Сара Маклейн
Негодник по неволя (16)

Глава 15

Скъпи М.,

Където и да си, сигурно вече си чул новината. Съсипана съм. Херцогът направи всичко възможно, за да ме спаси от унижение, но се намираме в Лондон все пак и подобно усилие е обречено на неуспех. Той се ожени след седмица — по любов, разбира се. Майка ми (напълно очаквано) не е на себе си, ридае и нарежда като цял хор оплаквачки.

Грешно ли е да се чувствам, сякаш товар е паднал от плещите ми? Вероятно.

Иска ми се да си тук. Щеше да знаеш какво да кажеш.

П.

Ноември 1823 г.

Долби Хаус, Лондон

 

 

Неизпратено.

 

 

Пенелопи бе седнала на една дървена пейка и наблюдаваше замръзналата Серпентина, където сякаш се бе събрал половин Лондон. Необичайният зимен студ бе довел със себе си най-дебелия лед за последните десетина години и малкото езеро бе препълнено с хора, които нямаха търпение да прекарат следобеда си, карайки кънки.

Което означаваше, че няма как да избяга от любопитните погледи на висшето общество.

Когато групичката им слезе от каретата и се изкачи на хълма, който леко се спускаше към езерото, всички се изредиха да седнат, за да закрепят приспособленията от дърво и стомана към подметките на ботушите си. Пенелопи изчака възможно най-дълго, преди да седне. Знаеше, че пързалянето с Майкъл ще бъде истинско предизвикателство, тъй като той щеше да използва възможността да покаже на цял Лондон колко силно влюбени са двамата.

За стотен път Пенелопи прокле абсурдния фарс, в който участваше, и проследи с поглед как сестрите й се спускат надолу по хълма, хванати за ръце, като си припомни, че положението, в което бе попаднала, служи на по-висша цел.

Толкова бе разсеяна, че не успя да закрепи кънките на краката си и след третия неуспешен опит Майкъл захвърли своите настрана и приклекна пред нея. Преди да осъзнае намеренията му, той вече бе хванал единия й глезен. Пенелопи дръпна рязко крака си и го събори, принуждавайки го да се подпре с ръце в снега, което привлече вниманието на група млади дами, които се бяха събрали наблизо.

— Какво си мислиш, че правиш? — прошепна тя и се приведе напред, тъй като не искаше да привлича още внимание.

Майкъл вдигна престорено невинен поглед към нея и отвърна простичко:

— Помагам ти с кънките.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Прости ми, но изглежда имаш. — Той снижи глас, за да го чува само тя. — Нека ти помогна.

Майкъл не го правеше заради нея, а заради всички тях, онези наблюдателни зрители, които щяха да харесат тази сцена и без съмнение, щяха да разказват до втръсване на семействата и приятелите си как маркизът на Бърн е най-загриженият, мил и прекрасен мъж, който някога е стъпвал край бреговете на езерото.

Само че на нея нямаше да й хареса.

Сама щеше да си сложи проклетите кънки.

— Добре съм. Благодаря. — И бързо обви приспособленията около ботушите си, пристягайки каишките, за да паснат точно. — Ето. — Тя вдигна поглед към Майкъл, който внимателно я наблюдаваше, а в очите му се бе появило нещо непознато и неопределено. — Идеално.

Той се надигна и протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Позволи ми да направя поне това, Пенелопи — промълви и тя не можа да устои на нежните думи.

Той я вдигна на крака и я задържа, докато възвърне равновесието си.

— Ако добре си спомням, никога не си била толкова добра във вървенето с кънки, колкото в пързалянето с тях.

Тя примигна и почти падна, вкопчвайки се в ръцете му, за да запази равновесие.

— Каза, че не помниш.

— Не — тихо отвърна той, докато я водеше надолу по хълма към езерото. — Ти каза, че не помня.

— Значи помниш.

Едното ъгълче на устните му се изви в лека тъжна усмивка.

— Ще се изненадаш колко неща помня.

Имаше някаква нетипична мекота в думите му и тя стана подозрителна.

— Защо се държиш така? Още една възможност да докажеш, че бракът ни се основава на любов?

Нещо проблесна в погледа му и изчезна.

— Използвам всяка възможност, за да го докажа — отвърна й меко, преди да се извърне.

Тя проследи погледа му и откри, че Пипа и Оливия се пързалят заедно по леда. Използва всяка възможност да намери съпрузи на сестрите й.

— Би трябвало да отида при тях — каза и се обърна, за да погледне в красивите му лешникови очи. Едва тогава осъзна колко близо бяха един до друг и как лекият наклон на хълма я бе изправил почти очи в очи с него.

