Сара Маклейн
Негодник по неволя (14)

Глава 13

Скъпи М.,

Чух какво е сторил онзи звяр Лангфорд. Ужасно е, разбира се. Никой не вярва, че е възможно той да е толкова противен… никой освен Томи и мен. А Томи… той те търси. Моля се да те намери.

И то бързо.

П.

Имението „Нийдъм“, май 1822 г.

 

 

Неизпратено.

 

 

„Падналия ангел“ бе великолепен.

Пенелопи никога не бе виждала толкова изумително и великолепно място, обгърнато от светлина и ярки цветове и преливащо от хора, които сключваха неприлични облози и хвърляха заровете през смях, а след това ги целуваха и проклинаха лошия си късмет.

Тя не искаше да разкрива самоличността си, но знаеше, че ако не каже името си на портиерите, няма да я допуснат вътре, затова тихо се представи. Очите им бяха станали огромни, когато назова името на съпруга си, докато стоеше в сенките на входа и ги чакаше да решат дали да й повярват.

Единият огромен мъж се ухили широко, почука с юмрук с размерите на чук два пъти на вътрешната врата и тя леко се открехна.

— Дамата на Бърн. Най-добре я пусни.

Дамата на Бърн.

Пенелопи потръпна при това описание — не го искаше, но в същото време не можеше да му устои. След като съпругът й, така или иначе, заемаше значителна част от мислите й, смяташе тази вечер да го използва възможно най-добре.

Вратата се отвори докрай, за да разкрие пред погледа на Пенелопи плетеница от движения и звуци, и тя напълно забрави първоначалната си цел. Притисна палтото около тялото си, благодарна за съвета на Уърт и на огромната си качулка, която я скриваше от хората наоколо, докато ги наблюдава как размишляват над картите си, проследяват с поглед пътя на топчето в рулетката или треперят заедно със зарчето по съдбовния му път върху зеленото сукно.

Истинско приключение в най-чистия му и първичен вид. И тя се наслаждаваше на всяка секунда.

Нищо чудно, че Майкъл прекарваше толкова време тук — това място бе неговата богиня, красавицата с гарвановочерни коси. Не би могла да го вини. Добре бе избрал любовницата си.

Мъже със семпли черни жакети и идеално завързани шалчета, прислужници, които обикалят цялото казино с подноси, натежали от скоч и бренди, и жени, които й бяха непознати, с щедри деколтета в ярки цветове. Всички бяха изрисувани и наконтени, с прекрасни фризури и грим и на нея й се прииска да бъде на тяхно място. Да разбере, макар и само за секунда, какво е да държиш късмета в шепи. Да хвърлиш зара и да познаеш вълнението от играта.

Въпреки това огромният и невероятно красив стъклопис на стената бе онова, което спря дъха й. Изобразяваше великолепен портрет на Луцифер с верига около глезена му, точно преди да падне в бездната. Ръката му все още стискаше скиптъра, макар и счупен надве, а в другата бе короната му. Крилете вече не можеха да го удържат и ангелът падаше право в пламъците на ада.

Беше едновременно красиво и гротескно — идеалният фон за това лоно на греха.

Тя сведе глава и тръгна през тълпата, харесваше й как телата й правеха път, насочваха я и тя си обеща, че ще спре при първата маса, която се появи в края на пътя й.

Озова се пред рулетката и сърцето й подскочи едновременно от благодарност и вълнение. С тази игра бе наясно. Познаваше правилата и чистия късмет, който я ръководеше. Искаше да изпробва своя.

Внезапно се бе почувствала истинска късметлийка.

Срещна погледа на крупието, който вдигна вежди и махна с лопатката си над масата.

— Господа… госпожо — изрече той сериозно. — Залозите ви, моля.

Ръката й вече се бе пъхнала в джоба и си играеше с монетите там. Тя извади една блестяща златна лира, плъзна пръст по нея и проследи с поглед как останалите залагат. Навсякъде по зеленото сукно бяха пръснати монети, но погледът на Пенелопи бе привлечен от едно изкусително червено местенце по средата на масата.

Номер двадесет и три.

— Очакваме залога на дамата.

Тя погледна крупието в очите, след това внимателно се протегна и постави монетата, очарована от блясъка й на светлината на свещите.

