Сара Маклейн
Негодник по неволя (21)

Глава 20

— Жадната монахиня.

Пенелопи дори не помръдна. Бе отпуснала глава на рамото на Майкъл, а русата й коса се стелеше около двама им.

— Моля?

Съпругът й плъзна топлата си длан по гърба й, събуждайки нови трепети в тялото й.

— Колко си любезна. — Протегна се над ръба на канапето. Не искаше да се отделя от нея, но знаеше, че ще й стане студено в голямата стая, ако не вземеше мерки. Жакетът му лежеше на малка купчина на пода, захвърлен в бързината, и той го вдигна, за да използва вълнения плат за завивка.

Пенелопи се сгуши до него и дъхът му спря от мекотата на допира й.

— Жадната монахиня — повтори.

— Не е много любезно да наричаш така съпругата си. — Пенелопи се усмихна леко, без дори да отваря очи. — Макар че след това, което направихме току-що, би могло да се каже, че съм жадна за теб.

Майкъл не можа да сдържи смеха си.

Колко време бе изминало от последния път, когато се бе смял така на нещо толкова детинско?

Цял един живот.

— Забавно момиче. — Той затегна прегръдката си. — Това е любимият ми десерт.

Пенелопи застина и пръстите й спряха приятната си разходка по гърдите му. Майкъл вдигна ръката й към устните си и бързо целуна пръстите й.

— Харесвам и малинов пай. Както и сладкиш с ревен.

Тя вдигна глава и потърси очите му, сякаш току-що й бе направил разтърсващо признание.

— Жадната монахиня.

Започна да се чувства като пълен глупак. Тя изобщо не се интересуваше от любимия му десерт.

— Да.

Усмивката, която изгря на лицето й, бе толкова широка и красива, че неудобството му изчезна. Вече имаше чувството, че е крал. Тя отново отпусна глава, а гърдите й се надигаха и спускаха в изкусителен ритъм.

След това просто рече:

— А аз обичам пудинг със захарен сироп.

И на него му се прииска да я люби отново. Как бе възможно обикновен разговор за десерти да бъде такъв афродизиак?

Майкъл за сетен път проследи извивката на гърба й, обходи заоблените й задни части и я притисна към себе си, след това я целуна по слепоочието.

— Спомням си. — Бе забравил до момента, в който тя го спомена, и в съзнанието му изникна спомен за младата Пенелопи в кухните на „Фалкънуел“, с лице, изцапано със захарен сироп. Усмихна се на сладникавия спомен. — Успяваше да убедиш готвачката ни да ти позволи да оближеш купата.

Тя зарови лице в гърдите му от неудобство.

— Не е вярно.

— Напротив.

Поклати глава и копринената й коса закачи небръснатата му буза.

— Може би лъжиците. Дамите не ближат купи.

Майкъл се засмя на тази забележка и дълбокият звук изненада и двама им. Хубаво бе да лежи тук и да се смее с нея. Не се бе чувствал толкова добре от много дълго време. Беше прекрасно, макар да знаеше, че двамата разполагат само с този момент, последния им спокоен миг, преди адът да се изсипе над главите им и да унищожи и малкото благоволение, което тя бе запазила за него.

Той обви и другата си ръка около нея и силно я притисна към себе си, когато тази мисъл отекна в съзнанието му.

В този миг тя бе негова.

— Изглежда, че приключението ти е истински успех.

Пенелопи вдигна глава и подпря брадичка на събраните си длани, а сините й очи проблеснаха закачливо.

— Очаквам следващото.

Ръката му се спусна по бедрото й и се заигра с ръба на копринения й чорап.

— Защо ли не смея да попитам?

— Искам да играя хазарт.

Представи си как Пенелопи целува заровете от слонова кост, преди да ги хвърли върху зеленото сукно на някоя от масите на долния етаж.

— Знаеш, че това е игра, която не можеш да спечелиш.

Тя се усмихна.

— Казват същото и за рулетката.

Той отвърна на усмивката й.

— Така е. Ти просто имаше късмет.

— Номер двадесет и три.

— За нещастие, сумата от заровете стига само до дванадесет.

Пенелопи сви леко рамене и жакетът му се свлече по бледата й съвършена кожа.