Устните му потрепнаха.

— Бузите ти са като череши.

Пенелопи пъхна брадичка в кожената яка около врата й.

— Студено е — отговори отбранително.

Той поклати глава.

— Не се оплаквам. Мисля, че е много чаровно. Карат те да приличаш на водна нимфа.

— Едва ли съм от този тип.

Той вдигна ръка и прокара пръст по повдигнатата й вежда.

— Преди никога не го правеше. Никога не си била язвителна.

Тя се отдръпна от топлото му докосване.

— Сигурно съм се научила от теб.

Майкъл я изгледа продължително и сериозно, преди да се приведе, за да прошепне в ухото й:

— Нимфите не бива да бъдат цинични, любов моя.

Внезапно престана да й бъде толкова студено.

Той се отдръпна назад и поклати глава.

— Колко жалко!

— Кое?

Майкъл наклони глава и почти опря чело до нейното.

— Почти съм сигурен, че се изчервяваш, но заради студа е невъзможно да позная.

Пенелопи не можа да сдържи усмивката си. Наслаждаваше се на размяната на реплики и за един кратък миг забрави, че всичко това е фалшиво.

— Колко жалко, че никога няма да разбереш.

Той вдигна ръцете й към устните си и целуна всяко едно от покритите с ярешка кожа кокалчета, а на нея й се прииска да не бе слагала ръкавици.

— Ледът ви очаква, милейди. След малко ще се присъединя към вас.

Тя погледна през рамото му към претъпканото езеро, където сестрите й се бяха смесили с множеството и чертаеха кръгове по гладката повърхност. Внезапно й се стори, че да стои тук с него е много по-вълнуващо от всичко, което би могло да се случи на леда, само че това беше изключено.

— Така е.

Майкъл проследи с поглед как тя стигна до края на езерото и изчезна сред тълпата, за да намери сестрите си.

Оливия хвана Пенелопи под ръка и каза:

— Бърн е чудесен, Пени. Кажи ми, въодушевена ли си? — Тя въздъхна. — Аз бих била.

Пенелопи сведе поглед към краката си, които надничаха изпод роклята и се плъзгаха по леда.

— И така може да се опише — отговори.

А „раздразнена и невероятно объркана“ е другият вариант.

Оливия демонстративно се огледа наоколо.

— Чудя се дали познава някои от тези неженени лордове?

Ако можеше да му се вярва, половината дължаха пари на „Ангела“.

— Предполагам, че да.

— Чудесно! — възкликна Оливия. — Браво, Пени. Мисля, че той ще се окаже чудесен зет! Освен това е красив, нали? О! Виждам Луиза Холбрук!

Тя усилено започна да маха и се втурна към приятелката си, оставяйки зад себе си тихия отговор на Пенелопи:

— Да, красив е. — Благодарна бе, че имаше поне едно нещо, за което не й се налагаше да лъже.

Погледът й се насочи към мястото на хълма, където двамата бяха стояли само преди минути. Той беше там, застанал неподвижен, и цялото му внимание бе насочено към нея. Ръката й копнееше да му помаха, само че това щеше да е глупаво, нали?

Наистина щеше да е глупаво.

Още докато го обмисляше, той разреши колебанията й. Вдигна ръка и й помаха.

Щеше да е грубо да го пренебрегне. Затова му помаха в отговор.

Майкъл се приведе и започна да закрепя кънките си. Пенелопи леко въздъхна и с усилие се извърна, преди да е направила нещо още по-глупаво.

— Случи се нещо.

За момент Пенелопи помисли, че Пипа е забелязала странните им отношения. Умът й препускаше усилено, докато се обръщаше към по-малката си сестра.

— Какво искаш да кажеш?

— Касълтън ми направи предложение.

Очите на Пенелопи се разшириха при тази неочаквана новина и тя изчака Пипа да обясни защо едва сега споменава предложението, след като бяха прекарали по-голямата част от сутринта заедно.

Сестра й не каза нищо, просто се пързаляше спокойно, сякаш обсъждаха времето, а не бъдещето й, и Пенелопи не се сдържа:

— Не звучиш много щастлива.

Пипа не вдигна глава още няколко минути.

— Той е граф. Изглежда достатъчно мил, няма нищо против, че мразя да танцувам, и има прекрасни коне.

Обяснението бе простичко, сякаш тези четири характеристики бяха достатъчни за един задоволителен брак, и Пенелопи би се усмихнала, ако не беше нотката на примирение, която се усещаше в думите.