— Край на залозите.

Колелото се завъртя и топчето препусна по своя път, а звукът от удара на слоновата кост върху стоманата бе истинско изкушение. Пенелопи се приведе напред, за да не може нищо да попречи на гледката й, и дъхът й спря.

— Казват, че рулетката е играта на Луцифер. — Думите дойдоха иззад нея и тя не се сдържа и се обърна към гласа, като внимаваше качулката да прикрива лицето й. — Сравнението е подходящо, не мислите ли?

Непознатият постави ръка на масата, достатъчно близо, за да я докосне. Милувката на пръстите му бе твърде бавна, за да се сбърка целта му, и тя рязко се отдръпна от неприятния допир.

— Очарователно е — каза и опита да се отдалечи от нежелания компаньон с надеждата, че краткият отговор ще е достатъчен, за да сложи край на разговора. Тя отново насочи поглед към рулетката, която се въртеше в бляскава симфония от червено и черно.

— Има една легенда за французин, който бил толкова погълнат от играта, толкова изкушен от нея, че продал душата си на дявола, за да научи тайните й.

Колелото започна да забавя своя ход и Пенелопи се приведе напред. Напълно разбираше горкия французин. Мъжът до нея плъзна пръст по външната страна на ръката й и тя потръпна от неприязън.

— А какво би изкушило вас да продадете душата си?

Не й бе дадена възможност да отговори или да заяви на съседа си да си прибере ръцете, тъй като в този момент той бе пометен от мястото си и захвърлен на земята на няколко метра от нея. Тя се обърна към суматохата и видя Майкъл да се насочва към мъжа, който пълзеше заднешком като рак в краката на група хора, спрели в центъра на казиното, за да наблюдават развитието на драмата.

Съпругът й се наведе и стисна шалчето на мъжа, а мускулестото му тяло й попречи да види лицето на падналия.

— Никога повече няма да докосваш жена в този игрален дом — изръмжа Майкъл и заплашително сви юмрук.

— По дяволите, Бърн. — Думите едва излизаха от устата на мъжа и той вдигна ръце към китките на съпруга й. — Пусни ме. Тя е само…

Ръката на Майкъл се обви около гърлото на мъжа.

— Довърши това изречение, Денсмор, и ми подари удоволствието да ти спра дъха — изрече тихо, за да го чуе само жертвата му. — Ако чуя или видя отново да докосваш някоя жена тук, членството няма да е единственото нещо, което ще загубиш. Разбираш ли?

— Да.

— Кажи го. — Майкъл изглеждаше готов да убива и Пенелопи си спомни историята на Уърт.

— Да. Да, разбирам.

Майкъл го блъсна обратно на земята и се обърна към Пенелопи, която инстинктивно дръпна качулката си по-напред. Той се протегна, хвана я за ръката и я дръпна в една ниша. Светлината бе твърде слаба, че да я разпознае някой, но въпреки това той пристъпи по-близо, за да я скрие от любопитни погледи.

— А ти? — В шепота му се усещаше неприкрит гняв. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя срещна твърдо погледа му. Нямаше да му позволи да я сплаши. Време беше да изиграе ролята, която бе предвидила — маркизата, тръгнала на лов за приключения.

— Прекарвах си добре, преди да дойдеш и да направиш сцена.

Едно мускулче потрепна на челюстта му и хватката около китките й се стегна.

— Аз ли направих сцена? Половин Лондон е в тази зала, а ти си мислиш, че това глупаво палто може да те скрие от тях?

Тя размърда ръце и се опита да се освободи, но той не я пусна.

— Така и стана. Никой не ме забеляза. — Той я бутна до стената, още по-навътре в мрака. — Никой не ме разпозна, но сега, разбира се, всички се питат коя съм.

— Вероятно вече знаят. — Той се изсмя грубо. — Аз те познах в секундата, в която те видях, глупава жено.

Беше я познал? Тя пренебрегна удоволствието, което й доставиха тези думи, и изправи рамене, готова за битка.

Крупието на рулетката се появи на входа на нишата.

— Бърн.

Погледът на Майкъл би спрял и цяла армия.

— Не сега.