— Ще упорствам.

Той се наведе, за да целуне голото й рамо.

— Ще видим. Все още се възстановявам от днешното приключение, немирнице.

А утре ще си спомниш всички причини, поради които не искаш да съм близо до теб.

Тя затвори очи и въздъхна при спомена за изживяното удоволствие, а звукът го накара да се размърда, за да прикрие нарастващото си желание. Отново я искаше. Но този път щеше да се овладее.

Трябваше да стават.

А не можеше да се насили да помръдне.

— Майкъл? — Когато очите й отново се отвориха, бяха сини като лятно небе. Човек би могъл завинаги да потъне в тези очи. — Къде отиде?

— Кога?

— След като… изгуби всичко.

Прониза го неприятна тръпка. Не искаше да й отговаря. Не желаеше да й дава още причини да съжалява за брака им.

— Никъде не съм ходил. Останах в Лондон.

— Какво се случи?

Що за въпрос? Толкова много неща се бяха случили. Толкова неща се бяха променили. Не искаше тя да знае. Не желаеше да я прави част от всичко това.

Искаше му се и той да не бе част от това минало.

Пое си дълбоко въздух и постави ръце на кръста й, за да я отмести и да стане.

— Не искаш да знаеш.

Пенелопи се отпусна върху него, опря ръце на гърдите му и го спря.

— Искам да знам. — Взря се в очите му и отказа да помръдне. Отказваше да му позволи да избяга.

— Какво ти е известно за случилото се?

— Зная, че си изгубил всичко на една карта.

Беше толкова близо, а сините й очи бяха толкова напрегнати, че Майкъл усети как го изпълва съжаление. Не му беше приятно, че тя знаеше за грешките му. За срама му. Заради нея му се искаше да бъде някой друг. Някой нов човек, който да я заслужава.

Може би ако й разкажеше цялата история, това щеше да я възпре да продължи да го доближава. Може би това щеше да попречи и на него самия да изпитва такива силни чувства.

Твърде късно бе за това.

Замръзна, когато тази мисъл проблесна в ума му за секунда.

— Беше игра на vingt-et-un.

Тя не отмести поглед.

— Бил си млад.

— На двадесет и една. Достатъчно голям, за да заложа всичко, което притежавах.

— Бил си млад — повтори тя съчувствено.

Майкъл не продължи да спори.

— Заложих всичко. Всичко, което не бе обвързано с титлата. Всичко, което бе трупано с поколения. Като истински глупак. — Зачака тя да се съгласи, но тъй като това не се случи, продължи нататък. — Лангфорд ме притискаше да залагам още и още, подтикваше ме, присмиваше ми се, докато накрая всичко, което имах, не се озова на масата, а аз бях уверен, че ще спечеля.

Тя поклати глава.

— Как би могъл да знаеш?

— Нямаше начин, нали? Само че бях развълнуван… печелех ръка след ръка. Когато си в печеливша серия… изпадаш в еуфория. Стигаш до един момент, в който всичко се променя, всяка разумна мисъл те напуска и имаш чувството, че е невъзможно да изгубиш. — Думите вече се лееха заедно със спомените, които толкова време бе държал под ключ. — Това е болест и аз я бях прихванал. През онази нощ не спирах да печеля. Докато накрая това не се промени и аз изгубих всичко. — Тя го наблюдаваше внимателно. — Лангфорд ме побутваше към изкушението, убеди ме да залагам още и още…

— Защо теб? — Между веждите й се появи бръчка, а в гласа й се усещаше гняв и Майкъл протегна ръка, за да изглади челото й. — Бил си толкова млад!

— Бързаш да ме защитиш, без да знаеш всичко. — Пръстът му се спусна по носа й. — Той бе изградил всичко. Земите, парите, всичко. Баща ми бе добър човек, но когато почина, имението не бе толкова проспериращо, колкото можеше да бъде. Но все пак представляваше достатъчно добра основа, за да може Лангфорд да го развие и да го направи печелившо. И той го стори. Когато стана време да встъпя във владение на наследството си, състоянието ми възлизаше на повече, отколкото струваха собствените му земи. Той не искаше да се разделя с него.

— Алчността е грях.