За момент й се стори, че Пипа може би е избрала този момент да сподели за предложението, защото наоколо имаше много хора, които да гледат и слушат. Беше твърде пренаселено, за да водят задълбочен разговор.

Въпреки това Пенелопи стисна ръката на сестра си и я накара да спре по средата на езерото. Приведе се напред и тихо каза:

— Не е нужно да приемаш.

— Какво значение има дали ще откажа? — отвърна Пипа с широка усмивка, сякаш говореха за някакво забавно събитие, а не за бъдещето й. За мечтите й. — Няма ли да се появи друг мъж, който да иска да получи зестрата ми? А след него още един? И още един? Докато вече нямам избор. Той знае, че съм по-умна от него, и няма нищо против да ми позволи да управлявам имотите му. И това е нещо. — Тя се обърна към Пенелопи. — Зная какво си направила.

Пенелопи срещна интелигентния поглед на сестра си.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях там в Деня на свети Стефан, Пени. Мисля, че щях да забележа завръщането на Бърн. Както и половината енория.

Пенелопи прехапа устната си и се зачуди какво да отговори.

— Няма нужда да ми казваш, че съм права — спаси я Пипа. — Но искам да знаеш, че осъзнавам какво си направила. И го оценявам.

Двете се пързаляха известно време в мълчание, преди Пенелопи да каже:

— Направих го, за да не се налага да приемеш Касълтън, Пипа. Майкъл и аз… всичко беше за твое добро. Твое и на Оливия.

Пипа се усмихна.

— Много мило от твоя страна, но е глупаво да се мисли, че ще сключим брак по любов. Това не се случва всеки ден. Ти би трябвало да го знаеш.

Пенелопи преглътна буцата, която стегна гърлото й при това напомняне, че собственият й брак определено не попадаше в тази категория.

— Хората се женят по любов. — Тя изпъна обточените си с кожа ръкавици и огледа малкото езеро. — Виж Лейтън и съпругата му.

Очите на Пипа изглеждаха огромни зад очилата, приличаха на бухалски.

— Това ли е най-доброто, което можеш да изтъкнеш? Един скандален брак отпреди осем години?

Този пример й бе най-близък.

— Няма значение колко години са изминали. Нито колко голям е бил скандалът.

— Разбира се, че има значение — заяви Пипа и завърза бонето под брадичката си. — Подобен скандал би накарал мама да изпадне в истерия. А всички останали бихте минали в нелегалност.

— Не и аз — настоя Пенелопи.

Пипа се замисли над думите й.

— Не, не и ти. Ти самата имаш скандален съпруг.

Пенелопи обърна очи към съпруга си, който бе застанал от другата страна на езерото, и погледът й се задържа върху синината на лицето му.

— Той е самото въплъщение на скандала.

Пипа се обърна към нея.

— Каквато и да е причината за брака ти, Пени… изглежда, наистина го е грижа за теб.

Лондонският театър бе изгубил истински талант в негово лице.

Не го изрече на глас. Пипа нямаше нужда да го чува.

— Може и да се оженя за Касълтън — каза сестра й. — Татко ще се зарадва, а и повече няма да ми се налага да присъствам по време на сезона. Само си помисли колко посещения при модистката ще си спестя.

Пенелопи се усмихна на шегата, макар да й се искаше да отвори уста и да изкрещи при тази явна несправедливост. Пипа, както и другите момичетата Марбъри, не заслужаваха брак без любов. Пенелопи също не го заслужаваше. Само че това бе висшето общество, където браковете по сметка бяха нещо нормално. Тя въздъхна и не каза нищо.

— Не се тревожи за мен, Пени. — Филипа отново дръпна Пенелопи сред тълпата. — Ще съм добре с Касълтън. Той е достатъчно добър човек. Не мисля, че татко би му позволил да ме ухажва, ако това не бе така. — Тя се приведе по-близо. — Не се тревожи и за Оливия. Тя няма представа, че ти и лорд Бърн сте… — Замълча. — Твърде е концентрирана върху това, да си хване някой красив благородник.

Пенелопи не намери утеха в мисълта, че вероятно е успяла да заблуди най-малката си сестра, че се е омъжила по любов. Фактът, че Оливия, „Скандални страници“ и останалата част от обществото вярваха, че Майкъл я обича и тя също е влюбена в него… само доказваше, че Пенелопи губи себе си в този фарс.

Щом сестрите й почти не подлагаха на съмнение чувствата й към Майкъл, кой би могъл да гарантира, че тя самата няма скоро да повярва на собствените си преструвки? И къде щеше да се озове тогава?

