Сара Маклейн
Негодник по неволя (10)

Глава 9

Беше я зарязал.

Застанала на входа на лондонската къща на Майкъл с натрупаните си вещи наоколо, на Пенелопи й трябваха няколко минути, за да дойде на себе си.

На практика я бе зарязал с едно обикновено:

— Довиждане.

Тя се втренчи в масивната дъбова врата, която се бе затворила зад него, и се опита да приеме няколко ключови истини.

Например, че я бе изоставил.

В първата й нощ в дома му в Лондон.

Дори не я бе представил на прислужниците, преди да тръгне.

В сватбената им нощ.

За тази подробност не й се искаше да се замисля особено.

Вместо това се концентрира върху факта, че стои като глупачка във фоайето на градската къща на съпруга си в компанията единствено на двама млади, добре изглеждащи прислужници, които не бяха съвсем сигурни какво трябва да правят. Пенелопи не знаеше дали фактът, че не им се случваше често да виждат жена в тази къща, трябва да я успокои, или трябва да се обиди, че не я беше завел в салона поне докато измислят какво да прави тя.

Пенелопи се насили да се усмихне и се обърна към по-възрастния от двамата, който не бе на повече от петнадесет години:

— Предполагам, че къщата има икономка?

Забеляза вълната на облекчение, която премина по лицето на младия мъж, и му завидя. Искаше й се да знае как да се държи в тази ситуация.

— Да, милейди.

— Чудесно. Дали бихте могли да я доведете?

Момчето се поклони веднъж и после отново, нетърпеливо да покаже старанието си.

— Да, милейди. Както желаете, милейди — рече и изчезна бърз като светкавица, а другарят му започваше да се чувства все по-неудобно с всяка изминала секунда.

Чувството й бе познато. Само че собствената й неувереност не бе причина бедното момче пред нея да се мъчи по същия начин.

— Няма нужда да оставаш тук. — Тя му се усмихна окуражаващо. — Сигурна съм, че икономката скоро ще дойде.

Прислужникът, който в интерес на истината бе твърде млад за тази позиция, измърмори нещо в знак на съгласие и почти моментално изчезна.

Пенелопи въздъхна и огледа мрамора и позлатата, които се преплитаха във фоайето. Гледката бе твърде модерна и скъпа за нейния вкус, но веднага разбра причината за този избор.

Майкъл бе изгубил всичко в онази прословута игра на карти, но бе спечелил двадесет пъти повече и всеки, който влезеше в къщата му, щеше да го види.

Сърцето й се сви при мисълта за младия маркиз, който толкова усилено бе работил, за да възстанови състоянието си. Каква сила бе необходима за това, каква всеотдайност.

Жалко само, че не чувстваше същото към жена си.

Тя отблъсна тази мисъл и се обърна към огромния сандък, който бе пристигнал с каретата им същата вечер. Е, ако нямаше да й дадат стая, можеше да се настани удобно и върху него. Разкопча пътническото си палто, седна върху сандъка и се зачуди дали, може би, ще живее тук… във фоайето.

В задната част на къщата се зароди суматоха — разпален шепот, придружен от бързи стъпки. Пенелопи не можа да сдържи усмивката си. Изглежда, никой от прислужниците не бе уведомен, че господарят им ще доведе булка. Вероятно не трябваше да се изненадва, след като тя самата не бе очаквала подобно нещо допреди два дни.

Това обаче не означаваше, че не е ядосана на съпруга си. Можеше да отдели минутка, за да я представи на икономката, преди да се отправи към важните дела, които го зовяха по това време на денонощието, каквито и да бяха те.

В деня на венчавката му.

Тя въздъхна и усети нетърпението и раздразнението, които се долавяха в този звук. Дамите никога не демонстрираха раздразнение. Можеше само да се надява, че спазването на това правило не бе толкова задължително, когато въпросната дама е омъжена за низвергнат аристократ.

