Сара Маклейн
Негодник по неволя (8)

Глава 7

Скъпи М.,

Изпратих те и седнах веднага да ти пиша.

Всъщност нямам нищо за казване, поне не нещо, което да не е било вече изречено от всеки човек в Съри. Изглежда глупаво да напиша „съжалявам“, нали? Разбира се, че всички съжаляват. Това, което се случи, е ужасно.

И все пак съжалявам не само за загубата ти, а и за това, че не успяхме да поговорим, докато беше у дома. Съжалявам, че не можах да присъствам на погребението… Какво глупаво правило, иска ми се да се бях родила мъж, тогава щях да мога да дойда (смятам да си поговоря с отец Комптън за тази недомислица). Съжалявам, че не можах да бъда… по-добра приятелка.

Сега съм тук, пред белия лист, където на момичетата им е разрешено да бъдат. Моля те, пиши ми, когато имаш време. Или желание.

Твоя приятелка П.

Имението „Нийдъм“, април 1816 г.

 

 

Без отговор.

 

 

Това със сигурност бе най-дългото пътуване в историята — четири безкрайни, убийствено тихи часа от Съри до Лондон. Пенелопи би предпочела да бъде заключена в някой пощенски файтон с Оливия и купчина дамски списания.

Тя обходи с поглед вътрешността на тъмното купе и го спря върху мъжа, който от няколко часа бе неин съпруг. Той се бе отпуснал назад в седалката с опънати крака и затворени очи, изобщо не помръдваше и тя се опита да успокои хаотичните си мисли, които като че ли се въртяха около няколко извънредно обезпокоителни факта, а именно:

Беше омъжена.

От което следваше, че е маркиза Бърн.

Което обясняваше защо пътува в карета, натъпкана догоре с нейни вещи, и скоро ще пристигне в Лондон, където да живее със съпруга си.

От което следваше, че Майкъл бе неин съпруг.

От което следваше, че щеше да прекара първата си брачна нощ с него.

Може би отново щеше да я целуне. Да я докосне. И ще направи дори повече от това.

Вероятно би трябвало, нали? Щом бяха женени. Все пак така правеха съпрузите.

Поне се надяваше. О, боже.

Самата мисъл бе достатъчна, за да й се прииска да намери кураж да отвори вратичката на каретата и да се хвърли навън.

Толкова бързо и експедитивно се бяха оженили, че почти не помнеше церемонията — едва си спомняше обещанието си да обича, да подкрепя, да почита и да се подчинява, което вероятно бе добре, тъй като частта с обичта бе по-скоро лъжа.

Той се бе оженил за нея само заради земята.

Нямаше значение, че я бе докосвал и я бе накарал да усети неща, които никога не си бе представяла, че тялото й ще почувства. В края на краищата точно за такъв вид брак бе подготвяна — брак, основан върху удобството. И дълга. Брак на благоприличието.

Той бе обяснил това кристално ясно.

Каретата подскочи след една голяма неравност на пътя и Пенелопи леко изписка, тъй като почти падна от луксозно тапицираната седалка. След като се успокои, възвърна предишната си позиция, опря и двата си крака стабилно на пода и погледна към Майкъл, който не бе помръднал, ако не се броеше едва доловимото отваряне на очите. Вероятно искаше да се увери, че не се е наранила.

След като установи, че не й е необходим лекар, отново спусна клепачи. Пренебрегваше я, мълчанието му сякаш й казваше да стои настрана.

Не можеше дори да се престори, че се интересува от нея.

Може би ако не бе толкова погълната от собствената си нервност през целия ден, щеше да успее да запази спокойствие и да му отвърне със същото мълчание.

Може би.

Никога нямаше да разбере, защото не можеше да мълчи и секунда повече. Прокашля се, сякаш се подготвяше да направи публично изявление. Той отвори очи и плъзна поглед към нея, но не помръдна по никакъв друг начин.

— Мисля, че ще е най-добре, ако използваме това време, за да обсъдим нашия план.

Той отново отвори очи.

— Нашият план?

— Планът, който трябва да осигури успешен сезон на сестрите ми. Нали си спомняш обещанието си? — Тя пъхна ръка в джоба на пътническата си рокля, където тежестта на монетата, която й бе дал преди две нощи, притискаше бедрото й.

По лицето му пробяга нещо, което тя не можа да определи.

— Спомням си го.

— Какъв е планът?

Той се протегна и опъна краката си още по-напред.

— Смятам да намеря съпрузи на сестрите ти.

Тя примигна.

— Имаш предвид ухажори.

— Щом така предпочиташ да ги наричаш. Вече имам двама мъже предвид.

Това разпали любопитството й.

— Какви са те?

Той погледна през прозореца.

— С титла.

— И? — настоя тя.

— И си търсят съпруги.

Той наистина я вбесяваше.

— Стабилни и подходящи ли са за съпрузи?

— От мъжки пол са и са ергени.

Очите й се разшириха. Той говореше сериозно.

— Не за тези качества говорех.

Бърн отново се обърна към нея.

— Качества?

— Характеристики, които правят от един мъж добър съпруг.

— Виждам, че ти си експерт по въпроса. — Той подигравателно наклони глава. — Моля те, просветли ме.

Пенелопи се надигна в седалката и започна да изброява на пръсти.

— Доброта. Щедрост. Добро настроение. От време на време.

— Само от време на време? Дали ще е приемливо във вторник и четвъртък, да речем?

— Добро настроение — повтори тя, преди да направи пауза и да добави: — Топла усмивка. — Не можа да се сдържи и допълни: — Макар че в твоя случай бих била доволна и на каквато и да е усмивка.

Той не се усмихна.

— Те притежават ли тези качества? — настоя тя, но той не отговори. — Сестрите ми ще ги харесат ли?

— Нямам представа.

— Ти харесваш ли ги?

— Не особено.

— Упорит човек си.

— Смятай го за едно от качествата ми.