Както и отмъщението. Майкъл спря и се замисли за отдавна отминалата игра, която бе проигравал наум стотици, хиляди пъти.

— Той каза, че трябва да съм му благодарен, че ми го е отнел — изрече, без да успее да прикрие подигравката в гласа си.

Пенелопи запази мълчание, а сините й очи го гледаха сериозно.

— Може би е бил прав.

— Не беше. — Не бе изминал и ден, без Майкъл да мрази дори въздуха, който Лангфорд дишаше.

— Е, може би благодарен е преувеличено, но само помисли как си се справил въпреки всички пречки. Помисли как си се справил пред препятствията и си ги преодолял.

В гласа й се усещаше задъхана напрегнатост, която Майкъл обожаваше и в същото време ненавиждаше.

— Вече ти казах да не ме превръщаш в герой, Пенелопи. Нищо от това, което съм извършил… или това, което съм… нищо от това не е героично.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Ти си много повече, отколкото си мислиш.

Майкъл си спомни за документите в джоба на жакета си и плана, който бе задействал тази сутрин. Отмъщението, което бе чакал през всички тези години. Тя съвсем скоро щеше да се увери, че не е герой.

— Иска ми се това да бе вярно.

Заради теб.

Не можеше да се освободи от тази мисъл.

Пенелопи се приведе към него, а сериозният й поглед не трепна.

— Не виждаш ли, Майкъл? Не разбираш ли колко повече има у теб сега? Колко по-силен си станал? Колко по-влиятелен? Ако не беше онзи момент и начинът, по който е променил теб и живота ти… сега нямаше да си тук. — Гласът й премина в шепот. — Нито пък аз.

Той стегна прегръдката си.

— Е, това определено е нещо.

Двамата останаха да лежат така известно време, всеки потънал в собствените си мисли, преди Пенелопи да смени темата.

— А след играта? Какво стана после?

Майкъл вдигна поглед към тавана, връщайки се към онова време.

— Той ми остави само една гвинея.

— Залогът ти.

Той се усмихна. Умната му съпруга.

— Никога не бих я похарчил. Не бих взел нищо от него. Не и докато не мога да му взема всичко.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Отмъщение.

— Нямах нищо освен дрехите на гърба си и шепа монети в джоба… Темпъл ме откри. Бяхме приятели в университета. Той се биеше с всеки, който бе готов да му плати. В нощите, когато нямаше уговорен мач, организирахме залагания на улицата.

Тя сбърчи вежди.

— Това не беше ли опасно?

Забеляза тревогата в погледа й и нещо в него се сви при тази нежност. Фактът, че бе в обятията му, докато разказваше тази история, бе истинска благословия. Сякаш би могла само със загрижеността си да го спаси.

Само че той отдавна бе преминал линията, отвъд която нямаше спасение, а тя не заслужаваше този живот, изпълнен с грях и порок. Заслужаваше много повече.

Той сви рамене.

— Бързо се научихме кога да се бием и кога да бягаме.

Пенелопи вдигна ръка и нежно докосна сцепената му устна.

— Все още се биеш.

Майкъл се усмихна и отвърна мрачно:

— Много отдавна не съм бягал.

Тя отправи поглед към стъклописа, нощта вече преваляше и свещите от другата му страна се стопяваха.

— А „Ангела“?

Той вдигна ръка и уви една руса къдрица около пръстите си.

— Четири години и половина по-късно двамата с Темпъл бяхме усъвършенствали бизнеса си. Местехме се от място на място в зависимост от играчите и една вечер бяхме събрали двадесет или тридесет мъже да залагат. В ръката си държах цял куп пари и двамата знаехме, че е въпрос на време, докато се наложи да сложим край на играта или рискуваме да ни оберат. — Пусна косата й и прокара палец по бузата й. — Никога не съм знаел кога да спра. Винаги исках да изиграем още една игра, още едно хвърляне на заровете.

— Залагал си?

Срещна погледа й, искаше тя да чуе думите и да разбере обещанието, което се съдържаше в тях.

— Не съм залагал от десет години.

В погледа й се появи разбиране. И гордост.

— Откакто си загубил от Лангфорд.

— Това не променя начина, по който масите ме зоват при себе си. Не намалява изкушението на заровете. А когато рулетката се завърти… винаги се опитвам да отгатна къде ще спре.