— Имайки предвид, че както сам казваш, съм била пред погледите на половин Лондон, какво е най-лошото, което би могло да ми се случи? — попита тя.

— Да видим… — Гласът му бе пропит от сарказъм. — Би могла да бъдеш отвлечена, изнасилена, разкрита…

Пенелопи замръзна.

— И с какво се различава това от твоето поведение? — прошепна тихо, за да я чуе само той с ясното съзнание, че го предизвиква.

Очите му блеснаха.

— Има огромна разлика и ако не можеш да я видиш…

— О, моля те. Не се преструвай, че те е грижа за мен или щастието ми. Клетката щеше да е същата, само тъмничарят да е друг.

Той стисна зъби.

— Само след три минути насаме с онова прасе Денсмор щеше да разбереш, че аз съм истински светец в сравнение с някои негодници. Казах ти да не идваш тук.

— Внезапно открих, че вече не желая да ми казват какво да правя. — Тя си пое дълбоко въздух. Не знаеше откъде черпи смелост, но се надяваше изворът й да не пресъхне точно в този момент, тъй като той изглеждаше много, много ядосан.

И не особено спретнат. Шалчето му бе смачкано до неузнаваемост, жакетът му се бе изкривил на раменете, а един от маншетите му бе изчезнал някъде под ръкава.

Това не бе нормално. Не и за Майкъл.

— Какво ти се е случило? — попита го.

— Бърн.

Когато крупието го повика за трети път, Майкъл най-накрая се обърна.

— По дяволите. Какво има?

— Дамата.

— Какво за нея?

Пенелопи надникна иззад Майкъл, придърпвайки качулката си напред, за да не я разпознаят. Крупието вдигна вежди и леко им се усмихна.

— Тя спечели.

Бърн замълча за миг и после попита:

— Какво каза?

— Тя спечели. — Крупието не можа да скрие изненадата си. — Номер двадесет и три. От първия път.

Майкъл плъзна поглед към рулетката.

— Така ли?

Очите на Пенелопи се разшириха.

— Спечелих ли?

Крупието й се усмихна глупаво.

— Да.

— Изпрати печалбата й в апартамента. — Само след секунди Майкъл я дръпна през една добре пазена врата наблизо.

Докато се изкачваха по тъмното стълбище, Пенелопи събираше кураж, за да се изправи отново пред него, но първо трябваше да успее да поддържа темпото му. Ръката му бе стиснала здраво нейната и той не показваше никакво желание да я пусне, докато я дърпаше по дългия коридор. После влезе в една огромна стая, която щеше да е потънала в абсолютен мрак, ако не беше светлината от казиното, която се процеждаше през стъклописа в далечния й край и превръщаше цялото помещение в мозайка от цветове.

— Великолепно — промълви тя, без да забелязва, че той я е пуснал, за да заключи вратата зад гърба им. — Отдолу не личи, че зад стъклото има нещо.

— Това е целта.

— Невероятно е. — Тя се отправи към прозореца и протегна ръка, за да докосне една златна част, която представляваше къдрица от косата на Луцифер.

— Какво правиш тук, Пенелопи?

Тя бързо отдръпна ръката си и се обърна към него, едва го различаваше в сенките. Той сякаш се бе слял с мрака в другия край на стаята. Сърцето й ускори ритъм и тя си спомни защо се бе отправила към клуба.

— Трябва да проведем един разговор.

— Не можа ли да ме изчакаш да се върна в Хел Хаус?

— Ако смятах, че изобщо някога ще се върнеш в къщата, щях да изчакам — язвително отговори тя. — Но тъй като не съм сигурна какви са плановете ти, реших, че ще е най-добре да те посетя.

Той скръсти ръце пред широките си гърди и мускулестите му ръце изпънаха жакета.

— Ще уволня кочияша, който те е докарал.

— Не е възможно. Наех файтон. — Тя не успя да скрие триумфалната нотка в гласа си.

— Ако Томи ти е помогнал по някакъв начин, ще ми бъде наистина приятно да го съсипя.

Тя вирна брадичка.

— Дойдохме си на въпроса.

Той пристъпи към нея.

— Няма да го виждаш повече.