Бърн се извърна и тя вдигна вежди. Не успя да се въздържи. През целия й живот никой не бе успял да я раздразни повече от този мъж. Съпругът й. Нейният съпруг, който без угризения я бе изтръгнал от всичко познато в живота й. Нейният съпруг, за когото се бе съгласила да се омъжи, защото не искаше репутацията на сестрите й още веднъж да бъде накърнена заради нея. Съпругът, който се бе съгласил да й помогне. Само че сега осъзнаваше, че неговата помощ се изразяваше в уреждането на още един брак без любов. Или два.

Нямаше да го позволи.

Не бяха много нещата, които можеше да направи, но можеше поне да се увери, че Оливия и Пипа ще получат възможност да имат щастлив брак.

Възможност, която тя не бе имала.

— Първо, не знаеш дали тези мъже изобщо ще ги поискат.

— Ще ги поискат. — Той се облегна назад и затвори очи.

— Откъде знаеш?

— Защото ми дължат много пари, които аз ще им опростя в замяна на брака.

Пенелопи зяпна.

— Ще купиш верността им?

— Не съм сигурен, че верността е част от сделката.

Каза го, без да отваря очи, и това не се промени през следващите дълги минути, в които тя обмисляше ужасните му думи.

Наведе се напред и побутна крака му с пръст. Силно.

Очите му се отвориха.

Толкова бе преизпълнена с гняв, че не бе останало място за радост от малкия успех.

— Не! — Кратката дума рязко отекна в малката карета.

— Не?

— Не — повтори тя. — Даде ми думата си, че женитбата ни няма да навреди на сестрите ми.

— И така ще бъде. Всъщност съюзите им с тези мъже ще ги направят много уважавани във висшето общество.

— Бракове с аристократи, които ти дължат пари и може да не са им верни, ще ги съсипят по различен начин. По важния начин.

Бърн вдигна едната си тъмна вежда и придоби дразнещото изражение, което тя дълбоко започваше да намразва.

— Важният начин?

Пенелопи не му позволи да я уплаши.

— Да. Единственият, който има значение. Сестрите ми няма да сключат бракове, основани върху глупави хазартни договорки. Достатъчно лошо е, че аз сключих такъв. Те сами ще изберат съпрузите си. Браковете им ще се основават на нещо повече, на… — Спря, защото не искаше той да й се присмее.

— Ще се основават върху какво?

Пенелопи запази мълчание. Нямаше да му достави удоволствието да отговори. Изчака го да я притисне.

Странно, но той не го направи.

— Предполагам, че имаш план как да привлечеш подобни мъже с качества?

Всъщност нямаше.

— Разбира се, че имам.

— И?

— Ще се върнеш във висшето общество. Ще докажеш на всички, че нашият брак не е бил сключен по принуда.

Той вдигна вежди.

— Моята земя бе включена в твоята зестра. Мислиш ли, че няма да разберат, че съм те принудил да застанеш пред олтара?

Тя прехапа устни, мразеше логиката в думите му, затова изрече първото, което й дойде на ума. Първото абсурдно и абсолютно побъркано нещо, което й хрумна.

— Трябва да се престорим, че това е брак по любов.

Бърн не показа и частица от шока, който я обхвана в мига, в който произнесе думите.

— И как по-точно? Видял съм те на селския площад и съм решил да променя порочния си начин на живот?

Като ще е гарга…

— Това звучи… разумно.

Веждите подскочиха още по-нагоре.

— Така ли? Мислиш ли, че хората ще повярват, след като в действителност те компрометирах в едно изоставено имение, преди баща ти да нахлуе там с пушка?

Тя се поколеба.

— Не бих го нарекла нахлуване.

— Той изстреля няколко куршума по къщата ми. Ако това не е нахлуване, не знам какво е.

Определено имаше право.

— Добре де. Нахлу, но не тази история ще разкажем. — Надяваше се думите й да са прозвучали категорично, макар вътрешно да се молеше той да се съгласи. — Налага се, за да имат сестрите ми някакъв шанс за истински брак. Ти ми даде думата си. Залога си.

Бърн замълча за дълго и тя реши, че може да откаже, да предложи възможността за брак на сестрите й или нищо. И какво щеше да прави тогава? Какво би могла да направи, след като вече й бе съпруг и бе обвързана с него и неговата воля, неговата власт?

Той пак се отпусна назад, а гласът му преливаше от присмех.

— Добре. Измисли вълшебната ни приказка, целият съм в слух — каза и затвори очи.

В този момент би заменила всичко, което й бе скъпо, за способността да измисли един-единствен хаплив отговор — нещо, което би го жегнало толкова бързо и точно, както бяха сторили неговите думи. Нищо не й хрумна, разбира се, затова го пренебрегна и започна да гради историята.

— Тъй като сме се познавали през целия си живот, може да сме се срещнали отново в Деня на свети Стефан.

Очите му се отвориха едва-едва.

— Може би е най-добре историята ни да е започнала, преди да бъде обявено, че „Фалкънуел“ е част от зестрата ми. — Пенелопи се престори, че разглежда едно петънце върху палтото си, думите я давеха и й напомняха каква е истината. — Винаги съм харесвала Коледа, а празникът на свети Стефан в Колдхарбър е доста… празничен.

— Пудинг със смокини и всичко останало, така ли. — Това не бе въпрос.

— Да. И коледни песни — добави тя.

— С малки деца?

— Да, много.

— Звучи точно като събитие, което бих посетил.

Тя усети сарказма му, но не му позволи да я стресне. Изгледа го твърдо и не се сдържа да каже:

— Ако бе прекарал някоя Коледа във „Фалкънуел“, мисля, че много щеше да ти хареса.

Майкъл, изглежда, мислеше да отговори, но се спря, хладната му маска се пропука и Пенелопи усети как я изпълва чувство на триумф от тази малка победа. Той затвори очи и отново се отпусна назад.

— И ето ме мен, празнувам Деня на свети Стефан и се появяваш ти, любимата от детството ми.

— Никога не съм била такава.

— Истината няма значение. Единственото важно е дали хората вярват, или не.

Логиката в думите му я подразни.

— Това първото правило на негодниците ли е?

— Първото правило при хазарта.

— Не врат, а шия — натърти тя.

— Хайде де, да не мислиш, че някой ще си направи труда да проверява тази част от историята, която започва в детството ни?