Отново сама.

— Пенелопи? — Пипа я върна обратно на земята.

Тя се насили да се усмихне. Сестра й дълго я наблюдава, сякаш виждаше повече, отколкото Пенелопи би желала, затова се извърна настрана от критичния оглед. Накрая Пипа каза:

— Мисля да се присъединя към Оливия и Луиза. Ще дойдеш ли?

Пенелопи поклати глава.

— Не.

Пипа вдигна вежди.

— Да остана ли с теб?

Пенелопи отново поклати глава.

— Не, благодаря.

По-младата сестра Марбъри се усмихна.

— Съпруга си ли чакаш?

Пенелопи веднага отрече и Пипа се усмихна знаещо.

— Мисля, че го харесваш, сестричке. Въпреки волята си. В това няма нищо грешно. — Спря и после добави тихо: — Мисля, че би било доста хубаво човек да харесва съпруга си.

Пипа изчезна, преди Пенелопи да успее да отговори. Тя, без да мисли, потърси с поглед Майкъл, но той вече не бе на хълма, където го бе видяла за последно. Огледа езерото и го забеляза в края на леда, потънал в разговор с виконт Тотнъм.

Дълго го наблюдава, преди Майкъл да обърне поглед и почти веднага да срещне нейния. Почувства внезапна нервност и се извърна, не можеше да запази твърдостта си, когато половин Лондон стоеше между тях. Наведе брадичка в яката си и се плъзна през една групичка към далечния край на езерото, където напусна леда и заситни към един продавач на кестени, който се бе разположил на възвишението.

Едва бе направила и крачка, когато чу бърборене наблизо.

— Можеш ли да повярваш, че Тотнъм го оправдава? — Въпросът дойде някъде зад гърба й и Пенелопи веднага разбра, че някой обсъжда съпруга й.

— Дори не мога да си представя как е възможно Тотнъм да познава някого като него.

— Чух, че Бърн все още управлява онзи скандален клуб. Какво ти говори това?

— Нищо добро. Бърн е порочен като греха, точно като мъжете, които посещават клуба му.

Пенелопи устоя на желанието да се обърне и да каже на клюкарките, че е много вероятно да са ухажвани или омъжени за мъже, които биха дали лявата си ръка за възможността да залагат в „Падналия ангел“.

— Казват, че опитва да си осигури покани за сезона и е готов да се върне в обществото. Заради нея.

Пенелопи се приведе по-наблизо, тъй като поривът на вятъра й пречеше да чува.

— Лейди Холоуей е казала на братовчедката на майка ми, че не е могъл да спре да я докосва на вечерята миналата седмица.

— И аз чух същото… Видя ли „Скандални страници“ от тази сутрин?

— Можеш ли да повярваш? Брак по любов? С Пенелопи Марбъри? Бих се заклела, че се е оженил за нея заради репутацията й, бедничката.

— Не забравяй и „Фалкънуел“, семейното имение на Бърн…

Вятърът отнесе следващите думи, но Пенелопи ги чу въпреки това. Преди да го изгуби.

— Да се чуди човек как някой порядъчен като Пенелопи Марбъри може да изпитва нещо към порочен мъж като маркиз Бърн.

Твърде лесно, за ужас на Пенелопи.

— Глупости. Само го погледни. Въпросът е как някой като него би могъл да се влюби в скучна жена като нея! Тя не можа да задържи дори студенокръвния и отегчителен Лейтън!

Двете се изкикотиха и Пенелопи затвори очи.

— Ужасна си! Бедната Пенелопи.

Боже, наистина мразеше това име.

— Ама наистина. Порочен като дявола и два пъти по-красив… дори с това око. Какво ли се е случило?

— Чух, че в игралния дом организират боеве. Нещо подобно на гладиаторските битки.

Пенелопи завъртя очи. Съпругът й бе много неща, но определението „модерен гладиатор“ определено не бе в списъка.

— Е, признавам, че не бих имала нищо против да се погрижа за раните му… — Думите преминаха във въздишка.

Пенелопи устоя на желанието да им покаже точно какви рани може да получи човек.

— Може би Пенелопи ще ти даде някои съвети… как да уловиш някой от другите съдружници.

Жестокият им смях заглъхна в далечината. Пенелопи се обърна и ги проследи с поглед и стиснати юмруци, но не можа да ги разпознае в гръб. Не че щеше да направи нещо, дори да бе разбрала кои са.

Разбира се, че темата им се струваше подходяща за клюки. Мисълта, че тя и Майкъл са се оженили по любов и бракът им е нещо повече от делово споразумение, бе достойна за присмех.