— Но никога не залагаш.

— Не, но обичам да наблюдавам, когато другите го правят. Онази нощ Темпъл няколко пъти каза, че трябва да си вървим. Заяви, че играта става опасна, но аз можех да изкарам още час или два и продължавах да го убеждавам. Още едно хвърляне на заровете. Още един рунд залози. Още една игра. — Той потъна в спомена. — Появиха се изневиделица и вероятно трябваше да сме благодарни, че носеха тояги, а не пистолети. Мъжете, които хвърляха зарове, избягаха при първия признак за неприятности, но нищо нямаше да им се случи, дори да бяха останали.

— Търсели са вас — прошепна Пенелопи.

Той кимна.

— Искаха печалбата ни. Хиляда лири. Може би повече.

Повече, отколкото би трябвало да носи човек на улицата.

— Бихме се, доколкото можахме, но бяхме двама срещу шестима. А имах чувството, че са деветима. — Засмя се леко. — Или по-скоро деветнадесет.

На нея не й бе весело.

— Трябвало е да им дадете парите. Не са били по-важни от живота ви.

— Умната ми съпруга. Само ако беше там. — Лицето й бе побеляло. Майкъл я придърпа към себе си за бърза целувка. — Сега съм тук. Жив и здрав, за твое нещастие.

Пенелопи поклати глава и категоричният й жест накара стомахът му да се свие на топка.

— Дори не се шегувай. Какво стана после?

— Мислех, че с нас е свършено, но един бог знае откъде се появи някаква карета и от нея излязоха цяла рота мъже, огромни като Темпъл. Присъединиха се към нас, прогониха враговете ни и когато те изчезнаха с подвити опашки, двамата с Темпъл бяхме метнати в каретата, за да се срещнем с нашия спасител.

Тя предугади накъде вървят нещата.

— Чейс.

— Собственикът на „Падналия ангел“.

— Какво искаше?

— Бизнес партньори. Търсеше хора, които да организират игрите. Някой, който да се грижи за сигурността. Мъже, които познават и блясъка, и мръсното бельо на аристокрацията.

Пенелопи въздъхна продължително.

— Спасил ви е живота.

Майкъл бе потънал в спомена за онази първа среща, която го бе накарала да осъзнае, че може да си върне всичко, което бе изгубил.

— Така е.

Тя целуна подутата му устна и близна раната.

— Мисля, че греши.

Това привлече вниманието му.

— Чейс ли?

Тя кимна.

— Смята, че има дълг към мен.

— Така изглежда.

— Всъщност аз съм задължена на Чейс. Спасил те е. За мен.

Отново го целуна и той затаи дъх, казвайки си, че го прави просто в отговор на ласката й, а не защото думите заплашват силата на волята му. Зарови ръце в косата й, докато вкусваше благодарността и облекчението, които се лееха от устните й, както и още нещо, което не можеше да определи… някакво невероятно изкушение.

Нещо, което не бе сигурен, че заслужава.

Сви едната си ръка в юмрук и се отдръпна, макар отчаяно да му се искаше да продължи да я целува. Само че не можеше да й позволи… не можеше да разреши и на себе си да прекара още дори секунда, без да й напомни кой е той и какво представлява.

— Изгубих всичко, Пенелопи. Всичко. Земя, пари, мебелировката на домовете си… домовете на баща ми. Изгубих всичко, което ми напомняше за него. — Последва дълго мълчание и той тихо добави: — Изгубих теб.

Пенелопи изви глава и го прикова с поглед.

— Но си го върна. Увеличил си наследството си двойно и дори повече.

Младият мъж поклати глава.

— Не и най-важното нещо.

Тя застина, сякаш бе забравила за плановете му. За бъдещето им.

— Твоето отмъщение.

— Не. Останалата част — уважението, мястото в обществото. Нещата, които би трябвало да мога да дам на съпругата ми, които бих искал да мога да дам на теб.

— Майкъл…

Усети несъгласието в тона й, но не му обърна внимание.