Не я интересуваше, че той се извисява над нея в мрака и очевидно й е ядосан. И тя му бе гневна.

— Не съм сигурна, че ще изпълня тази заповед.

— Ще я изпълниш. — Той я притисна към вратата. — Ако отново се срещнете, ще го унищожа. Вината ще бъде твоя.

Точно тези думи чакаше тя.

— Чух, че така или иначе смяташ да го съсипеш. — Той не отрече и тя усети леко разочарование. Поклати глава. — Невероятно е как продължавам да вярвам в теб. — Обърна му гръб и отново се приближи до прозореца, взирайки се в залата. — Ти си безсърдечен.

— Най-добре е да го разбереш още сега, преди да е минало дълго време от брака ни.

Тя рязко се обърна към него. Вбесяваше я начинът, по който той говореше за живота им. За нейния живот.

— Може би на този фарсов брак и без това не му е отреден дълъг живот.

Той направи крачка към нея.

— Какво означава това?

Тя се изсмя безрадостно.

— Просто, че ти очевидно не даваш и пет пари за него.

— Безценният ти Томи те е помолил да избягаш с него, нали? — Сега бе неин ред да замълчи и да го остави да вярва в каквото пожелае. Той се приближи. — Смяташ ли да го направиш, Пенелопи? Да разрушиш брака ни, своята репутация и тази на сестрите ти заради едно егоистично решение?

Тя не се сдържа:

— Аз ли съм егоистична? — Засмя се и го подмина, отправяйки се към вратата. — От твоята уста звучи направо забавно. Ти си най-големият егоист, когото познавам, достатъчно себелюбив, за да унищожи приятелите и собствената си съпруга, за да постигне целите си.

Тя протегна ръка към дръжката на вратата и ахна, когато неговата изникна от мрака и я хвана за китката.

— Няма да си тръгнеш, докато не приключим. Докато не ми дадеш дума, че ще стоиш далеч от Томи Алес.

Разбира се, че нямаше да тръгне с Томи, но отказваше да му достави удоволствието да го чуе.

— Защо? Това няма ли да те улесни? Така с един удар ще получиш и отмъщението, и свободата си.

— Ти си моя.

Тя го заобиколи.

— А ти си неуравновесен.

— Възможно е, но освен това съм ти съпруг. По-добре не забравяй този факт и обета, който даде да ми се подчиняваш.

В смеха й нямаше никакво веселие.

— А ти даде обет да ме уважаваш. — А двамата дадохме обет да се обичаме, но и това не стана.

Той застина.

— Мислиш, че съм те обидил?

— Мисля, че го правиш всеки път, когато ме докоснеш.

Той я пусна бързо, сякаш кожата й го бе опарила.

— Какво означава това?

Тя се поколеба. Не бе сигурна как спорът им внезапно се бе насочил към тема, която я караше да се чувства неудобно.

— О, не, милейди. — Бърн почти изплю почетното обръщение и тя разбра, че го бе обидила. — Ще се наложи да ми отговориш.

Да. Щеше да го направи.

— Всеки път, когато ме докоснеш или покажеш и най-слаб интерес към мен, го правиш заради собствената си полза. Заради целите си. Заради отмъщението, с което не искам да имам нищо общо. Нищо от това не е заради мен самата.

— Така ли? — Думите бяха изпълнени със сарказъм. — Звучи интересно, имайки предвид, че изглежда, докосването ми ти доставя удоволствие.

— Разбира се, че е така. Ти правиш всичко възможно, за да се увериш, че бих те последвала и в огъня. Използва очевидните си… — тя замълча и махна с ръка към него — умения в спалнята, за да постигнеш целите си. — Думите вече напираха, бързи и гневни. — И се справи прекрасно. Признавам, че съм впечатлена от умната ти стратегия и безукорното представяне, само че удоволствието е мимолетно, лорд Бърн, достатъчно мимолетно, за да не си струва болката от това да ме използват. — Тя хвана дръжката на вратата, нетърпелива да напусне помещението. И него. — Прости ми, че не изпитвам желание да загърбя всичко в името на обетите си, когато ти така злоупотребяваш с твоите.

— Мислиш, че с безценния ти Томи щеше да е различно?

Тя присви очи.