Мисълта, че някой като него би могъл да обича някоя като нея.

Тя си пое дълбоко въздух и студът преодоля възела от емоции, който бе заседнал в гърлото й.

— Лейди Бърн.

Тя се обърна, реагирайки на името, което все още й се струваше чуждо, и видя Т. К. Уест на няколко метра от себе си. Не показваше, че е чул разговора на жените, но на Пенелопи все пак й се струваше, че бе успял.

— Господин Уест — каза и отвърна на усмивката му. — Каква изненада!

— Сестра ми се нуждаеше от придружител. — Той посочи група млади момичета на няколко метра от тях. — Освен това имам слабост към зимните спортове. — Предложи й ръка и посочи към продавача: — Какво ще кажете за малко кестени?

Тя проследи погледа му, над количката се издигаше пара и замъгляваше лицето на продавача.

— Много би ми харесало, благодаря.

Двамата бавно се отправиха в тази посока. Пенелопи се олюляваше на кънките, но господин Уест бе достатъчно любезен да не споменава пълната й липса на координация.

— И аз имам сестри. — Спомни си примирението на Пипа и решението й да се омъжи за Касълтън по напълно грешни причини и въпреки нежеланието си.

— Досадни същества, не мислите ли?

Тя се усмихна с усилие.

— Тъй като аз самата принадлежа към тази група, ще се въздържа от отговор.

— Имате право. — Русият мъж замълча и после добави шеговито: — Предполагам, че бракът с Бърн би направил всяка сестра в известен смисъл досадна.

Тя се усмихна.

— Смятайте се за късметлия, че не сте ми брат.

Той плати на продавача и подаде торбичка печени кестени на Пенелопи. Изчака я да опита един, преди да каже:

— Справяте се много добре.

Тя рязко се извърна към проницателния поглед на кафявите му очи. Той знае. Пенелопи се постара да звучи спокойно и се престори, че не разбира думите му.

— Цял живот съм се пързаляла.

Той наклони глава, приемайки начина, по който тя бе избегнала истинския смисъл на коментара му.

— Е, техниката ви показва повече умение, отколкото човек би очаквал от една дама.

Пенелопи бе наясно, че не обсъждат пързалянето й, но дали той говореше за клюките за нея и Бърн? За фарсовия им брак? Или за нещо още по-изобличаващо?

Тя захапа един кестен и се наслади на сладостта му, докато обмисляше отговора си.

— Винаги се радвам, когато успея да изненадам хората около мен.

— Представяне, изпълнено с такъв финес, изисква много голяма сила.

Тя вдигна вежди и изгледа графа откровено.

— Дълги години практика.

Той й се усмихна топло.

— Наистина, милейди. Смея да кажа, че Бърн е истински късметлия, че най-накрая сте до него. Очаквам да ви видя през сезона, вие със сигурност ще сте най-обсъжданата двойка в Лондон. Зная, че редакторите във вестника ми много се радват, че сте в града.

Внезапно всичко й стана кристално ясно.

— Вашите редактори.

Той наклони глава и й се усмихна потайно.

— „Скандални страници“ е един от моите вестници.

— Статията днес… — Думите й заглъхнаха.

— Ще бледнее в сравнение с онази за уменията ви на леда.

Тя прехапа устни.

— Колко неочаквано!

Уест се засмя, но тя не се опитваше да бъде забавна.

— Пенелопи умее да се пързаля, откакто пораснахме достатъчно, за да се задържаме на краката си без чужда помощ. — Думите на Майкъл я стреснаха и тя се обърна към него. Толкова бе изненадана от появата му, че загуби равновесие и полетя към разтворените му обятия, сякаш бе планирал всичко. Тя леко изписка, когато той я придърпа към себе си.

— Което си личи от невероятната ми проява на грациозност в момента — заяви Пенелопи.

Топлият смях на Майкъл я обгърна приятно. Тя се отдръпна назад, за да го погледне в очите.

Той не отмести поглед, докато изричаше:

— Това е една от многото причини да се оженя за нея. Едва ли може да ме вините, Уест.

Пенелопи се изчерви и се обърна към издателя, който наклони глава и каза:

— Съвсем не. Определено сте извадили късмет с брака. — Уест намигна на Пенелопи. — Тя очевидно ви е предана. — Загледа се в далечината, преди да докосне с пръсти шапката си и да се поклони леко. — Мисля, че твърде дълго оставих сестра ми сама. Лейди Бърн, за мен бе чест да ви правя компания.

Тя направи лек реверанс.