Определено отклонение от правилото би трябвало да е възможно, при положение че седеше във фоайето на новия си дом и чакаше да я поканят в някоя стая. Която и да е стая.

Тя огледа дланта на ръкавицата си и се зачуди какво би направил Майкъл, когато се върнеше след няколко часа и откриеше, че тя седи върху един сандък и го чака.

Само представата за изражението на лицето му бе достатъчна, за да я разсмее. Може би си струваше да го види.

Тя се размърда, без да обръща внимание на болката в задните си части. Защото в мислите на маркизите определено не можеше да съществува такова нещо като неудобство в задните части.

— Милейди?

Пенелопи скочи на крака и любопитно се завъртя по посока на гласа, който се чу зад нея.

Идваше от устата на най-красивата жена, която бе виждала през живота си. Нямаше значение, че бе облечена в обикновена униформа, която във всеки дом в Англия би я окачествила като икономка, или че пламтящата й червена коса бе опъната назад в спретнат, идеален кок. Жената бе млада и жизнена, а върху лицето й блестяха най-красивите сини очи, които Пенелопи бе срещала някога.

Сякаш бе излязла от картина на холандски художник. Не приличаше на никоя от прислужниците, които Пенелопи бе виждала.

И живееше в къщата на Майкъл.

— Аз… — Тя спря, когато осъзна, че се е втренчила, и поклати глава. — Аз… да?

Икономката не показа, че е забелязала странното й поведение, пристъпи напред и направи реверанс.

— Извинете, че не ви поздравих още щом пристигнахте. Просто не… — Сега бе неин ред да замлъкне.

Не ви очаквахме. Пенелопи се досети за думите, макар да не бяха изречени.

Икономката отново заговори:

— Бърн не…

Бърн.

Не лорд Бърн. Само Бърн.

В гърдите на Пенелопи пламна силно и непознато чувство. Ревност.

— Разбирам. Лорд Бърн бе доста зает през последните няколко дни. — Тя леко натърти на титлата му и видя разбиране в погледа на другата жена. — Вие сте икономката, предполагам?

Красивата жена се усмихна леко и отново направи реверанс.

— Госпожа Уърт.

Беше омъжена.

Пенелопи изпусна дълга въздишка, която не бе и подозирала, че сдържа.

— Бихте ли желали да разгледате къщата? Или да се срещнете с персонала? — Госпожа Уърт не бе сигурна как да продължи.

— Засега бих искала да видя моите стаи. — Пенелопи съжали другата жена, която определено беше толкова изненадана от брака на господаря си, колкото и самата тя. — През по-голямата част от деня пътувахме.

— Разбира се — кимна госпожа Уърт и я поведе към широкото стълбище, което Пенелопи предположи, че води към частните покои в къщата. — Веднага ще изпратя момчетата да донесат багажа ви.

Пенелопи не можа да сдържи любопитството си, докато се изкачваха.

— Съпругът ви също ли работи за лорд Бърн?

Последва дълго мълчание, преди икономката да отговори:

— Не, милейди.

Пенелопи усещаше, че не бива да настоява, но не можа да се спре.

— Може би в някой дом наблизо?

Ново мълчание.

— Съпругът ми вече не е сред нас.

— Съжалявам. — Пенелопи не знаеше какво друго да каже.

— Недейте. — Госпожа Уърт я погледна спокойно. — Аз не съжалявам.

Очите на Пенелопи се разшириха при този неочакван отговор, но икономката вече се бе обърнала и отваряше вратата към една слабо осветена спалня.

Може би не беше чула правилно?

— Разбира се, веднага ще запалим огън, милейди. — Госпожа Уърт решително тръгна напред, а свещите, които започна да пали, бавно разкриха уютна и добре подредена спалня в прекрасни зелени и сини тонове. — Ще наредя да ви качат и един поднос. Сигурно сте гладна. — Когато приключи със свещите, отново се обърна към Пенелопи. — В момента нямаме камериерка, но аз с радост… — Думите й заглъхнаха.