— Предполагам, че не — изсумтя тя.

— Разбира се, че няма. А и това е частта от историята, която най-много се доближава до истината.

Така ли?

Би излъгала, ако кажеше, че не си е представяла как се омъжва за него, първото момче, което някога бе познавала, онзи, който като дете я бе карал да се усмихва и смее. Само че той никога не си го е представял, нали? Сега, докато се взираше в порасналия мъж, не успяваше да открие и следа от момчето, което бе познавала някога… момчето, което може би я бе смятало за сладка.

Следващите му думи я изтръгнаха от мислите й.

— И така, стоиш си синеока и прекрасна, направо сияеш на фона на смокиновия пудинг и аз усещам, че не мога да понеса и секунда повече от свободния си, разюздан и внезапно оказал се нетърпим ергенски живот. В твое лице съм видял моето сърце, моята цел в живота, душата си.

Пенелопи знаеше, че е абсурдно, но не можа да спре топлината, която обля бузите й при тези думи, изречени тихо в интимната обстановка на каретата.

— Това… звучи добре.

Бърн изсумтя, но тя не успя да разтълкува значението на този звук.

— Бях облечена в зелено кадифе.

— Колко подходящо.

Тя не обърна внимание на иронията му.

— А ти имаше стръкче зеленика на ревера.

— Лек реверанс към празничния дух.

— Танцувахме.

— Жига?

Подигравателният му тон я изтръгна от фантазията и й напомни за действителността.

— Възможно е.

Той рязко се изправи в седалката.

— Хайде, Пенелопи — смъмри я, — беше само преди няколко седмици, а вече не помниш?

Тя присви очи.

— Добре. Танцувахме рил.

— А, да. Много по-вълнуващо е от жигата.

Наистина беше ужасен.

— И защо, кажи ми, съм бил в Колдхарбър на празника на свети Стефан?

Този разговор й харесваше все по-малко.

— Не зная.

— Но знаеш, че съм имал зеленика на ревера… не може да не си се замисляла над този въпрос?

Мразеше начина, по който думите излизаха от устните му, снизходителни, почти оскърбителни. Може би затова каза:

— Дошъл си да посетиш гробовете на родителите си.

Той застина и за известно време единственото движение в каретата бе лекото поклащане на телата им в ритъма на колелетата.

— Гробовете на родителите ми.

Тя не се отдръпна, нито опита да избегне втренчения му поглед.

— Да. Правиш го всяка Коледа. Поставяш рози върху гроба на майка ти и далии на този на баща ти.

— Така ли? Явно съм много близък с някой собственик на оранжерия в околността.

Тя извърна поглед към прозореца.

— Така е. Най-малката ми сестра Филипа отглежда прекрасни цветя в имението „Нийдъм“ през цялата година.

Бърн се приведе напред и подигравателно прошепна:

— Първо правило при лъжите е само ние да ги изричаме, скъпа.

Пенелопи проследи с поглед как тънките брези избледняват в снега зад тях.

— Това не е лъжа. Пипа е запалена градинарка.

Последва дълго мълчание, преди тя отново да обърне поглед към него само за да установи, че я наблюдава.

— Ако някой бе посетил гробовете на родителите ми в Деня на свети Стефан, какво щеше да открие там?

Би могла да излъже, но не искаше. Колкото и да бе глупаво, искаше той да знае, че е мислила за него на всяка Коледа… че се е чудила какво става с него. Че се е безпокоила.

Макар той да не се бе сещал за нея.

— Рози и далии. Същите като онези, които оставяш всяка година.

Сега бе негов ред да извърне поглед към прозореца и тя използва възможността да разгледа по-подробно лицето му — силната челюст, правата линия, която образуваха устните му, макар да знаеше от личен опит, че всъщност са пълни, меки и прекрасни. Той бе толкова предпазлив и така напрегнат до крайност, че й се искаше да го разтърси, за да предизвика някаква емоция, да намери пролука в непоклатимия му самоконтрол.

Някога бе нетърпелив, постоянно в движение, но докато го наблюдаваше сега, й се струваше невъзможно това да е същият човек. Би дала всичко, за да разбере какво си мисли в момента.

Той проговори, без да я поглежда:

— Е, изглежда, си помислила за всичко. Ще се постарая да запомня историята за нашата любов от пръв поглед. Предполагам, че често ще я разказваме.

Тя се поколеба и каза:

— Благодаря, милорд.

Той рязко обърна глава.

— Милорд? Виж ти, Пенелопи, да не би да смяташ да бъдеш съпруга, която строго съблюдава всички официалности?

— От една жена се очаква да показва уважение към съпруга си.

Майкъл свъси вежди.

— Предполагам, че на това са те учили.

— Забравяш, че щях да ставам херцогиня.

— Съжалявам, че се наложи да се задоволиш с един опетнен маркиз.

— Ще се постарая да се справя. — Тонът й бе сух като пясък.

Пътуването продължи в мълчание, след което тя рече:

— Ще трябва да се върнеш във висшето общество. Заради сестрите ми.

— Изглежда, ти става навик да искаш разни неща от мен.

— Омъжих се за теб. Смятам, че би могъл да направиш една-две жертви, имайки предвид, че аз се отказах от всичко, за да можеш да си получиш земята.

— Имаш предвид от идеалния брак?

Пенелопи се отпусна назад.

— Нямаше да е идеален. — Той не отговори, но настоятелният му поглед я накара да добави: — Въпреки това не се съмнявам, че щеше да е по-идеален от този.

Томи определено нямаше да я дразни толкова.

Двамата замълчаха за дълго, преди той да каже:

— Ще изпълнявам задълженията, които титлата изисква. — Отегченият му поглед бе насочен навън. — Ще започнем с Тотнъм. Той е най-близкото нещо до приятел, което имам.

Описанието бе смущаващо. Навремето Майкъл винаги бе заобиколен от приятели. Беше жизнен, изпълнен с енергия и чар, от него просто струеше живот… всеки, който го познаваше като дете, го обичаше. Тя го обичаше. Той бе най-скъпият й приятел. Какво се бе случило с него? Как се бе превърнал в този… студен… мрачен мъж?