— Не ме слушаш. Аз не съм подходящият мъж за теб. Никога не съм бил този мъж. Ти заслужаваш някого, който никога не е допускал моите грешки. Някого, който може да те засипе с титли, уважение и порядъчност и достатъчно съвършенство. — Мразеше вцепенеността й, отказа й да приеме истината. Принуди я да го погледне в очите и насили себе си да изрече и останалото. — Иска ми се да бях този мъж, Шест пенса, но не съм. Не виждаш ли? Не притежавам нито едно от тези неща, с нищо не съм те заслужил. Нямам нищо, което да те направи щастлива.

Мили боже, искам да си щастлива. Искам аз да те направя щастлива.

— Защо смяташ така? — попита тя. — Имаш толкова много, много повече, отколкото ще ми е нужно някога.

Не е достатъчно.

Някои неща не можеха да бъдат възстановени. Можеше да притежава сто къщи, двадесет пъти повече пари и всички богатства, които би могъл да събере, но пак нямаше да бъде достатъчно, защото това никога нямаше да изтрие миналото му, безразсъдството и провала му.

Никога нямаше да го превърне в мъж, достоен за нея.

— Ако не те бях принудил да се омъжиш за мен… — започна той, но тя го прекъсна.

— Нищо не си ме принуждавал. Аз избрах теб.

Не е възможно наистина да го вярва. Той поклати глава.

Пенелопи въздъхна.

— Наистина не разбираш, нали? Не знаеш колко си забележителен.

Майкъл отмести поглед, не искаше да чува лъжата в думите й.

— Не. Погледни ме. — В тона й се усещаше твърдост и той не се сдържа и се взря в сините й очи. Толкова бяха искрени. — И мислиш, че по някакъв начин си изгубил почтеността заедно със състоянието си? Само че това богатство представлява просто земя и пари, натрупани от други мъже, нали? Това е било тяхното постижение. Тяхната чест. Не твоята. Ти… — Майкъл усети уважението в думите, видя истинските й чувства да бликат от погледа й. — … ти сам си изградил бъдещето си. Сам си се преборил.

Какво чудесно чувство, романтично, но грешно.

— Говориш за мъжа, който открадна съпругата си посред нощ, принуди я да се омъжи за него, използва я заради парче земя, за отмъщение, а после… тази нощ… я съблече гола насред най-известния лондонски игрален дом. — Усети презрителната нотка в тона си и извърна поглед към мрака, който властваше на тавана над тях. Имаше чувството, че мястото му е там. Искаше тя да се облече и да се махне далеч от него. — Боже. Заклех се, че никога повече няма да те опозоря. Толкова съжалявам, Пенелопи.

Тя отказа да отстъпи. Улови брадичката му и го принуди да срещне погледа й още веднъж.

— Не превръщай това в нещо мръсно. Аз го исках. Насладих му се. Не съм дете, което трябва да бъде глезено. Омъжих се за теб, за да живея, и това… ти… всичко това е истинският живот. — Тя замлъкна и се усмихна широко. Удоволствието и чувството за съжаление, които тази красива усмивка му донесе, бяха като физически удар. — Тази нощ нито за миг не съм се чувствала опозорена или използвана. Всъщност се усещах… боготворена.

Защото наистина я боготвореше.

— Заслужаваш нещо по-добро.

Пенелопи сбърчи вежди и се изправи като феникс, увивайки се в жакета му.

— Ти си този, който не ме слуша. Не ми е приятно да ме поставяш на някакъв пиедестал, където се държат ценните вещи, които не искаш да се счупят. Не желая подобно почетно място. Мразя го. Мразя това, че ме изоставяш, защото те е страх да не ме нараниш. Страх те е да не ме счупиш, сякаш съм порцеланова кукла без никаква сила и характер.

Майкъл се изправи и пристъпи към нея. Никога не бе и помислял, че й липсва характер. Всъщност, ако имаше дори малко повече, щеше да го подлуди. Що се отнасяше до силата, тя бе същински Атлас. Малък, прекрасен Атлас, облечен само в жакета му.

Протегна ръка към нея, но тя отстъпи назад.

— Не, недей. Не съм приключила. Имам характер, Майкъл.

— Зная.

— И то силен характер.

По-силен, отколкото си бе представял.

