Сара Маклейн
Негодник по неволя (2)

Глава 1

Началото на януари 1831 г.

Той не помръдна, когато чу вратата на салона на собствениците тихо да се отваря и затваря зад него.

Стоеше в тъмнината, а силуетът му се очертаваше на фона на стъклописа, който гледаше към главния салон на един от най-изисканите игрални домове в Лондон. Наблюдаван от залата, стъклописът приличаше на впечатляващо произведение на изкуството — внушителна картина от рисувано стъкло, изобразяваща падението на Луцифер. Сред море от ярки цветове огромният ангел, четирикратно по-голям от обикновен човек, се спускаше към ада в мрачните ъгли на Лондон, гонен от Небесната армия.

Падналият ангел.

Едно напомняне не само за името на клуба, но и за риска, който поемат всички посетители, когато поставят залога си на мекото сукно, вземат в ръка заровете от слонова кост или наблюдават завъртането на рулетката в калейдоскоп от цветове и изкушения.

А когато спечелеше Ангелът, което се случваше всеки път, стъклописът напомняше на изгубилите точно колко ниско са паднали.

Бърн отмести поглед към масата за пикет в далечния край на салона.

— Кроа иска увеличаване на лимита?

Управителят на игралния дом не помръдна от мястото си до вратата.

— Да.

— Дължи повече, отколкото би могъл да изплати някога.

— Да.

Бърн извърна глава и срещна мрачния поглед на най-доверения си служител.

— Какво е готов да заложи в замяна на увеличения лимит?

— Двеста акра в Уелс.

Бърн впери поглед във въпросния лорд, който се потеше и нервно се въртеше в очакване на решението.

— Увеличи му лимита. Изгони го, когато загуби. Членството му се прекратява.

Решенията му рядко биваха поставяни под въпрос, а служителите на „Ангела“ не го правеха никога. Управителят на игралната зала се отправи към вратата толкова тихо, колкото бе влязъл, но преди да излезе, Бърн каза:

— Джъстин.

Тишина.

— Първо земята.

Тихото изщракване на вратата бе единственият знак, че управителят вече не е там.

Секунди по-късно се появи в полезрението му в залата под него, и той видя знака към крупието. След това проследи как ръката бива раздадена, а лордът губи. Отново.

И отново.

И още веднъж.

Някои хора не можеха да разберат.

Онези, които не бяха залагали и не бяха усетили тръпката на победата, които не бяха убеждавали сами себе си да продължат с още само едно раздаване, още една ръка, още едно хвърляне… докато не стигнат до сто, хиляда, десет хиляди… Хора, които не бяха познали буйното, еуфорично, единствено по рода си усещане, че масата е нажежена, нощта е тяхна и само с една карта всичко може да се промени. Те никога не биха разбрали какво задържа графа Кроа в стола му, какво го кара да залага отново и отново със светкавична скорост, докато не загуби всичко. Отново. Сякаш всичко, което е залагал, никога не е било негово.

Бърн разбираше.

Джъстин се приближи до Кроа и дискретно прошепна нещо в ухото му. Благородникът се изправи нестабилно на крака, обидено сбърчи чело и се обърна към управителя, воден от гняв и тревога.

Грешка.

Бърн не чуваше думите, но нямаше и нужда. Беше ги слушал стотици пъти и преди, пред очите му огромен брой мъже бяха изгубили парите, а след това и самообладанието си заради Ангела. Заради него.

Той проследи с поглед как Джъстин пристъпва напред с ръце, вдигнати в общоизвестния успокоителен жест. Устните на управителя мърдаха, опитваха се, но не успяваха да убедят и успокоят. Видя, че другите играчи забелязаха суматохата, също както и Темпъл, внушителният партньор на Бърн, който се насочи към спорещите, нетърпелив да започне бой.

В този момент Бърн протегна ръка към стената, дръпна една ръчка, която активираше система от макари и лостове, задвижващи малък звънец над масата за пикет, който привлече вниманието на крупието. Уведомяваше го, че тази вечер Темпъл нямаше да получи това, което желае.