— Удоволствието беше мое. — Уест се отдалечи и тя отново се обърна към Майкъл и снижи гласа си: — Той знае, че бракът ни е нещо повече от любовна история.

Майкъл се приведе напред и й отвърна със същия тон.

— Да не би да имаш предвид нещо по-малко от любовна история?

Тя присви очи.

— Избягваш темата.

— Разбира се, че Уест знае — отвърна спокойно. — Той е един от най-умните мъже в Англия. Вероятно дори най-умният измежду всички и един от най-преуспелите. Въпреки това ще запази тайната ни.

— Той е журналист — напомни му тя.

Смехът му бе звучен и искрен и го караше да изглежда още по-красив.

— Няма нужда да го изричаш, сякаш е насекомо, което разглеждаш под лупа. — Майкъл направи пауза, за да погледне въпросния мъж, който омайваше сестра си и приятелките й. — Уест знае, че е най-добре да не публикува клюки за брака ни.

Не му повярва. Истината за брака им щеше да предизвика невероятен скандал.

— Откъде го познаваш?

— Обича да залага.

— Не ми изглежда логично най-умният мъж в Англия толкова да обича игрите на късмета.

— Не и ако късметът е кацнал на рамото му.

— Не изглеждаш особено разтревожен, че той е наясно.

— Защото не съм. Зная твърде много негови тайни, за да си позволи да разпространява някои от моите.

— Но с радост ще разпространи тайните на Томи, нали?

Майкъл я изгледа.

— Нека не говорим за това.

Тя настоя.

— Все още ли смяташ да го съсипеш?

— Не и днес.

— А кога?

Майкъл въздъхна.

— Най-рано след седмица, както обещах.

Имаше нещо в леко примирения начин, по който го изрече, нещо, което й се искаше да може да определи. Дали бе колебание? Съжаление?

— Майкъл…

— Платих си за този следобед, съпруго. Стига толкова. — Бръкна в торбичката с кестени, взе един и го пъхна цял в устата си. Очите му моментално се ококориха и той си пое дълбоко въздух. — Парят!

Болката му би трябвало да й достави удоволствие, но не бе така.

— Ако просто ме беше помолил да ти дам един, вместо да си вземаш без да питаш, щях да те предупредя.

Той вдигна вежди.

— Никога не питай. Вземай каквото искаш, когато го поискаш.

— Още едно правило на негодниците?

Майкъл наклони глава, оценявайки остроумието й.

— Това е част от забавлението.

Думите я прерязаха заедно с неканения спомен за онази първа нощ, в която я бе преметнал на рамото си… Нощта, която бе променила всичко.

Тя вирна брадичка. Нямаше да му позволи да я смути.

— Да, установих това снощи в клуба ти, когато спечелих на рулетка.

Майкъл вдигна вежди и Пенелопи се почувства горда от себе си. Право в целта.

— Това е просто шанс. Не се изискват умения.

— Не умение, но късмет.

Той се усмихна, никой мъж не биваше да изглежда толкова красив.

— Хайде, съпруго. Да обиколим езерото.

Той взе торбичката от ръцете й и я пъхна в джоба на палтото си, след което я поведе по леда.

Тя отново се върна на предишната тема.

— Така ли действаш? Търгуваш с тайни?

— Само когато се налага.

— Използваш ги като средство за постигане на целта — каза по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Зная, че съм отсъствал от висшето общество десет години, но това все още е Лондон, нали? Информацията все още е най-ценната стока.

— Предполагам. — Не й харесваше колко прости са нещата в неговите очи. Колко коравосърдечен бе станал и колко лесно му се удаваше пазенето на тайни. С каква лекота ги използваше, за да наказва хората около себе си. Положи усилие да се усмихне, защото знаеше, че цял Лондон ги гледа. Мразеше този театър. — Така ли стоят нещата между теб и Лангфорд?

Майкъл поклати глава.

— Никакъв Лангфорд днес. Сключихме сделка.

— Не съм дала съгласието си.

— Фактът, че по пътя не ме изхвърли от каретата, е знак за мълчаливо съгласие — сухо каза той. — Но ако желаеш да го изразиш официално, бих могъл да приема залога ти като знак на добра воля.

— Аз нямам залог.

— Няма проблем. — Той се усмихна. — Можеш да използваш моя.

Тя го изгледа.

— Имаш предвид да ти върна твоя.

— Въпрос на изразяване.

Пенелопи не можа да скрие леката си усмивка, докато пъхаше ръка в джоба си, за да извади монетата, която той й бе дал толкова отдавна.