Пенелопи отблъсна тази мисъл. Виконт Тотнъм бе един от най-търсените ергени във висшето общество, а майка му бе просто безукорна.

— Добър избор. Той дължи ли ти пари?

— Не. — Възцари се мълчание. — Ще вечеряме с него тази седмица.

— Имаш ли покана?

— Още не.

— Тогава как…

Той въздъхна.

— Дай да приключим с това, преди да си започнала, става ли? Притежавам най-печелившия игрален дом в Лондон. Не са много мъжете в Англия, които не биха намерили време да говорят с мен.

— А съпругите им?

— Какво за тях?

— Мислиш, че те няма да те съдят?

— Мисля, че всички ме желаят в леглото си, така че ще намерят място за мен и в салона си за гости.

Пенелопи рязко отметна глава назад при думите му. Поразиха я грубостта в тях и самата мисъл, че е способен да каже подобно нещо на съпругата си, представата, че би могъл да прекарва времето си в леглата на чужди жени.

— Мисля, че надценяваш присъствието си в спалнята на една дама.

Той вдигна вежди.

— Ще промениш мнението си след тази нощ.

В думите му прозираше обещание за сватбената им нощ и Пенелопи с неприязън усети как пулсът й се ускорява, въпреки че й се искаше да го заплюе.

— Е, каквито и магически сили да вярваш, че притежаваш над жените във висшето общество, мога да ти гарантирам, че те са много по-разумни, когато са сред хора, отколкото насаме. А ти не си достатъчно добър.

Не си достатъчно добър.

Не можеше да повярва, че това се изплъзна от устните й, но той наистина я вбеси.

Когато се обърна към нея, в погледа му се бе промъкнало някакво силно чувство. Нещо, което подозрително приличаше на възхищение.

— Радвам се, че накрая разбра истината, съпруго. По-добре още сега се откажи от надеждата, че може да се окажа порядъчен мъж и добър съпруг. — Той спря и изтупа някаква прашинка от ръкава си. — Нямам нужда от жените.

— Жените са пазителки на портите към висшето общество. Определено имаш нужда от тях.

— За тази цел имам теб.

— Не съм достатъчна.

— Защо не? Нали си съвършената английска дама?

Тя стисна зъби при това описание, което подчертаваше мястото, което й се полагаше преди, а и за в бъдеще.

— Аз съм почти забравена. Изминаха години, откакто бях красавицата на бала.

— Сега си маркиза на Бърн. Не се съмнявам, че ще привлечеш интереса им, скъпа.

Пенелопи присви очи.

— Не съм ти скъпа.

Очите му се разшириха.

— Нараняваш ме. Не си ли спомняш празника Свети Стефан? Нашият рил нищо ли не означава за теб?

Той беше най-дразнещият и вбесяващ мъж на света. Нямаше да изпита и грам съжаление, ако в този момент вратата на каретата се отвори и той се изтърколи в някоя канавка. Всъщност дори нямаше да спре, за да прибере останките му.

Не я беше грижа дали той някога щеше да си върне „Фалкънуел“, но се притесняваше за сестрите си и не искаше репутацията на съпруга й да накърни техните. Пое си дълбоко въздух и опита да се успокои.

— Ще се наложи отново да докажеш колко струваш. Трябва да го видят, да повярват, че аз го виждам.

Погледът му направо режеше.

— Струвам три пъти повече от повечето уважавани мъже от висшето общество.

Пенелопи поклати глава.

— Говоря за стойността ти. Като маркиз. Като мъж.

Той застина.

— Всеки, който познава историята ми, може да ти каже, че не притежавам никаква стойност нито като мъж, нито като аристократ. Изгубих я преди десет години. Може би не си чула?

Думите бяха процедени презрително и макар да знаеше, че въпросът му е риторичен, тя отказа да покаже, че се страхува.

— Чух. — Вирна брадичка и срещна погледа му. — И смяташ да оставиш една глупава детинска грешка да засенчи репутацията ти завинаги? Както и моята?

Бърн заплашително се приведе към нея. Тя не помръдна и устоя на желанието да се отдръпне назад и да отмести поглед.

— Изгубих всичко. Стотици хиляди лири. С една карта. Беше колосално. Загуба, достойна да остане в историята, а ти наричаш това грешка?

Тя преглътна.

— Стотици хиляди казваш?

— Горе-долу.

Пенелопи устоя на желанието да попита колко е горе и колко долу.

— С една карта?

— Една карта.

— В такъв случай може би не точно грешка, но със сигурност е било глупаво. — Нямаше представа как й хрумнаха тези думи, но те се изплъзнаха от устата й и тя осъзна, че трябва или да продължи безочливо напред, или да се свие страхливо. Като по чудо погледът й не трепна и не се отдели от неговия.

Бърн сниши глас и почти изръмжа.

— Да не би току-що да ме нарече глупак?

Сърцето й биеше толкова силно, че бе изненадващо как той не го чува в тясното пространство на каретата. Махна с ръка, опитвайки се да си придаде равнодушен вид.

— Не е там работата. За да убедиш висшето общество, че сестрите ми са добра партия за брак, първо трябва да докажеш, че си повече от достоен да ги придружаваш. — Тя направи пауза. — Трябва да направиш някои промени.

Бърн мълча достатъчно дълго, за да я накара да си помисли, че е прекалила.

— Промени?

Тя кимна.

— Ще ти помогна.

— Винаги ли се справяш толкова добре с преговорите?

— Съвсем не. Всъщност никога не преговарям. Просто се предавам.

Той присви очи.

— През последните три дни не си се предала нито веднъж.

Определено бе по-непокорна от обикновено.

— Не е вярно. Съгласих се да се омъжа за теб, нали?

— Така е.

Думите му я стоплиха, накараха я да усети по-силно присъствието му.

Нейният съпруг.

— Какво друго?

Тя се обърка.

— Милорд?

— Не ми харесват изненадите, които постоянно изскачат от нашата уговорка. Нека поставим картите на масата, става ли? Искаш сестрите ти да имат успешен сезон и да сключат добри бракове. Искаш да се върна във висшето общество. Какво друго?