Пенелопи поклати глава.

— Моята камериерка ще пристигне скоро.

По лицето на икономката пробягна облекчение и тя мълчаливо сведе глава в знак на съгласие. Пенелопи внимателно се вгледа в нея, очарована от прекрасното същество пред себе си, което бе способен служител и в същото време изобщо не бе служител.

— От колко време работите тук?

Госпожа Уърт рязко вдигна глава и очите й веднага срещнаха погледа на Пенелопи.

— За Бъ… — Усети се и спря. — За лорд Бърн? — Пенелопи кимна. — От две години.

— Много сте млада за икономка.

Погледът на госпожа Уърт стана предпазлив.

— Имах голям късмет, че лорд Бърн намери място за мен тук.

Дузина въпроси се надпреварваха в съзнанието на Пенелопи и бе необходима цялата й воля, за да не ги зададе и да се опита да разбере истината за тази красива жена и как бе дошла да живее при Майкъл.

Колкото и да бе любопитна, сега не му беше времето. Вместо това вдигна ръце, за да свали шапката си, и я остави на една тоалетка наблизо. Обърна се и освободи икономката.

— Би било чудесно да получа багажа си, както и вечеря. И една вана, моля.

Госпожа Уърт направи бърз реверанс.

— Както желаете, милейди.

И веднага изчезна, оставяйки Пенелопи сама.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и бавно се завъртя в кръг, за да огледа стаята. Беше красива, с богата копринена драперия по стените и огромен полилей, който вероятно бе докаран от Изтока. Мебелите бяха подходящо избрани, а сред тях с вкус бяха разположени произведения на изкуството. В камината гореше огън, но във въздуха все още се усещаше хлад и лек намек за дим — допълнителни знаци за това, че пристигането й бе неочаквано.

Умивалникът бе разположен до прозорец, който гледаше към просторна, екстравагантна градина. Тя отиде до него, наля вода в купата и изми ръцете си.

Когато вратата се отвори, Пенелопи отскочи назад. В бързината почти събори стойката на умивалника и разпръска вода върху себе си и килима. Обърна се и видя младо момиче на не повече от тринадесет или четиринадесет години, което влезе с бърз поклон.

— Дойдох да се погрижа за огъня, милейди.

Пенелопи проследи с поглед как момичето се наведе с кутийката с прахан в ръка и пред очите й се появи образът на Майкъл, застанал в същата поза във „Фалкънуел“ преди по-малко от седмица. Огънят се разгоря и бузите на Пенелопи се изчервиха при спомена за всичко, което се бе случило през онази нощ… И на следващата сутрин.

Споменът донесе със себе си съжаление.

Съжаление, че той не беше тук.

Момичето се изправи и се обърна към Пенелопи със сведена глава.

— Желаете ли нещо друго?

Любопитството й отново се събуди.

— Как ти е името?

Момичето рязко вдигна глава.

— Моето… името ми?

Пенелопи опита да се усмихне успокояващо.

— Ако нямаш нищо против да ми го кажеш.

— Алис.

— На колко години си, Алис?

Момичето отново направи полуреверанс.

— На четиринадесет, милейди.

— А от колко време работиш тук?

— Имате предвид в Хел Хаус^[1]?

Очите на Пенелопи се разшириха.

— Хел Хаус?

Мили боже.

— Да, ма’ам — бързо потвърди малката прислужница, сякаш това бе напълно нормално име. — От три години. Двамата с брат ми се нуждаехме от работа, след като родителите ни… — Думите заглъхнаха, но на Пенелопи не й бе трудно да се досети за продължението.

— И брат ти ли работи тук?

— Да, ма’ам. Той е прислужник.

Което обясняваше неочакваната младост на персонала.

Алис изглеждаше изключително нервна.

— Ще желаете ли още нещо от мен?

Пенелопи поклати глава.