— Не съм съвършена. Отказах се от съвършенството, когато осъзнах, че то може да ми донесе единствено самотен брак с някой точно толкова съвършен съпруг. — Вече се тресеше от гняв и той се приближи, за да я вземе в обятията си, но тя се отдръпна и не му позволи да я докосне. — Що се отнася до това, че ти не си идеален, благодаря на Бога за това. Веднъж вече се доближих до подобен живот и той беше адски скучен. Съвършенството е твърде чисто, твърде лесно. Не искам това, нито желая да бъда такава. Искам нещо несъвършено. Искам онзи мъж, който ме хвърли на рамо в гората и ме убеди да се омъжа за него заради приключението. Искам мъжа, който е студен и горещ едновременно, който ръководи клуб за мъже, клуб за жени, казино и всичко останало, което човек може да намери тук. Мислиш, че съм се омъжила за теб въпреки недостатъците ти? Омъжих се за теб точно заради тях, глупчо такъв. Заради великолепните ти, непоносимо вбесяващи несъвършенства.

Това не бе вярно, разбира се. Беше се омъжила за него, защото нямаше избор.

Само че той нямаше да я пусне.

Не и след като тъкмо бе открил колко е прекрасно да я държи в обятията си.

— Пенелопи?

Тя отпусна ръце и жакетът се разтвори, разкривайки дълга ивица гола кожа от врата до коляното й.

— Какво? — Би се засмял на раздразнението в гласа й, ако не бе завладян от вида й, облечена само в копринени чорапи, неговия жакет и нищо друго. Тя си пое дълбоко въздух и дрехата бе на път да изложи на показ и прекрасните й гърди.

— Приключи ли?

— Може би — отвърна му, запазвайки си правото да добави още нещо.

— Можеш да бъдеш много трудна, когато поискаш, знаеш ли?

Едната й руса вежда подскочи нагоре.

— Присмял се хърбел на щърбел.

Той протегна ръка и този път тя му позволи да я хване и да я придърпа по-близо за прегръдка.

— Прекалено съм несъвършен за теб — промълви до слепоочието й.

— Ти си съвършено несъвършен за мен.

Тя грешеше, разбира се, но на него не му се мислеше повече по въпроса, затова й каза:

— В момента си гола в един игрален дом, скъпа.

Пенелопи измърмори нещо в отговор, притиснала лице към гърдите му, и той по-скоро почувства, отколкото чу думите й.

— Не мога да повярвам.

Ръката му се спусна надолу по гърба й и той се усмихна при мисълта, че е облечена с неговите дрехи.

— А аз мога, моя сладка, авантюристична съпруго. — Целуна върха на русата й глава, плъзна ръка под жакета, за да обхване гърдата й, и се наслади на тръпката, която прониза цялото й тяло при докосването му. — Иска ми се всеки ден да бъдеш гола под моите дрехи.

Тя се усмихна.

— Знаеш, че всеки ден съм гола под моите, нали?

Майкъл простена.

— Не биваше да казваш подобно нещо. Как от сега нататък ще успявам да мисля за нещо друго?

Пенелопи се отдръпна от него със смях и двамата започнаха да се обличат. Тя перваше Майкъл всеки път, когато той протегнеше ръка към нея.

— Само помагам.

— Пречиш.

Оправи малката кремава панделка отпред на роклята си, докато той връзваше шалчето си без огледало.

С радост би се обличал заедно с нея, докато свят светува. Само че нямаше да има тази възможност.

Не и след като тя разбере за лъжите ти. Шепотът отекна в съзнанието му като оръдеен залп.

— Това вода ли е? — Тя посочи каната, поставена до умивалника.

— Да.

Пенелопи наля малко в купата и намокри ръцете си до китките, без да ги мие, просто искаше да ги потопи в хладната течност.

Наблюдаваше я внимателно как затваря очи и си поема дълбоко въздух. После втори път. И трети. Извади ръцете си, изтръска ги и се обърна с лице към него.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

През десетте години, откакто организираше игри на зарове, карти и всякакъв друг вид хазарт, познат на хората, Майкъл се бе научил да разчита лицата на хората. Умееше да разпознава нервността и въодушевлението, лъжата и измамата, гнева и всяка друга човешка емоция.