— Нищо.

По лицето му премина сянка на… може би неудоволствие?

— Ако е невъзможно да изгубиш, тогава залагай, Пенелопи.

— Още едно от правилата на хазарта?

— Още едно от правилата на мошениците. Важи и за съпрузите. А за съпрузи като мен с двойна сила.

Съпрузи като мен. Зачуди се какво означава това, но преди да успее да попита, той настоя:

— Какво друго, Пенелопи? Поискай го сега или никога.

Въпросът му бе толкова всеобхватен, толкова открит…

А възможните отговори бяха неизброими. Тя се поколеба, а умът й препускаше. Какво искаше? Какво искаше наистина?

Какво искаше от него?

Повече.

Думата премина през нея като полъх, не само спомен за онази нощ, която сега й се струваше толкова далечна и която бе променила всичко, а като нова възможност. Шанс да бъде много повече от кукла на конци в ръцете на съпруга, на семейството си и на обществото. Възможност за забележителни изживявания. За забележителен живот.

Тя срещна погледа му, който искреше в златно и зелено.

— Може да не ти хареса.

— Сигурен съм, че няма.

— Но след като попита…

— Вината си е само моя, уверявам те.

Тя прехапа устни.

— Искам нещо повече от обикновен порядъчен живот на обикновена порядъчна съпруга.

Това, изглежда, го стресна.

— Какво означава това?

— През целия си живот бях примерна млада дама и почти се превърнах в примерна стара мома. Беше… — Ужасно. Думата, която й хрумна, я изненада. Никога не си бе представяла нещо различно. До този момент. Докато не срещна него. Той й предлагаше възможност да промени всичко. — Искам различен брак, в който ще бъда нещо повече от дама, чиито дни са изпълнени с бродерия и благотворителност, а познанията й за собствения й съпруг се ограничават с любимия му пудинг.

— Не ме интересува дали ще бродираш, или не.

Думите му й дадоха смелост. Тя се усмихна.

— Това е чудесно начало.

— Дори да не отделиш и секунда за благотворителност… честно казано, това изобщо не ме вълнува.

Усмивката й се разшири.

— Звучи обещаващо. Предполагам, че нямаш любим пудинг?

— Не. — Той замълча и се вгледа в нея. — Вероятно има и нещо повече?

Харесваше й как звучи тази дума, излязла от неговата уста. Лееше се като река. Като обещание.

— Надявам се. Много бих искала да ми го покажеш.

Погледът му потъмня почти мигновено и придоби прекрасен мъхесто зелен оттенък.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Всъщност е доста просто. Искам приключението.

— Кое приключение?

— Онова, което ми обеща във „Фалкънуел“.

Бърн се облегна назад, а в очите му проблесна веселието, което толкова добре помнеше от детството им.

— Назови приключението си, лейди Пенелопи.

Тя го поправи.

— Лейди Бърн, моля.

Очите му леко се разшириха. Достатъчно, за да забележи изненадата в тях, преди той да извърне глава.

— Добре, лейди Бърн.

Харесваше й как звучи, макар че не биваше. Той не й бе дал причина да го харесва.

— Бих искала да видя игралния ти дом.

Той вдигна вежди.

— Защо?

— Струва ми се, че това ще бъде истинско приключение.

— Наистина.

— Предполагам, че там не ходят жени.

— Не и жени като теб.

Жени като теб.

Не й хареса подтекстът в думите му. Намекът, че е обикновена и скучна и не е особено вероятно да направи нещо смело… Никога. Тя продължи да упорства.

— Въпреки това бих искала да отида. — Замисли се за момент и добави: — През нощта.

— Защо времето има такова значение?

— Нощем се случват много по-вълнуващи неща. Много по̀ забранени.

— Какво знаеш ти за забранените неща?

— Не много, но съм сигурна, че бързо ще се науча. — Сърцето й се разтуптя при мисълта за първата им нощ заедно и удоволствието, което бе открила в ръцете му. Но след това си спомни как я бе изоставил, след като се увери, че ще се оженят и няма връщане назад. Внезапно се почувства неспокойна и се прокашля. — Какъв късмет, че имам съпруг, който може да ме разведе из тези кътчета на греховно удоволствие.

— Истински късмет — провлече той. — С радост бих се подчинил, ако желанието ти за приключения не влизаше в челен сблъсък с ореола на порядъчност, в който искаш да ме обвиеш.

В гърдите й пламна гняв. Предложението му за нещо повече не бе искрено. Той искаше да изпълни прищевките й и с готовност щеше да плати цената за брака им и „Фалкънуел“, но това бе цена, определена от него самия.

Не бе по-различен от другите, от баща й и годеника й, и всеки друг джентълмен, който се бе опитал да я ухажва през годините.

Нямаше да му го позволи.

Беше приела брак по принуда поради обстоятелства, които бяха извън нейния контрол, брак с един всеизвестен негодник, но нямаше да му позволи да я превърне в пионка. Не и когато той така я изкушаваше вместо зрител да бъде участник в играта.

— Това бе част от споразумението ни. Обеща ми го в нощта, когато се съгласих да се омъжа за теб. Каза ми, че мога да имам какъвто живот пожелая, да преживея каквито приключения поискам. Обеща, че ще ми позволиш да откривам нови неща. Каза, че опетнената титла на маркиза на Бърн може да съсипе репутацията ми, но ще ми поднесе целия свят.

— Това беше, преди да започнеш да настояваш самият аз да съм порядъчен. — Той се приведе напред. — Искаш сестрите ти да сключат добри бракове, тогава не залагай онова, което не си готова да загубиш, скъпа. Трето правило на хазарта.

— И на негодниците — раздразнено каза тя.

— Точно така. — Той се взря продължително в нея, сякаш искаше да определи колко е ядосана. — Проблемът ти е, че не знаеш какво наистина искаш. Знаеш какво би трябвало да искаш, но това не съвпада с истинските ти желания, нали?

Той наистина умееше да разгневява хората.

— Колко сме докачливи — каза Майкъл развеселено и се облегна назад.