— Не и тази вечер, Алис.

— Благодаря ви, ма’ам. — Момичето се отправи към вратата и почти бе достигнала жадуваната свобода, когато Пенелопи отново я повика.

— О, още нещо. — Момичето се обърна в очакване. — Би ли могла да ми кажеш къде са покоите на господаря?

— Имате предвид стаите на Бърн?

Ето пак. Бърн.

— Да.

— Ами повечето от нас използват вратата надолу по коридора, но вие имате междинна — обясни Алис и посочи към далечния край на стаята, където имаше врата, почти скрита от паравана.

Междинна врата.

Сърцето на Пенелопи ускори своя ритъм.

— Разбирам.

Разбира се, че щеше да има директен достъп до покоите на Майкъл. Все пак й беше съпруг.

Може би той щеше да я използва.

Нещо припламна в нея, но тя не можа да го определи. Може би страх.

Вълнение.

Приключение.

— Сигурна съм, че той няма да има нищо против, че сте тук, милейди.

Да можеше и Пенелопи да бъде толкова сигурна.

Тя усети как бузите й отново пламват.

— Разбирам — повтори.

— Лека нощ, милейди.

— Лека нощ, Алис.

Момичето излезе и Пенелопи остана взряна във вратата, а в гърдите й се надигна непреодолимо любопитство какво има зад нея. То не изчезна и с пристигането на багажа й, последван от вечеря — простичко великолепно блюдо от хляб, сирене, топла шунка и чудесно чътни. Въпросът продължи да я гризе и по време на храненето, както и след това, докато току-що пристигналата й камериерка разопаковаше най-важните неща от багажа, а после момчетата напълниха ваната й. Не изчезна и след като се изкъпа, изсуши и облече, а после направи отчаян опит да напише писмо на братовчедка си Катрин.

Когато часовникът удари полунощ и тя осъзна, че сватбеният й ден и съответно сватбената нощ, вече са безвъзвратно отминали, любопитството се превърна в разочарование.

А по-късно премина в раздразнение. Погледът й отново бе привлечен от междинната врата. Тя огледа махагоновата повърхност и в гърдите й се надигнаха гняв и леко объркване. В тази частица от секундата решението й бе взето.

Отиде до вратата и рязко я отвори. Посрещна я дълбок мрак.

Прислужниците знаеха, че той няма да се върне тази вечер, иначе щяха да запалят огън. Тя беше единствената, която го бе очаквала. Единствената, която смяташе, че може би сватбената им нощ е нещо… повече.

Глупава Пенелопи.

Той не искаше да се жени за нея.

Беше принуден да го направи заради „Фалкънуел“. Защо постоянно го забравяше? Тя преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото й, и си пое дълбоко въздух. Нямаше да заплаче. Не и тази вечер. Не и в тази нова къща с толкова любопитни прислужници наоколо. Не и в сватбената си нощ.

Първата нощ от остатъка от живота й.

Първата й нощ като маркиза на Бърн с всички свободи, които вървяха с титлата. Така че нямаше да плаче. Вместо това щеше да си намери приключение.

Едно малко приключение.

Пенелопи взе един голям свещник от близката масичка и влезе в стаята. Обгърната от облак златиста светлина, тя обиколи стаята, разкривайки покрай едната стена дълги рафтове, изпълнени до крайност с книги, и мраморна камина с две прекрасни кресла, удобно разположени пред нея. Тя спря за момент пред огнището, за да разгледа огромната картина, закачена над него, като повдигна свещта, за да освети пейзажа по-добре.

И го разпозна. Беше „Фалкънуел“. Не къщата, а земите. Хълмистите възвишения се спускаха към невероятното блестящо езеро, през което минаваше западната граница на плодородното имение — бижуто на Съри. Земята, която някога бе неговото наследство.

Той се будеше с „Фалкънуел“.

Когото изобщо спеше в стаята си.