— Няма да се извинявам за това, че ме е грижа за него. Някога и ти изпитваше същото. Той бе най-старият ти приятел.

Третият член на тяхното трио. Тя позволи на разочарованието си да проличи в тона й.

В очите му проблесна гняв.

— Но не беше никакъв приятел, когато трябваше да го докаже.

Пенелопи поклати глава.

— Мислиш, че Томи не съжалява за действията на баща си? Грешиш. Съжалява от самото начало.

— Не достатъчно, но това ще се промени, когато приключа с него.

— Няма да ти позволя да го нараниш.

— Нямаш избор. Скъпият ти Томи ще бъде съсипан заедно с баща си. Преди десет години се заклех да си отмъстя и нищо няма да ми попречи. А ти ще благодариш на бога, че не си се омъжила за него, защото щеше да споделиш съдбата им.

Очите й се присвиха.

— Ако унищожиш Томи, кълна се, че ще съжалявам за всяка секунда от брака си с теб.

Бърн се засмя на думите й, но звукът не бе весел.

— Предполагам, че вече си започнала да го правиш, скъпа.

Тя поклати глава.

— Чуй ме. Това сбъркано отмъщение… ако продължиш с него, това ще докаже, че всичко, което си бил някога, всичко добро у теб… всичко е изчезнало.

Той не помръдна. Дори не показа, че я е чул.

Не го интересуваше. Нито Томи, нито тя. Не го интересуваше миналото им и от това я заболя. Не можа да възпре думите, които преливаха от сърцето й.

— Той бе съсипан, когато те изгуби. Точно като… — Тя спря.

— Точно като…?

— Точно като мен. — Мразеше думите, защото носеха вълни от спомени заедно с изгарящата болка, която бе почувствала, когато чу историята за падението на Майкъл. — Липсваше му, както липсваше и на мен. И двамата се тревожехме за теб. Той те търси, опита се да те намери. Точно както и аз. Само че ти бе изчезнал. — Пенелопи пристъпи към него. — Мислиш, че той е изоставил теб? Ти бе този, който си тръгна, Майкъл. Ти изостави нас. — Гласът й трепереше под напора на целия гняв, на тъгата и страха, които я бяха гнетили през онези месеци след изчезването на Майкъл. — Изостави мен. — Тя опря длани на гърдите му и го бутна с цялата сила, която й даваше гневът. — А толкова много ми липсваше.

Той направи няколко крачки назад в смълчаната стая и Пенелопи осъзна, че е казала повече, отколкото трябва, повече, отколкото си бе представяла, че ще каже някога. Пое си дълбоко дъх и преглътна сълзите, които напираха да потекат. Нямаше да плаче. Не и заради него.

Вместо това успя да промълви, въпреки че гърлото й бе стегнато на възел.

— Толкова ми липсваше. И все още ми липсваш, проклет да си!

Зачака го да каже нещо в мрака. Каквото и да е.

Да се извини.

Да й каже, че и тя му е липсвала.

Измина минута. Две. И още.

Осъзна, че той няма да проговори, завъртя се и рязко отвори вратата, но преди да направи и крачка, ръката му се стрелна над рамото й и я затвори с трясък. Тя дръпна дръжката на бравата, но силната му ръка натискаше здраво вратата.

— Ти си звяр. Пусни ме.

— Не. Не и докато не довършим разговора. Вече не съм онова момче.

Пенелопи се изсмя безрадостно.

— Знам.

— И не съм Томи.

— И това знам.

Ръката му се спусна към врата й, пръстите му проследиха нежната кожа и тя знаеше, че може да почувства ускорения й пулс.

— Мислиш, че не си ми липсвала? — Думите я накараха да замръзне. Едва дишаше от копнеж да чуе още. — Мислиш, че не ми е липсвало всичко в теб? Всичко, което ти представляваше?

Майкъл се притисна към нея и тя усети нежния му дъх до слепоочието си. Затвори очи. Как бяха стигнали дотук, как бе станал толкова мрачен?

— Мислиш, че не съм искал да се върна у дома? — Гласът му бе натежал от чувства. — Само че нямах дом, в който да се прибера. Там нямаше никого.