Бърн щеше да се заеме вместо него.

Крупието укроти невероятната мощ на Темпъл само с една дума и кимване към стената, откъдето наблюдаваха Бърн и Луцифер и с нетърпение очакваха да видят какво ще се случи.

Черният взор на Темпъл се отмести от стъклописа и той кимна веднъж, преди да поведе Кроа през тълпата от хора долу.

Бърн излезе от салона на собствениците, за да ги посрещне в преддверието, което го делеше от основната зала на клуба. Кроа ругаеше като моряк. Той се обърна към Бърн и присви очи с омраза.

— Копеле такова! Не можеш да ми го причиниш. Не можеш да вземеш това, което е мое.

Бърн се облегна на масивната дъбова врата и скръсти ръце.

— Ти сам си изкопа гроба, Кроа. Върви си у дома и бъди благодарен, че няма да ти взема повече от това, което ми дължиш.

Кроа се втурна през малкото помещение, преди да е имал възможност да премисли, а Бърн реагира с бързина, която малцина очакваха, хвана ръцете на графа и ги изви, докато Кроа не се озова притиснат с лице към вратата. Бърн разтърси мършавия мъж веднъж, а после втори път, преди да каже:

— Внимателно си помисли какво ще направиш. Вече не съм толкова великодушно настроен, колкото бях преди малко.

— Искам да видя Чейс. — Думите прозвучаха неясно, избъбрени срещу дъбовото дърво на вратата.

— Вместо това ще видиш нас.

— Аз съм член на „Ангела“ от самото начало. Длъжник си ми. Той ми е длъжник.

— Напротив, ти си задължен на нас.

— Дал съм на това място достатъчно пари…

— Колко щедро от твоя страна. Да помоля ли да донесат счетоводните книги, за да видим колко ни дължиш все още?

Кроа застина.

— Аха. Виждам, че започваш да разбираш. Земята вече е наша. Изпрати адвоката си да донесе нотариалния акт утре сутринта или лично ще дойда да те потърся. Ясно ли е? — Бърн не изчака отговора, а отстъпи назад и пусна благородника. — Махай се!

Кроа се обърна към него и Темпъл, а в погледа му се четеше паника.

— Задръж земята, Бърн, но не и членството… не ми отнемай членството. Съвсем скоро ще се оженя. Зестрата й ще покрие всичките ми загуби и отгоре. Не ми вземай членството.

Бърн презираше страстната молба и прикритото чувство на нетърпение, което се усещаше в думите му. Знаеше, че Кроа няма да издържи на импулса да залага. На изкушението да спечели.

Ако в Бърн бе останала и частица състрадание, щеше да съжали бедното момче, но това не бе черта, която претендираше да притежава.

Кроа обърна широко отворените си очи към другия мъж.

— Темпъл, моля те.

Едната от черните вежди на Темпъл се повдигна и той скръсти силните си ръце пред гърдите.

— Сигурен съм, че на много други по-обикновени места ще те приемат с такава щедра зестра.

Разбира се, че щяха да го приветстват. Вертепите, пълни с убийци и измамници, щяха да посрещнат с отворени обятия това нищожество и ужасния му късмет.

— Те да вървят по дяволите — изплю Кроа. — Какво ще си помислят хората? Какво трябва да направя? Ще платя двойно… тройно. Тя има много пари.

Бърн бе истинско въплъщение на делови човек.

— Ожени се за момичето и си плати дълговете и ще подновим членството ти.

— А какво да правя дотогава? — Хленченето на графа бе наистина неприятно.

— Може да опиташ малко въздържание — предложи равнодушно Темпъл.

Облекчението накара Кроа да забрави здравия разум.

— Точно ти ли трябва да ми говориш? Всички знаят какво си направил.

Темпъл застина и гласът му стана заплашителен.

— И какво точно съм направил?

Ужасът прогони и последните остатъци от разум у графа и той замахна да удари Темпъл, който улови ръката му в огромния си юмрук и зловещо придърпа мършавия благородник към себе си.

