните. А земите, които бяха обвързани с брака й. Земите, които Томи и неизвестен брой млади ухажори с радост биха приели в замяна на това да откъснат Пенелопи от семейството й и да я направят своя съпруга.

Колко романтично.

Твърде много години бе прекарала в надежди за нещо повече. И макар да си повтаряше да не го прави, вярваше, че и тя може да извади такъв късмет. Че може да намери нещо повече.

Не. Нямаше да мисли за това.

Особено сега, когато се бе отправила с големи крачки към брак, какъвто винаги се бе надявала да избегне. Вече нямаше съмнение, че баща й бе решен да омъжи най-голямата си дъщеря този сезон — за Томи или за някой друг. Замисли се за необвързаните мъже във висшето общество, които бяха достатъчно отчаяни, за да се оженят за двадесет и осем годишна жена с развален годеж зад гърба си. От никой от тях нямаше да излезе съпруг, за когото да я е грижа.

Съпруг, когото би могла да обича.

Значи, Томи.

Щеше да е Томи.

Скова се заради студа, сгуши се в палтото и дръпна качулката ниско над челото си. Знаеше, че добре възпитаните дами не се разхождат посред нощ, но всички в Съри спяха, най-близкият им съсед бе на мили от тях, а хапливият студ много подхождаше на горчивото й разочарование от всичко, което се бе случило през деня.

Рядко един развален годеж от далечното минало се оказваше такъв проблем в настоящето. Човек би си помислил, че за осем години Лондон ще забрави легендарната есен на 1823-а, но вместо това Пенелопи носеше товара на миналото си. Шепотът в балните зали продължаваше, ветрилата в дамските салони все още се вееха като крила на колибри, за да скрият разговорите, които долавяше от време на време — тихи предположения какво бе направила, за да изгуби интереса на херцога, или защо се мислеше за толкова важна, че да отхвърли другите предложения.

Разбира се, не се считаше за толкова важна.

Но смяташе за важна възможността за нещо повече. Възможността за любов. За приключения. За живот, изпълнен с нещо повече от съпруг, който, както бе научена да очаква, щеше да е привързан към нея, без да я обича, и едно-две деца, за които винаги бе смятала, че ще я обичат, без да я познават.

Твърде много ли искаше?

Очевидно.

Тя изкачи заснежения хълм и спря за кратко на върха му, за да отправи поглед към езерото, което се чернееше долу и бележеше границата между владенията на Нийдъм и тези на Бърн… по-точно бившите земи на Бърн. И докато стоеше взряна в мрака и замислена за бъдещето си, осъзна колко малко желае да има тих живот, изпълнен с пастелни тонове, кадрил и безвкусна лимонада.

Искаше повече.

Думата заля мислите й като вълна от тъга.

Повече.

Повече, отколкото, изглежда, щеше да получи.

Повече, отколкото й бе позволено да мечтае.

Не че животът й бе нещастен. Той наистина бе луксозен. Радваше се на добри грижи, качествена храна, а от нея се искаше много малко. През повечето време семейството й бе поносимо, а имаше и приятели, с които от време на време можеше да прекарва по някой следобед. Всъщност дните й нямаше да са много по-различни, ако се омъжеше за Томи.

Тогава защо се натъжаваше толкова при мисълта за брак с него? Той все пак бе мил, щедър, имаше чувство за хумор и топла усмивка. Не бе твърде красив, за да привлича внимание, нито твърде умен, за да дразни. Всички тези черти изглеждаха приемливи.

Представи си как поема ръката му и му позволява да я придружи на бал, на театър, на вечеря. Представи си как танцува с него. Как му се усмихва. Представи си усещането за ръката му върху нейната.

Беше…

Беше влажна.

Разбира се, нямаше никаква причина да смята, че ръцете на Томи ще са такива, той вероятно имаше топли, съвсем сухи ръце. Въпреки това Пенелопи изтри длан в полите си. Не трябваше ли съпрузите да имат силни, здрави ръце? Особено във фантазиите? Защо ръцете на Томи не бяха такива?

Той бе добър приятел. Не беше много мило от нейна страна да си го представя с потни ръце. Той заслужаваше нещо повече.

Пенелопи си пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ледения въздух, затвори очи и отново опита… наистина се постара да си представи, че е лейди Томас Алес.

Усмихна се на съпруга си. Любящо.

Той също й се усмихна. Да го направим, какво ще кажеш?