— Грешиш — възрази тя. — Аз бях там. Аз бях там… и бях… — Сама. Преглътна. — Аз бях там.

— Не. — Гласът му бе рязък и дрезгав. — Лангфорд ми отне всичко. Онова момче… момчето, което ти липсва… той взе и него.

— Може и така да е, но не го е сторил Томи. Не виждаш ли, Майкъл? Той е просто пионка в играта ти… точно като мен… като сестрите ми. Ожени се за мен, на тях ще намериш съпрузи, но ако го съсипеш… никога няма да си го простиш. Знам го.

— Грешиш — отвърна той. — Ще спя добре. По-добре, отколкото през последните десет години.

Пенелопи поклати глава.

— Не е вярно. Мислиш, че отмъщението няма да ти причини болка? Смяташ, че няма да те заболи от последствията? От мисълта, че си унищожил друг човек по систематичния ужасен начин, по който е постъпил Лангфорд с теб?

— Томи беше нещастна жертва в тази война, но след днешния ден, след като ти е направил това предложение, не съм сигурен, че не си е заслужил наказанието, което съм приготвил.

— Ще заложа срещу теб. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да помисли. — Назови играта и цената. Ще играя за тайната на Томи.

Той застина.

— Нямаш нищо, което да искам.

Тя намрази думите и него, задето ги изрече. Имаше себе си. Имаше техния брак, бъдещето им, но нищо от това не бе ценно за него.

В този миг тя осъзна, че Томи е прав — Майкъл винаги е бил в сърцето й, онова силно, уверено момче, което бе познавала, с което бе израснала и се бе смяла и което оплакваше доскоро. Момчето, което бе изчезнало, отстъпвайки място на този мрачен, обсебен от демоните на миналото мъж, който по свой начин бе също толкова изкусителен.

Пенелопи изгуби желание да се бори.

— Пусни ме.

Той я притисна по-близо и прошепна в ухото й:

— Ще си отмъстя. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-лесен ще бъде бракът ни.

Тя не отговори, мълчанието бе нейният начин да се съпротивлява.

— Искаш да си тръгнеш? — Думите бяха сурови, а гласът му — дрезгав.

Не. Искам да ме помолиш да остана.

Защо? Защо той имаше такова влияние върху нея? Тя си пое дълбоко въздух.

— Да.

Той вдигна ръка от вратата и отстъпи назад. Тя почти мигновено усети липсата на топлината му до тялото си.

— Тогава върви.

Тя не се поколеба.

Втурна се в коридора, без да може да се отърси от мисълта, че току-що нещо се бе случило между тях. Нещо, което не можеше да се върне назад. Спря, облегна се на стената и си пое дълбоко въздух, обгърната от тъмнината и далечния шум на казиното.

Обви ръце около тялото си и затвори очи при спомена за думите, които си бяха разменили. Бе прекарала осем години в очакване на брак, който да се основава на нещо повече от зестрата, репутацията или възпитанието й, а накрая се омъжи за човек, в чиито очи тя бе просто съвкупност от всички тези неща.

И което бе по-лошо, точно с този мъж вярваше, че ще е различно.

Но този мъж никога не бе съществувал. Не в него се бе превърнало момчето, което бе познавала. Момчето, което бе обичала.

Тя въздъхна дълбоко и горчиво се изсмя в мрака.

Съдбата наистина бе жестока.

— Лейди Бърн?

Името я стресна, все още й бе толкова чуждо, и тя притисна гръб към стената, когато един висок мъж изплува от тъмнината. Той беше слаб като тръстика, със силна, квадратна челюст, а в очите му се четеше смесица от съчувствие и още нещо, което не можеше да назове, но я караше да смята, че й е по-скоро приятел, отколкото враг.

Той се поклони едва забележимо.

— Аз съм Крос. Нося печалбата ви.

Той й подаде една тъмна торбичка и на Пенелопи й трябваха няколко секунди, за да разбере за какво става въпрос и да си спомни, че тази вечер бе дошла да търси вълнение, приключение и удоволствие, а си тръгваше само с разочарование в сърцето.

Пенелопи протегна ръка и тежестта на монетите я изненада.

Той се засмя звучно.

— Тридесет и пет лири са доста пари. И то на рулетка? Имате голям късмет.