— Какво съм направил? — повтори той.

Кроа започна да хленчи като бебе.

— Н-нищо. Съжалявам. Нямах това предвид. Моля те, не ме наранявай. Не ме убивай, моля те. Ще си тръгна. Веднага. Кълна се. Моля те… н-не ме наранявай.

Темпъл въздъхна и го пусна.

— Не заслужаваш усилията ми.

— Махай се — каза Бърн, — преди да съм решил, че заслужаваш моите.

Мъжът буквално избяга от стаята.

Бърн го изпрати с поглед, след което изпъна жилетката и оправи жакета си.

— Мислех, че ще се подмокри, когато го хвана.

— Нямаше да е първият. — Темпъл се отпусна в един нисък стол, опъна крака и кръстоса обутите си с ботуши глезени. — Чудех се колко време ще ти отнеме.

Бърн прокара ръка по ленения маншет, който се показваше под връхната му дреха, за да се увери, че белият плат се вижда равномерно, преди да попита, преструвайки се, че не разбира въпроса.

— Кое?

— Да възвърнеш идеалния си външен вид. — Едното ъгълче на устата на Темпъл се изви в подигравателна усмивка. — Като жена си.

Бърн изгледа огромния мъж.

— Жена с изключително дясно кроше.

Усмивката се превърна в ухилване, което подчерта формата на носа на Темпъл, чупен и зараствал на три места.

— Да не би сериозно да казваш, че можеш да ме победиш в бой?

Бърн погледна към едно близко огледало, за да прецени състоянието на шалчето си.

— Точно това казвам.

— В такъв случай може ли да те поканя на ринга?

— По всяко време.

— Никой няма да се качва на ринга. Не и с Темпъл.

Двамата едновременно се обърнаха към гласа, който идваше от една скрита врата в далечния край на помещението, откъдето ги наблюдаваше Чейс, третият съдружник в клуба.

Темпъл се изсмя, като чу думите, и се обърна към Бърн.

— Виждаш ли? Чейс знае достатъчно, за да е наясно, че не си ми в категорията.

Чейс си наля чаша скоч от гарафата на близкия шкаф.

— Причината няма нищо общо с Бърн, Темпъл. Ти си като каменна крепост, никой не ти е в категорията. — В думите се прокрадна ирония. — Никой, освен мен.

Темпъл се облегна назад в стола си.

— Когато и да решиш, че искаш да се срещнем на ринга, Чейс, ще си освободя графика.

Чейс се обърна към Бърн.

— Взел си всичко на Кроа.

Той започна да обикаля стаята.

— Като бонбоните на бебе.

— След пет години в бизнеса все още се изненадвам от тези мъже и слабостта им.

— Това не е слабост, а болест. Желанието да спечелиш е като треска.

Чейс вдигна вежди при тази метафора.

— Темпъл е прав. Наистина си като жена.

Темпъл избухна в смях и се изправи в целия си ръст от почти два метра.

— Трябва да се върна долу.

Чейс проследи с поглед как той се насочва към вратата.

— Не си си получил порцията кавги за тази вечер?

Темпъл поклати глава.

— Бърн ми я измъкна изпод носа.

— Още не е късно.

— Човек може само да се надява. — Темпъл излезе и вратата се затвори плътно зад него.

Чейс наля още една чаша скоч и се приближи към Бърн, който напрегнато се взираше в камината. Той прие питието и отпи голяма глътка от златистата течност, наслаждавайки се на усещането, което прогори гърлото му.

— Имам новини за теб — каза Чейс и Бърн обърна глава в очакване. — Новини за Лангфорд.

Цели десет години чакаше точно този момент, чакаше думите, които щяха да излязат от устата на Чейс. Десет години бе очаквал новини за този мъж, който бе откраднал миналото му и рожденото му право.

Историята му.

Всичко.