Пенелопи се приведе напред и каза:

— Поне ми разкажи.

— За кое?

— За твоето адско място.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че много прилича на дълго пътуване с карета в компанията на булка с новооткрит копнеж за приключения.

Пенелопи се разсмя, приятно изненадана от шегата.

— Не този ад. Адският игрален дом.

— Какво искаш да знаеш за него?

Всичко.

— Вълнуващ ли е?

— Ако обичаш да залагаш — простичко й отвърна той и Пенелопи сбърчи нос.

— Никога не съм залагала.

— Глупости. Постоянно го правиш, откакто сме заедно. Първо заради сестрите си, а днес и заради себе си.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че е така. И спечелих.

— Защото ти позволих.

— Предполагам, че това не се случва в игралния дом?

Той тихо се изсмя.

— Не. Предпочитаме да позволим на играчите да губят.

— Защо?

Той я изгледа.

— Защото, когато те губят, ние печелим.

— Пари?

— Пари, земя, бижута… Каквото проявят глупостта да заложат.

Звучеше очарователно.

— И се казва „Ангелът“?

— „Падналия ангел“.

— Ти ли измисли името?

— Не.

— Отива ти.

— Предполагам, че затова Чейс го избра. Подхожда на всички ни.

— Всички?

Той въздъхна, отвори едното си око и я изгледа.

— Ненаситна си.

— Предпочитам „любопитна“.

Майкъл се поизправи и се заигра с маншета на единия си ръкав.

— Четирима сме.

— И всички сте… паднали? — Последната дума бе прошепната.

Лешниковите му очи срещнаха нейните в тъмната карета.

— В известен смисъл.

Пенелопи се замисли над отговора му. В начина, по който бе произнесъл думите, нямаше нито срам, нито гордост. Само простичка истина. Внезапно осъзна, че има нещо много изкусително в мисълта, че той е паднал… че е негодник. Че е изгубил всичко — стотици хиляди лири! — и отново си го е върнал за толкова кратко време. По някакъв начин бе възстановил всичко. Без никаква подкрепа от обществото. Само с помощта на непоколебимата си воля и свирепата си решимост.

Не беше просто изкусително. Беше героично.

Срещна погледа му и внезапно го видя в съвсем нова светлина.

Той се стрелна напред и каретата изведнъж сякаш се смали.

— Не го прави.

Пенелопи се облегна назад, далеч от него.

— Кое?

— Виждам как умът ти обрисува всичко в романтични краски и превръща „Ангела“ в нещо, което не е. Представяш си мен като нещо, което не съм.

Тя поклати глава, обезпокоена от начина, по който бе прочел мислите й.

— Аз не…

— Разбира се, че го правеше. Мислиш, че не съм виждал този поглед в очите на дузина други жени? Дори стотици? — Той се обърна към прозореца и се загледа в пътя. — Не го прави — каза й твърдо. — Само ще се разочароваш.

Настъпи тишина и той раздвижи дългите си крака само за да ги кръстоса отново, преди да затвори очи. И да я пренебрегне.

Пенелопи го наблюдаваше безмълвно, очарована от неговата неподвижност, сякаш бяха просто спътници, а това бе обикновено пътуване. А може би бе така, тъй като нищо в този мъж не го караше да изглежда като съпруг, а тя определено не се чувстваше като съпруга.

Съпругите вероятно бяха по-уверени в целите си. Не че тя се бе чувствала по-сигурна предишния път, когато бе на път да се омъжи. Предишния път, когато бе на път да се обвърже с мъж, когото не познава.

Това я накара да се замисли. Този нов, пораснал Майкъл, който бе толкова променен, не бе по-различен от херцога. Тя огледа лицето му за нещо, което да напомня за стария й приятел, за дълбоките трапчинки на бузите му, непринудената му приятна усмивка, дълбокия смях, който винаги го вкарваше в беля.

Него го нямаше.

На негово място се бе появил този студен, твърд, непоколебим мъж… мъж, който оставяше широка диря в живота на хората около себе си и без колебание вземаше онова, което пожелае.

Нейният съпруг.

Внезапно Пенелопи се почувства по-самотна от всякога, седнала в карета с един непознат, далеч от родителите и сестрите си, далеч от Томи и всичко познато, на път за Лондон в най-странния ден от живота си.

Тази сутрин всичко се бе променило. Всичко. Животът й вече щеше да се дели на две части — преди и след като се омъжи.

Преди брака бяха Долби Хаус, имението „Нийдъм“ и семейството й, а след това… Майкъл.

Майкъл и никой друг.

Майкъл и кой знае какво друго.

Майкъл — непознатият, който й бе станал съпруг.

Дълбоко в гърдите й се загнезди някаква болка, а може би тъга? Не. Беше копнеж.

Омъжена.

Пенелопи си пое дълбоко и треперливо въздух, а звукът отекна сред затворените стени на каретата.

Той отвори очи и срещна погледа й, преди тя да успее да се престори на заспала.

— Какво има?

Вероятно трябваше да бъде поласкана, че я пита, но в действителност не можеше да почувства друго освен раздразнение от безчувствения му тон. Той не разбираше ли, че денят бе доста сложен и емоционално объркващ?

— Може да имаш права над живота, тялото и зестрата ми, милорд, но все още сама съм господарка на мислите си, не е ли така?

Той се взря продължително в нея и Пенелопи остана с неприятното усещане, че може да чете в нея като в отворена книга.

— Защо ти бе необходима такава голяма зестра?

— Моля?

— Защо не си се омъжила досега?

Пенелопи се засмя. Не можа да се сдържи.

— Ти сигурно си единственият човек в Англия, който не знае тази история. — Майкъл не отговори и тя запълни последвалото мълчание с истината. — Оказах се жертва на най-лошия вид развален годеж.

— И разновидности ли има?

— О, да. Моят бе особено неприятен. Не толкова разтрогването му… Обстоятелствата ми даваха основание да го направя, но останалото… да се ожени за жената, която всъщност обича, само след седмица? Отне ми години, за да се науча да не обръщам внимание на клюките.

— За какво изобщо биха могли да клюкарстват?