— Един следобед — каза.

— В замяна на една седмица — съгласи се той.

Пенелопи пусна гвинеята в протегнатата му длан и проследи с поглед как той я прибира в джоба си. След това се извърна и видя Пипа да се смее от другата страна на езерото с група млади жени.

— Лорд Касълтън е направил предложение на Пипа.

Майкъл не помръдна.

— И?

— Тя е приела.

Майкъл не отговори. Естествено. Той не разбираше. Не би могъл да разбере.

— Те не си подхождат.

— Толкова странно ли е това?

Не. Не беше, но не бе нужно да е толкова безчувствен.

Пенелопи започна да се пързаля по-бързо.

— Пипа заслужава да получи шанс за нещо повече.

— Не е било нужно да се съгласява.

Тя го изгледа косо.

— Изненадана съм, че го казваш. Не искаш ли тя да се омъжи възможно най-бързо?

Майкъл отмести поглед и няколко минути се пързаля в мълчание.

— Знаеш, че искам, но нямам интерес да я принуждавам.

— Само мен ли имаше интерес да принудиш?

— Пенелопи — започна Майкъл и тя се втурна още по-бързо напред, за да се отдалечи от него. Студеният вятър милваше бузите й и на нея й се прииска да може да продължи до безкрай, да се плъзне далеч от този странен живот, който бе принудена да води. Подмина една голяма група хора и той отново се озова до нея. Хвана я за ръка, за да забави темпото й. — Пенелопи, моля те.

Може би беше заради тази молба и нежността, с която бе изречена. Или заради странния начин, по който прозвуча от неговите устни. Начинът, по който я изрече, сякаш, ако тя решеше да го пренебрегне, той щеше да й го позволи.

Пенелопи спря и заби кънки дълбоко в леда, докато се обръщаше с лице към него.

— Предполагаше се, че ще го спрем. — Знаеше, че думите й са твърде емоционални. — Трябваше да направим така, че животът им да е различен. Да имат бракове, които се основават на нещо повече от…

— Нещо повече от щедра зестра.

Тя отмести поглед при тези думи.

— Трябваше да имат по-добър шанс от нас. Ти ми даде залога си.

— Поне една от тях ще го получи. — Майкъл посочи към далечния край на езерото и тя проследи ръката му с поглед. Оливия и Тотнъм разговаряха, лицето й бе зачервено, а на неговото бе изписана широка усмивка. — Той има цяло състояние, а репутацията му е достатъчно безупречна, за да стане дори министър-председател някой ден. Ако се окаже, че си подхождат, това ще е невероятен успех.

— Те са сами? — Пенелопи отново тръгна да се пързаля, но този път към тях. — Майкъл, трябва да се върнем!

Той я улови за ръката, за да забави темпото.

— Пенелопи, не са сами на балкона на някоя бална зала. Застанали са на брега на езерото и си говорят доста щастливо, бих казал.

— Sans chaperone^[1] — каза тя. — Говоря сериозно. Трябва да се върнем!

— Е, щом го казваш на френски, трябва да е много сериозно. — Тя не виждаше лицето му, за да е сигурна, но й се стори, че я дразни. — Всичко е съвсем открито. — Той я хвана и я насочи в друга посока, макар тя да опитваше да се отскубне. — Дължиш ми един следобед, съпруго. — Държеше я здраво и Пенелопи спря да се съпротивлява, завъртя се около нея и тя го последва, обърната с лице към него.

След това я придърпа в прегръдките си, сякаш танцуват, и заедно изпълниха някакво подобие на валс на леда, докато накрая не се озоваха на достатъчно разстояние от останалите, за да не могат да ги чуят.

— Всички ни наблюдават.

— Нека гледат. — Майкъл я притисна към себе си и прошепна в ухото й: — Не помниш ли какво е усещането в онези първи минути насаме с някой ухажор, когато дъхът ти секва?

— Не. — Тя опита да се отдръпне. — Майкъл, трябва да се върнем.

Внезапно усети, че трябва да го направи не заради Оливия, а заради себе си. Заради собствения си здрав разум, защото да остане потънала в неговите обятия и да слуша гласа му да шепне в ухото й не се отразяваше добре на твърдостта й.

Той бавно я завъртя в кръг.

— Ще се върнем при тях след няколко минути. А сега отговори на въпроса ми.

— Отговорих ти. — Опита да се освободи, но той я държеше здраво. — Това не е редно.

— Няма да те пусна. Ако някой ни види, просто ще реши, че маркиз Бърн ухажва прекрасната си съпруга. Отговори ми.