Абсолютно всичко, с изключение на чувството, което се четеше в погледа на Пенелопи, стаено зад нервността, удоволствието и вълнението. Странно, макар никога да не го бе срещал преди, знаеше точно какво е.

Любов.

Тази мисъл спря дъха му и той изправи гръб, обзет от желание, страх и още нещо, за което не желаеше да мисли. Не му се искаше дори да признае, че съществува.

Беше й казал да не вярва в него.

Беше я предупредил.

Ако искаше да запази разсъдъка си, не можеше да й позволи да му каже, че го обича.

Но много му се искаше.

Затова направи онова, в което го биваше най-много. Устоя на изкушението, приближи се до нея и я придърпа за бърза целувка, която копнееше да задълбочи и да превърне в нещо толкова завладяващо, колкото бяха и чувствата, които бушуваха в него.

— Става късно, скъпа. Тази вечер никакви разговори повече.

Любовта в погледа на Пенелопи отстъпи място на объркване и той намрази сам себе си. За съжаление, започваше да свиква с това чувство.

На вратата се почука и звукът го спаси. Майкъл погледна часовника, беше почти три часът сутринта — бе твърде късно за посетители, което означаваше само едно. Новини.

Той бързо прекоси стаята, отвори вратата и прочете всичко по лицето на Крос още преди другият мъж да е имал възможността да отвори уста.

— Тук ли е?

Крос отмести поглед към Пенелопи, после отново обърна непроницаемите си сиви очи към Майкъл.

— Да.

Не можеше да я погледне. Тя бе толкова близо, можеше да усети как деликатният й аромат го обгръща, може би за последен път.

— Кой е тук? — попита тя и на него му се прииска да не отговаря, макар да знаеше, че трябва да й каже. Но щом го стореше, щеше да я изгуби завинаги.

Срещна погледа й и се опита да запази спокойствие. Напомни си за едничката цел, която си бе поставил преди цели десет години.

— Лангфорд.

Пенелопи застина, когато думите се блъснаха в нея като ударна вълна. Поклати глава.

— Майкъл. Моля те. Не го прави.

Той не можеше да спре. Това бе единственото, което някога бе искал.

Преди тя да се появи в живота му.

— Остани тук. Някой ще те отведе у дома.

Той излезе, а затварянето на вратата зад гърба му отекна като изстрел в тъмния празен коридор. С всяка следваща крачка Майкъл опитваше да събере сили за това, което щеше да последва. Странно, но не заради срещата с Лангфорд имаше нужда от тази допълнителна решимост.

А защото щеше да изгуби Пенелопи.

— Майкъл! — Тя го бе последвала в коридора и викът й го накара да се обърне, не можеше да пренебрегне болката в гласа й. Отчаяно искаше да я предпази от тази мъка.

Да я предпази от себе си.

Пенелопи се затича към него и не му остана друго, освен да я улови и да я вдигне във въздуха, когато тя се взря в лешниковите му очи, а ръцете й обхванаха лицето му.

— Не е нужно да го правиш — прошепна му, а палците й погалиха бузите му, оставяйки мъчителни дири след себе си. — Имаш „Фалкънуел“… имаш „Ангела“… притежаваш повече, отколкото той би могъл дори да си мечтае. Разполагаш с много повече от гняв, отмъщение и ярост. Имаш мен. — Тя срещна погледа му, преди да добави болезнено нежно: — Обичам те.

Беше си казвал, че не желае да чува тези думи, но щом бяха изречени, удоволствието, което му доставиха, го обгърна в ласкава прегръдка. Той затвори очи и я целуна дълбоко. Искаше завинаги да запомни вкуса и аромата й в този момент. Когато откъсна устни от нейните и я пусна на земята, отстъпи задъхано назад. Обичаше блясъка в очите й, когато я докосваше.

Не я бе докосвал достатъчно. Ако можеше да върне времето назад, щеше да го прави по-често.

Обичам те.

Прошепнатите думи изплуваха в съзнанието му като въплъщение на изкушението.

Той поклати глава.

— Не трябва да ме обичаш.

След това се извърна и я остави в тъмния коридор. Беше на път да се изправи лице в лице с миналото и не искаше да погледне назад. Отказваше да признае какво оставя зад себе си.

Какво щеше да загуби.