— Например защо аз — съвършената английска дама, с добро възпитание, зестра, титла и всичко останало — не съумях да запазя контрол над херцога дори за месец.

— И защо не успя?

Тя отмести поглед, защото не можеше да изрече думите в лицето му.

— Той бе лудо влюбен в друга. Изглежда, всички са подвластни на любовта. Дори аристократите.

— Вярваш ли в това?

— Да. Виждала съм ги заедно. Те са… — Опита се да намери правилната дума. — Идеални. — Той не отвърна и Пенелопи продължи: — Поне така бих предпочела да мисля.

— И защо това има значение за теб?

— Вероятно не би трябвало, но ми се иска да вярвам, че ако не бяха толкова идеални един за друг, ако не се обичаха толкова много, тогава той нямаше да направи онова, което стори, и…

— И ти щеше да си омъжена.

Пенелопи го погледна с иронична усмивка.

— Така или иначе, вече съм омъжена.

— Но щеше да имаш брак, за който си била подготвяна толкова време, а не този чиста проба скандал, който се очаква да бъде разкрит.

— Тогава не го знаех, но и онзи брак бе скандал, който се очаква да бъде разкрит. — Майкъл я погледна въпросително и тя обясни: — Заради сестрата на херцога. Тя бе неомъжена, дори все още не бе представена във висшето общество, а бе бременна. Херцогът искаше нашият брак да даде и друга тема за разговор за семейство Лейтън, освен нейния позор.

— Смятал е да те използва, за да потуши скандала? Без да ти каже?

— Различно ли е от това, да ме използват за пари? За земя?

— Разбира се, че е различно. Аз не те излъгах.

Вярно бе и по някаква причина това имаше значение, и то достатъчно, за да осъзнае, че не би заменила този брак за онзи отдавна отминал годеж.

В каретата ставаше студено и тя намести полите си, опитвайки се да запази последните остатъци от топлина, която се излъчваше от нагрятата тухла в краката й. Това й даде време да помисли как да продължи.

— Чувал си за сестрите ми Виктория и Вайълет, нали? — Тя изчака той да си спомни близначките и след като й кимна, продължи: — Бяха представени в обществото за първия си сезон точно след моя скандал. И пострадаха заради него. Майка ми бе толкова ужасена да не би трагедията ми да ги опетни, че ги накара да приемат първите предложения, които получиха. Виктория се омъжи за един застаряващ граф, който отчаяно копнееше за наследник, а Вайълет — за красив виконт, който притежава повече пари, отколкото разум. Не съм сигурна, че са щастливи, но не мисля, че изобщо са очаквали да бъдат, не и след като станаха на възраст за женене. — Пенелопи замислено млъкна. — Всички го знаехме. Не сме били възпитавани да вярваме, че бракът е нещо повече от делово споразумение, но заради мен стана невъзможно те да получат нещо повече.

Пенелопи продължи да говори, без да е сигурна защо смята, че трябва да му разкаже цялата история.

— Моят годеж бе най-прецизно пресметнатата и най-деловата сделка измежду всички. Трябваше да стана херцогиня на Лейтън, да бъда тиха, да следвам заповедите на съпруга си и да родя следващия херцог на Лейтън. И щях да го направя. С радост. — Тя леко сви рамене. — Херцогът… е, той имаше други планове.

— Отървала си се.

Никой не се бе изразявал по този начин. Макар никога да не го призна, бе изпитала известна радост, когато годежът й бе развален, въпреки че целият й свят се сгромолясваше около нея. Не искаше майка й да я обвини в егоизъм. Дори сега не можеше да се насили да се съгласи с Майкъл.

— Не съм сигурна, че повечето жени биха се изразили по този начин. Странно как нещо дребно като един развален годеж може да промени всичко.

— Не е толкова дребно, предполагам.

Тя отново срещна погледа му и осъзна, че той внимателно я наблюдава.

— Не… предполагам, че не е.

— Това как те промени?

— Вече не бях награда. Не бях идеалната аристократична дама. — Тя прокара ръце по полите си и изглади гънките, които се бяха появили по време на пътуването. — Вече не бях съвършена, не и в техните очи.

— Според личния ми опит да си съвършен в очите на висшето общество е доста надценено качество. — Той се взираше в нея, а в очите му проблясваше нещо неопределимо.

— Лесно ти е да го кажеш, ти им обърна гръб.

Бърн не отдаде внимание на смяната на темата и не позволи разговорът да се насочи към него.

— Всички тези неща, всичко, което каза току-що, показва как разваленият годеж те е променил пред тях. А как промени теб, Пенелопи?

Въпросът я накара да се замисли. През всичките години, откакто херцогът на Лейтън бе причинил скандала на века и бе унищожил възможността Пенелопи да стане негова херцогиня, тя никога не се бе питала как това я е променило.

А сега, докато гледаше новия си съпруг от отсрещната страна на каретата — мъж, когото бе приближила посред нощ и за когото се бе омъжила само няколко дни по-късно — истината я осени.

Щастието бе станало възможно.

Преглътна тази мисъл, а той бързо, почти нетърпеливо се наведе напред.

— Ето. Ето че току-що намери отговор на въпроса.

— Аз… — Тя спря.

— Кажи го.

— Вече няма значение.

— Вече? Заради мен?

Никога не ми е било писано да имам това, което те имат.

Тя внимателно обмисли думите си.

— Това ме накара да осъзная, че не е задължително бракът да е делово споразумение. Херцогът е лудо влюбен в съпругата си. В техния брак няма нищо тихо и спокойно.

— И ти искаше същото?

Едва след като осъзнах, че е възможно.

Само че вече нямаше значение.

Тя сви рамене.

— Няма значение какво съм искала, нали? Вече съм омъжена.

Зъбите й изтракаха при последните думи. Той измърмори нещо недоволно и се премести, за да седне до нея.

— Студено ти е. — Обви дългата си ръка около раменете й, придърпа я към себе си и топлината му я обля. — Ето така — добави, докато придърпваше одеялото, за да я завие. — Това ще помогне.