През онази нощ Лангфорд бе взел всичко — земите, парите, всичко освен една празна къща и няколко акра земя в центъра на едно по-голямо имение — „Фалкънуел“. Докато наблюдаваше как всичко му се изплъзва, Бърн не бе разбрал мотивите на по-възрастния мъж — никога не бе познавал усилието да накара едно имение да прелива от живот и да процъфтява. Не бе разбрал каква е болката да предадеш подобна собственост на някакво момче.

А сега, цяло десетилетие по-късно, вече не се интересуваше.

Искаше отмъщение.

Него бе чакал.

Беше му отнело десет години, но Бърн бе възвърнал състоянието си и дори го бе удвоил. Парите от партньорството в „Ангела“, както и няколко изгодни инвестиции му бяха дали възможността да натрупа състояние, което съперничеше на най-богатите хора в Англия.

Само че никога не бе успял да си върне онова, което бе изгубил. Лангфорд държеше всичко под контрол и не желаеше да продава, независимо от предложената сума или влиянието на човека, който я предлагаше. А много влиятелни хора бяха опитали.

Досега.

— Кажи ми.

— Сложно е.

Бърн отново се обърна към огъня.

— Винаги е сложно. — Не бе полагал толкова усилия ден след ден, за да натрупа богатство заради някаква си земя в Уелс или Шотландия, Девъншир или Лондон.

Беше го направил заради „Фалкънуел“.

Хиляда акра плодородна земя, която някога бе гордостта на маркизите Бърн. Земята, която баща му, дядо му и прадядо му бяха приобщавали към господарската къща и която се предаваше на всеки следващ наследник на титлата.

— Какво? — Видя отговора в очите на Чейс още преди да чуе думите и изруга дълго и грозно. — Какво е сторил с него?

Чейс се поколеба.

— Ако е направил нещата невъзможни, ще го убия.

Както трябваше да постъпя преди години…

— Бърн…

— Не. — Той разсече въздуха с ръка. — Чаках това десет години. Той ми отне всичко. Всичко. Нямаш представа.

Чейс срещна погледа му.

— Имам много точна представа.

При тези думи Бърн замлъкна, разбра значението и истинността им. Именно Чейс бе неговата опора в най-трудния момент. При него бе намерил подслон, подкрепа и дори работа. Бе намерил спасение.

Или поне му бе предложен опит за спасение.

— Бърн — започна Чейс внимателно, — той не го е задържал.

В гърдите му се надигна студен ужас.

— Какво искаш да кажеш?

— Лангфорд вече не е собственик на земята в Съри.

Бърн поклати глава, сякаш това щеше да му помогне да разбере.

— А кой тогава?

— Маркизът на Нийдъм и Долби.

Спомен отпреди десетки години проблесна в ума му — едър мъж с пушка в ръка, който марширува сред кално поле в Съри, следван от група момичета, от малки по-малки, чиято предводителка имаше най-сериозните сини очи, които Бърн някога бе виждал.

Те бяха съседи от детството му — третото семейство от светата троица на благородниците в Съри.

— Земята ми е в ръцете на Нийдъм? Как я е получил?

— По ирония на съдбата след игра на карти.

Бърн не откри особена радост в този факт. Самата мисъл, че „Фалкънуел“ просто така е бил заложен и изгубен в игра на карти, го подлудяваше.

— Докарай го тук. Нийдъм играе ecarte^[1]. „Фалкънуел“ ще бъде мой.

Чейс изненадано се отдръпна назад.

— Ще залагаш за него?

Бърн отговори моментално.

— Ще направя каквото е необходимо.

— Всичко, което е необходимо?

Бърн стана подозрителен.

— Какво знаеш, което аз не знам?

Чейс рязко вдигна вежди.

— Защо мислиш, че има нещо такова?

— Ти винаги знаеш повече от мен. И това ти доставя удоволствие.

— Просто внимавам повече.

Бърн стисна зъби.

— Дори да е така…

Човекът, основал „Падналия ангел“, се престори, че разглежда едно петънце на ръкава си.

— Земята, която някога е била част от „Фалкънуел“…

— Моята земя.

Чейс не обърна внимание на прекъсването.

— Не можеш да си я върнеш просто така.

— Защо не?

Чейс се поколеба.