— Нямам никакъв късмет. — Поне не тази вечер.

Сърцето й прескочи.

— Е, може би късметът ви е започнал да проработва.

Едва ли.

— Може би.

Последва продължително мълчание, сякаш той я преценяваше, преди да кимне леко и да каже:

— Бъдете внимателна по пътя за дома. Един крадец би могъл да си живее цяла година с тези пари. — Той се извърна и тя прехвърли торбичката в другата си ръка, за да усети тежестта й и звука на монетите в нея.

След това го повика, преди да е успяла да размисли:

— Господин Крос?

Той спря и се обърна.

— Милейди.

— Добре ли познавате съпруга ми?

Думите се изплъзнаха от устните й и потънаха в мрака. В продължение на миг, траял сякаш цяла вечност, Пенелопи мислеше, че няма да й отговори.

Но той го стори.

— Доколкото някой изобщо познава Бърн.

Пенелопи не можа да сдържи лекия си смях при тези думи.

— Със сигурност по-добре от мен.

Не отговори. Нямаше нужда. После рече:

— Има ли нещо, което искате да попитате?

Имаше толкова въпроси, които искаше да зададе. Прекалено много.

Кой е той? Какво се е случило с момчето, което познавах някога? Какво го е направило толкова дистанциран? Защо не даде поне минимален шанс на този брак?

Не можеше да попита.

— Не.

Той изчака тя да промени решението си, но когато това не се случи, заяви:

— Вие сте точно такава, каквато очаквах.

— Какво означава това?

— Просто, че жената, която толкова изнервя Бърн, трябва да е наистина забележителна.

— Аз не го изнервям. Той мисли за мен само в случаите, когато бих могла да съм полезна за плановете му. — Съжали за думите си в момента, в който ги изрече. За недоволството, което се криеше зад тях.

Крос вдигна вежди.

— Уверявам ви, милейди, че случаят не е такъв.

Де да беше вярно. Но разбира се, че не беше.

— Явно все пак не го познавате много добре.

Крос, изглежда, разбра, че тя няма желание да спори, и смени темата.

— Къде е той?

Пенелопи поклати глава.

— Не зная. Оставих го.

Белите му зъби проблеснаха в мрака.

— Сигурен съм, че това страшно му е харесало.

Той я бе прогонил.

— Изобщо не ме интересува как се е почувствал.

Смехът му бе силен и прозвуча приятелски.

— Идеална сте.

Не се чувстваше идеална. Струваше й се, че е абсолютна глупачка.

— Моля?

— През всичките години, откакто познавам Бърн, не съм виждал нито една жена, която да му въздейства като вас. Никога не съм го виждал да се опитва да се съпротивлява на някоя, както прави с вас.

— Това не е съпротивление, а липса на интерес.

Едната червеникава вежда подскочи нагоре.

— Лейди Бърн, това определено не е липса на интерес.

Той не знаеше нищо. Не бе видял как Майкъл я изостави, как се държеше на възможно най-голямо разстояние. Как изобщо не се интересуваше от нея.

Не искаше да мисли за това. Не и тази вечер.

— Бихте ли ми помогнали да извикам файтон? Искам да се прибера у дома.

Крос поклати глава.

— Бърн ще ме убие, ако разбере, че съм ви позволил да се приберете с файтон. Почакайте да го открия.

— Не! — Не можа да спре вика си и сведе поглед към пода. — Не желая да го виждам.

Той не иска да ме вижда.

Вече не бе сигурна кое е по-важно.

— В такъв случай аз ще ви придружа. С мен сте в безопасност.

Пенелопи присви очи.

— И откъде да съм сигурна, че ми казвате истината?

Едното ъгълче на устните му се изви нагоре.

— Дори да оставим другите причини настрана, на Бърн би му доставило огромно удоволствие да ме разкъса на парчета, ако ви нараня.

Тя си спомни как Майкъл без никакво усилие бе хвърлил Денсмор през казиното, как бе застанал пред заекващия граф със стиснати юмруци, а гласът му трепереше от гняв.

Ако изобщо можеше да е сигурна в нещо, то бе, че Бърн никога не би позволил на някого да я нарани.

Предпочиташе да го прави лично.