Тази мисъл прогони и последната капчица съчувствие, което се бе събудило в нея, и тя рязко се обърна, изпълнена с яд и разочарование. Свещта й освети края на най-голямото легло, което някога бе виждала. Пенелопи ахна, когато погледът й обхвана огромния му размер, масивните, прекрасно гравирани дъбови колони в ъглите и балдахина, който се издигаше на поне два метра… а може би повече. Кадифената драперия бе издържана в цветовете на виното и нощта и тя не се сдържа и прокара пръсти по нея.

Всичко бе пищно, богато и крайно екстравагантно.

И невероятно мъжествено.

Това я накара да се обърне, за да огледа останалата част от стаята. Погледът й проследи отблясъка от светлината на свещта по една кристална гарафа, пълна с тъмна течност, и комплект чаши, които бяха поставени до нея.

Зачуди се колко ли често Майкъл си наливаше един пръст скоч и се отправяше към масивното легло. Питаше се колко ли често правеше същото и за някой гост.

Представата за друга сладострастна жена в леглото на Майкъл, с красота и дързост, равни на неговите, разпали гнева й. Той я бе оставил сама в дома си в първата нощ след сватбата им. И бе заминал, за да пие скоч с някоя богиня. Нямаше значение, че не разполагаше с доказателства. Това не й попречи да се вбеси.

Разговорът им в каретата нищо ли не означаваше? Как щяха да докажат на цял Лондон и на висшето общество, че в този престорен брак няма нищо скандално, ако той флиртуваше безразборно с… с… някакви нощни създания?

И какво трябваше да прави тя, докато той води такъв разпуснат живот? Да седи с бродерия в ръка, докато той реши да й окаже честта да се появи?

Не.

Нямаше да го направи.

— Определено не. — Думите прозвучаха тихо и триумфално в тъмната стая, сякаш щом са изречени на глас, нищо не би могло да ги отмени.

И може би наистина бе така.

Тя отново насочи поглед към гарафата, която бе богато орнаментирана и с широко дъно, което да я предпазва от падане при пътуване в бурно море. Типично за него — да има гарафа, подходяща за морски капитан, в тази порочна бърлога на греха, достойна за всеки уважаващ себе си пират.

Е, тя щеше да му покаже точно какво означава бурно море.

Преди да успее да премисли, вече се бе отправила към гарафата. Остави свещника и наля в една от чашите доста повече скоч, отколкото една порядъчна жена би трябвало да пие.

Всъщност не бе съвсем сигурна точно колко скоч би могла да си позволи някоя порядъчна жена.

Имаше някакво перверзно удоволствие в начина, по който кехлибарената течност проследяваше вдлъбнатините на кристала. Тя се изкикоти и се зачуди какво би си помислил съпругът й, ако се върнеше точно в този момент и откриеше благоприличната си съпруга, изтръгната насила от редиците на старите моми, да държи чаша, пълна до половината със скоч.

Пълна до половината с бъдеще.

Пълна до половината с приключения.

Пенелопи с усмивка вдигна тост срещу отражението си в широкото огледало над гарафата и отпи голяма глътка. И почти се прости с живота.

Не беше подготвена за изгарящия огън, който възпламени гърлото й, избухна в стомаха й и почти я уби.

— Гадост! — обяви на глас в празната стая, сведе поглед към чашата и се зачуди защо някой — още по-малко най-богатите хора в Англия — би избрал да пие подобна изгаряща, горчива помия.

Имаше вкус на огън. Огън и… дървета. И беше отвратително.

В списъка на възможните й приключения това не изглеждаше особено вълнуващо.

Струваше й се, че ще повърне. Седна на ръба на леглото, приведе се напред и се зачуди дали е възможно да е причинила непоправими щети на вътрешностите си. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и паренето започна да намалява, оставяйки след себе си лека, почти окуражаваща топлина.

Не беше чак толкова зле.