— Обвързана е с… нещо друго.

Студена омраза завладя Бърн. Беше чакал това цяло десетилетие — момента, в който щеше да си върне земите на имението „Фалкънуел“.

— Обвързана с какво?

— По-скоро с кого.

— Не съм в настроение за гатанките ти.

— Нийдъм е обявил, че земите, които някога са били част от „Фалкънуел“, ще бъдат част от зестрата на най-голямата му дъщеря.

Шокът накара Бърн да се олюлее.

— Пенелопи?

— Познаваш ли дамата?

— Не съм я виждал от години… почти двадесет.

Шестнадесет. Тя бе там в деня, когато бе напуснал Съри за последен път, след смъртта на родителите му и на петнадесет години бе изпратен в един нов свят без семейство. Беше го наблюдавала как се качва в каретата, а сериозният й син поглед проследи екипажа, докато се отдалечаваше от „Фалкънуел“.

Не бе извърнала очи, докато той не излезе на главния път.

Знаеше го, защото и той я бе наблюдавал.

Тя му бе приятелка.

По времето, когато все още бе вярвал в приятелите.

Освен това бе най-голямата дъщеря на човек, който притежаваше две титли на маркиз и повече пари, отколкото би могъл да изхарчи за цял живот. Нямаше причина да е останала стара мома толкова дълго. Би трябвало отдавна да е омъжена и да отглежда цяло котило млади аристократчета.

— Защо на Пенелопи й е необходим „Фалкънуел“ като зестра? — Той замълча за момент. — Защо още не е омъжена?

Чейс се изкиска.

— Щеше да е добре, ако поне един от вас не ограничаваше интереса си към висшето общество само в рамките на оскъдната ни членска маса.

— Оскъдната ни членска маса представлява повече от петстотин мъже. Благодарение на партньорите ти всеки от тях има досие, дебело колкото палеца ми и пълно с информация.

— И все пак имам по-добри занимания за вечерта от това, да ти изнасям лекции за света, в който си бил роден.

Бърн присви очи. Никога не бе смятал, че Чейс прекарва вечерите си по различен начин, а не в самота.

— Какви неща?

Чейс пренебрегна въпроса и отново отпи от скоча.

— Лейди Пенелопи хвана улова на сезона преди години.

— И?

— Годежът бе засенчен от новината за брака по любов на годеника й.

Това бе стара история и той я бе чувал безброй пъти, но въпреки това в гърдите му се надигаше непознато чувство при мисълта, че момичето, което помни, е било наранено от разваления си годеж.

— Брак по любов — присмя се той. — По-скоро някоя по-красива или по-богата. Това ли е всичко?

— Чух, че е имала няколко ухажори след това, но въпреки всичко все още е неомъжена. — Изглежда, Чейс губеше интерес към темата, защото въздъхна отегчено. — Предполагам няма да е за дълго, защото „Фалкънуел“ ще стимулира интереса към дамата. Изкушението ще накара ухажорите да се тълпят около нея.

— Ще търсят възможност да ми натрият носа.

— Вероятно. Не си на челните места в списъка с любими благородници.

— Изобщо не съм в този списък. Въпреки това ще получа земята.

— Готов ли си да направиш каквото е необходимо, за да я имаш? Всичко, което е необходимо? — В очите на Чейс се четеше веселие.

Бърн разбра какво се криеше зад тези думи.

В съзнанието му проблесна образът на младата, милата Пенелопи, пълна противоположност на него самия и това, в което се бе превърнал. Той го прогони. Цели десет години чакаше този миг. Очакваше възможността да си възвърне онова, което бе съградено за него. Онова, което му бе завещано. Което бе изгубил.

Това бе най-близкото нещо до изкупление, което някога щеше да получи.

Нищо нямаше да застане на пътя му.

— Всичко. — Бърн се изправи внимателно и изпъна жакета си. — Ако това включва и съпруга, така да бъде.

Вратата се затвори с трясък зад него.

Чейс вдигна тост при този звук и изрече в празната стая:

— Поздравления.