Пенелопи се сгуши в него, опитвайки се да не си спомня последния път, когато бяха толкова близо.

— Изглежда, ви става навик да споделяте завивките си с мен, милорд.

— Бърн — изръмжа до ухото й той. — И трябва или да ги споделям, или да те оставя да ми ги отмъкнеш.

Пенелопи не се сдържа и се засмя.

Пътуването продължи в дълго мълчание, преди той отново да проговори:

— Значи, през всичките тези години си чакала щастливия брак.

— Не зная дали съм го чакала, по-скоро съм се надявала.

Той не отговори и Пенелопи се заигра с копчето на палтото му.

— А годеникът ти, онзи, от когото те откраднах, дали той щеше да ти го даде?

Може би.

Може би не.

— Сега няма смисъл да мисля за това. Поне можеш да разбереш защо не искам сестрите ми да се окажат в капана на нещастен брак. Не желая да нося вината за още два такива. Не съм толкова наивна да смятам, че ще открият истинската любов, но биха могли да бъдат щастливи, нали? Биха могли да открият някого, който им подхожда. Или искам твърде много?

— Честно казано, не знам. — Едната му ръка се плъзна около нея и я придърпа, когато каретата се заклатушка по моста, който щеше да ги преведе над Темза и да ги въведе в Лондон. — Не съм от хората, които разбират кой с кого си подхожда.

Не би трябвало да се наслаждава на прегръдката му, но въпреки това се отпусна в топлите му обятия и за миг се престори, че тихият им разговор е само първият от много такива. Ръката му бавно я галеше и с всяко движение й подаряваше топлина и нещо още по-прекрасно.

— Пипа на практика е сгодена за лорд Касълтън. Очакваме да й предложи съвсем скоро след като тя пристигне в Лондон.

Ръката му замръзна за момент, преди да продължи бавните си ласки.

— Тя как се запозна с Касълтън?

Пенелопи се замисли за обикновения скучен граф.

— Както обикновено се случва. Балове, вечери, танци. Изглежда достатъчно приятен, но не ми харесва представата да е заедно с Пипа.

— Защо не?

— Някои казват, че е странна, но не е така. Просто е пристрастена към четенето и обича науката. Запленена е от начина, по който функционират нещата. Не мисля, че той ще може да бъде в крак с нея. Но честно казано, не мисля, че тя изобщо се интересува дали ще се омъжи и за кого. Стига да има библиотека и няколко кучета, в известен смисъл тя сама ще изгради щастието си. Просто ми се иска да намери някой по-… е, не искам да бъда жестока, но… по-интелигентен.

— Ммм — уклончиво измърмори Майкъл. — А другата ти сестра?

— Оливия е много красива.

— Значи ще отговаря на представата на повечето мъже.

Пенелопи рязко се надигна.

— Толкова ли е просто?

Той срещна погледа й.

— Красотата помага.

Пенелопи никога не е била смятана за красавица. Обикновена, да. Дори приемлива в някой от добрите си дни, облечена с нова рокля. Но никога нямаше да мине за красива. Дори когато бе бъдещата херцогиня на Лейтън, не бе красива, а просто… идеална.

Мразеше истината в думите на Майкъл. Никоя жена не обичаше да й напомнят, че по-хубавите дами я превъзхождат.

— Е, Оливия е красива и го знае.

— Звучи добре.

Тя не обърна внимание на иронията му.

— И ще има нужда от мъж, който да се отнася много, много добре с нея. Който има много пари и няма нищо против да ги харчи, за да я глези.

— Това, изглежда, е точно обратното на онова, от което Оливия се нуждае.

— Не е. Ще видиш.

Настъпи мълчание, но тя нямаше нищо против, вместо това се сгуши в топлата му прегръдка. Топлината на тялото му правеше пътуването в каретата много по-уютно. Точно когато люлеенето на копелетата започна да я приспива, той се обади:

— А ти?

Тя отвори очи.

— Аз?

— Да. Ти. Какъв мъж би ти подхождал?

Пенелопи проследи с поглед как гърдите му се надигат и спускат под одеялото, продължителните равномерни движения й въздействаха странно успокоително.

Бих искала ти да ми подхождаш.

Все пак й беше съпруг. Беше напълно естествено да си представя, че той би могъл да й бъде нещо повече от мимолетен партньор, повече от познат. Повече от приятел. Нещо повече от студения корав мъж, когото бе свикнала да вижда. Харесваше й този Майкъл, който бе седнал до нея, топлеше я и разговаряше.

Само че не каза нищо от това на глас, вместо това попита:

— Вече няма особено значение, не мислиш ли?

— А ако имаше? — Нямаше да й позволи да избегне въпроса.

Дали заради топлината и тишината, заради пътуването или мъжа до нея, тя все пак отговори:

— Предполагам, че бих искала някой интересен и мил, някой, който да ми покаже…

Как да живея.

Не можеше да каже това. Той щеше да избухне в неудържим смях.

— Някой, с когото да танцувам и да се смея, някой за когото да ме е грижа.

Някой, който го е грижа за мен.

— Някой като годеника ти?

Тя се замисли за Томи и за секунда се запита дали да каже на Майкъл, че неизвестният мъж, за когото говореше, бе приятелят, който и двамата бяха познавали през целия си живот. Синът на мъжа, който му отне всичко. Това я възпря. Не искаше да го разстройва. Не и сега, когато двамата бяха потънали в топлина и спокойствие и тя можеше да се престори, че всеки се наслаждава на компанията на другия.

Вместо това промълви:

— Би ми се искало това да е някой като съпруга ми.

Той мълча достатъчно дълго, за да се зачуди Пенелопи дали я е чул. Когато се осмели да го погледне изпод мигли, откри, че обезпокоително се е втренчил в нея, а лешниковите му очи изглеждат почти златисти на оскъдната светлина. За момент си помисли, че може да я целуне.

Искаше й се да я целуне.

Тя силно се изчерви при тази мисъл и бързо се извърна. Притисна глава към гърдите му, здраво стисна очи и си пожела моментът да отмине и да бъде забравен заедно с глупостта й.

Нямаше да е толкова лошо, ако си подхождаха.