Отново се изправи, взе свещника и се отправи към рафтовете, изпълнени от край до край с книги, накланяйки настрани глава, за да прочете заглавията на подвързаните с кожа томчета. Не можеше да си представи, че той се задържа достатъчно дълго време на едно място, за да чете, но все пак… Омир, Шекспир, Чосър, няколко немски книги за селското стопанство и цял ред исторически томове за английските крале. Както и родословието на всички перове от Дебре.

Тя прокара пръсти по златните букви на корицата на книгата, която съдържаше пълната история на британската аристокрация. Подвързията бе леко поизтъркана от многократното й разлистване. Извади книгата от мястото й и приглади кожата, преди да я отвори напосоки. Попадна на страница, която очевидно бе често четена.

Маркизът на Бърн.

Пенелопи плъзна пръсти по буквите, описващи дългия списък с мъже, които бяха притежатели на титлата преди Майкъл. А ето го и него: Майкъл Хенри Стивън, десети маркиз Бърн, втори граф Аран, роден през 1801 година. През 1815 получава титлата „маркиз на Бърн“, която да бъде носена от него и мъжките му наследници.

Той можеше да се преструва, че не се интересува от титлата, но се чувстваше свързан с нея по някакъв начин, иначе тази книга нямаше да е разгръщана толкова често. Стана й приятно от мисълта, че може би той си е спомнял за времето в Съри, имението и детството, прекарано в него, спомнял си е за нея по-често, отколкото признаваше.

Може би не я бе забравил… както и тя не го бе забравила.

Пенелопи прокара показалец по думите. Мъжките му наследници. Представи си групичка тъмнокоси момчета с трапчинки на бузите и размъкнати дрехи. Умалени копия на Майкъл. Които биха били и нейни мъжки наследници.

Ако той благоволеше да се прибере у дома.

Тя върна книгата на мястото й и пристъпи към леглото, за да огледа огромната мебел отблизо. Взря се в тъмното покривало и се зачуди дали е от кадифе, за да подхожда на завесите около него. Остави свещника настрана и протегна ръка. Искаше й се да го докосне, да усети мястото, където той спи.

Покривалото не беше от кадифе. Беше от кожа. Мека, плътна кожа.

Разбира се.

Тя прокара ръце по нея и за частица от секундата си представи, че лежи в това легло, обгърната от мрак и кожа.

И Майкъл.

Той бе негодник и женкар и леглото му само по себе си бе истинско приключение.

Меката кожа я зовеше, изкушаваше се да седне върху нея и да потъне в топлината и порочността й. Подчини се на този порив още в секундата, в която мисълта прекоси съзнанието й. Чашата й падна на пода и тя започна да се катери по леглото като дете, което се опитва да достигне високите рафтове при лов за бисквити.

Това беше най-мекото и разкошно нещо, което бе докосвала през живота си.

Претърколи се по гръб и широко разпери ръце и крака. Влюби се в начина, по който кожата прие тежестта й и й позволи да потъне в завивките с чисто, неподправено удоволствие.

Никое легло не биваше да е толкова удобно, но неговото, разбира се, беше.

— Той е покварен — изрече на глас и се заслуша в ехото на думите, които заглъхнаха в мрака.

Вдигна ръце, които й се сториха по-тежки от обикновено, и докосна балдахина над себе си, а след това се намести по-удобно, затвори очи и обърна лицето си настрана, за да потърка буза в кожата. Въздъхна. Изглеждаше направо престъпно подобно легло да не се използва.

Мислите й се движеха бавно, сякаш изплуваха отнякъде много дълбоко, и тя ясно усещаше как тялото й потъва все по-надолу в дюшека.

Вероятно точно това великолепно отпускане бе причината хората да пият.

Което определено я правеше по-благосклонна към този навик.

— Изглежда, си се изгубила.

Тя отвори очи при тези думи, изречени тихо в мрака, и откри, че съпругът й е застанал до леглото и се взира в нея.