Тя отвори очи.

По дяволите!

Бавно започна да се спуска по склона към заледеното езеро. Щеше да се омъжи за Томи.

За нейно собствено добро.

За доброто на сестрите си.

Само че нещата изобщо не изглеждаха добре. Съвсем не. Въпреки това така правеха добре възпитаните най-големи дъщери.

Правеха, каквото им се каже.

Дори ако изобщо не го искаха. Дори ако искаха нещо повече.

В този миг забеляза светлина в далечината, сред шубраците в другия край на езерото. Тя спря и се взря в тъмнината, без да обръща внимание на вятъра, който щипеше бузите й. Може би си бе въобразила. Или бе просто отблясък от лунната светлина върху снега.

Това щеше да е разумно предположение, ако сипещият се сняг не скриваше луната от погледа й.

Светлината отново проблесна и Пенелопи ахна и отстъпи крачка назад с широко отворени очи, докато следеше бързото й движение сред дърветата.

Тя се взря в тъмнината и се приведе напред, вперила поглед в жълтеникавото сияние, което блещукаше в гората.

— Има някой… — промълви, а думите заглъхнаха в студената тишина.

Имаше някой там.

Може би някой прислужник, но това не изглеждаше особено вероятно. Прислужниците на Нийдъм нямаха причина да се навъртат около езерото посред нощ, а бе изминала цяла вечност, откакто и последният слуга бе напуснал „Фалкънуел“. След като бяха заминали, всичко от имението бе събрано и огромната каменна сграда бе оставена празна и самотна. Никой не бе влизал в къщата от години.

Трябваше да направи нещо.

Можеше да е какво ли не. Пожар. Бракониер. Призрак.

Е, едва ли беше последното.

Но бе много възможно да е нарушител, който скоро щеше да навлезе в чужда собственост. Ако беше така, то някой трябва да стори нещо. Все пак не можеше просто да се позволи на хората да се настаняват в къщата на маркиза на Бърн.

Щом той не смяташе да пази собствеността си, изглежда задачата се падаше на Пенелопи. В момента тя имаше същите права върху „Фалкънуел“, нали? Ако къщата на имението бъдеше завладяна от пирати или разбойници, това определено щеше да повлияе на стойността на нейната зестра, нали така?

Не че бе въодушевена от перспективата да използва тази зестра.

Но въпросът бе принципен.

Светлината отново проблесна. Изглежда, разбойниците не бяха много на брой, освен ако нямаха проблем със снабдяването с фенери. Всъщност не беше много вероятно пирати или разбойници да планират завземане на къщата във „Фалкънуел“, имайки предвид, че океанът бе доста далеч.

И все пак.

Там имаше някой. Въпросът беше кой? И защо?

Пенелопи бе сигурна в едно. Добре възпитаните най-големи дъщери не изследваха странни светлини посред нощ. Това определено би било твърде авантюристично.

Би било нещо повече.

Точно това я накара да се реши. Беше си казала, че иска нещо повече, и желанието й бе изпълнено. Вселената работеше по прекрасен начин, нали?

Тя си пое дълбоко въздух, изпъна рамене и тръгна напред. Преди да осъзнае глупостта на собствените си действия, вълнението я тласна към една голяма група храсти от зеленика на брега на езерото.

Беше навън. През нощта. В свирепия студ. Беше се отправила към неизвестен брой съмнителни, нечестиви същества. И никой не знаеше къде се намира.

Внезапно бракът с Томи не й се стори толкова лоша идея. Не и когато изглеждаше много вероятно да бъде убита от пирати, които действаха на сушата.

Тя чу скърцане на сняг наблизо, спря, вдигна фенера си високо и се взря в мрака отвъд зелениката, към гората, където бе видяла светлината.

Сега не виждаше нищо. Нищо, освен сипещ се сняг и една сянка, която като нищо можеше да е на вбесена мечка.

— Каква глупост — прошепна си, а звукът на собствения й глас в тъмнината я успокои. — В Съри няма мечки.

Все пак не бе убедена в това и не остана на мястото си, за да разбере дали черната сянка наистина е на мечка. Имаше неща, които трябваше да свърши у дома. И първото бе да приеме предложението на Томи.

Както и да се старае повече с иглата за бродерия.

Само че точно в момента, в който реши да се обърне и да се прибере, между дърветата се показа мъж с фенер в ръка.