Само че той не я ухажваше. Не и наистина.

Нали?

— Никога не са ме ухажвали. Не и така, че да ми спре дъхът. — Не можеше да повярва, че му го признава.

— Твоят херцог не се ли постара да те омае?

Пенелопи не можа да сдържи смеха си.

— Някога срещал ли си херцог Лейтън? Той не е особено склонен да омайва. — В паметта й изникна споменът за един бал, който херцогът бе спрял заради бъдещата си съпруга, и тя добави: — Поне не мен.

— А другите?

— Кои други?

— Другите ухажори, Пенелопи. Със сигурност някой от тях се е постарал да…

Тя поклати глава и се огледа наоколо, за да потърси сестрите си. Боеше се да не я видят. Филипа бе с група момичета в центъра на бляскавия лед.

— Никой ухажор никога не ме е оставял без дъх.

— Дори и Томи?

Не. Трябваше да го каже, но не искаше. Не желаеше да предаде приятеля си. Не искаше Майкъл да знае, че за всички е била просто средство към целта… дори за Томи.

— Мислех, че няма да обсъждаме Томи.

— Обичаш ли го? — Гласът му бе напрегнат и тя разбра, че той няма да се откаже, докато не получи отговор.

Вдигна рамене.

— Той ми е скъп приятел. Разбира се, че ме е грижа за него.

Очите му потъмняха.

— Знаеш, че не това имах предвид.

Пенелопи не се престори, че не го разбира. Вместо това му каза истината с ясното съзнание, че признанието й ще му даде сила, но това не я интересуваше, защото искаше поне едно нещо във връзката им да е истинско.

— И той не ме е оставял без дъх.

Малко дете на не повече от пет години мина покрай тях, последвано от баща си, който се извини, и усмихнатата му майка, която им направи реверанс. Пенелопи се усмихна и махна с ръка в отговор на извинението, преди да добави тихо:

— Може би в това е проблемът. Толкова дълго чаках някой да ме остави без дъх, че пропуснах всичко останало.

Не получи отговор и вдигна поглед към лицето му. Той наблюдаваше същото семейство, накрая я погледна сериозно и Пенелопи не можа да откъсне поглед от него, докато се въртяха в ритъма на валса. Никой от тях не се опитваше да се движи и въпреки това се въртяха. Нещо пламна във въздуха помежду им.

— Много се радвам, че не си се омъжила за Лейтън, Томи или някой от другите жалки кандидати, Шест пенса.

Единствено Майкъл я наричаше по този начин. Той бе измислил този глупав прякор преди цяла вечност, като я уверяваше, че за него струва повече от пени^[2]. Някога това бяха мили думи, които винаги успяваха да я накарат да се усмихне, и сега постигнаха същия резултат.

В тялото й плъзна топлина, последвана от въпрос, който бе много по-важен от името й.

— Това честност ли е? Или фалшива честност? Кой си ти в момента? Истинският Майкъл? Или някакво подобие на мъжа, който мислиш, че те биха искали да бъдеш? Не ми казвай, че няма значение, защото точно сега… в този момент… има. — Гласът й омекна. — А дори не съм сигурна защо.

— Това е самата истина.

Може би това я превръщаше в глупачка, но тя му повярва.

Двамата останаха дълго така. Очите му бяха изпълнени със златисти и зелени точици и я наблюдаваха толкова напрегнато, сякаш двамата бяха сами на езерото… сякаш цял Лондон не се пързаляше около тях. И тя се зачуди какво би станало, ако останалите наистина не бяха там. Ако цял Лондон нямаше значение.

Майкъл бе толкова близо, а топлината му — толкова истинска и изкусителна, че за миг си помисли, че ще я целуне.

Не.

Пенелопи се отдръпна, преди той да има възможност да го направи. Трябваше да го стори.

Не би могла да понесе той отново да я използва.

Започна да вали сняг и покри периферията на раираната му шапка и раменете на идеално ушитото му палто.

— Трябва да отида при Оливия, преди тя и Тотнъм да решат да избягат. — Млъкна за момент. — Благодаря ти за следобеда.

Обърна се и се отдалечи, остро усещайки липсата му до себе си. Не беше честно, че така бързо успяваше да я накара да го желае толкова силно, само с една лека усмивка или мила дума. Твърде слаба бе, когато ставаше въпрос за него.

А той бе толкова силен.

— Пенелопи — извика след нея и тя се обърна, за да срещне погледа му. В кафявите му очи блестеше нещо опасно. — Следобедът не е свършил.

И на Пенелопи й се стори, че дъхът й спира.