Сара Маклейн
Негодник по неволя (17)

Глава 16

Беше наистина странно човек да ухажва собствената си съпруга.

Очакваше това да включва свещи, тиха спалня и известно количество прошепнати пикантни изрази, но изглежда, ухажването бе свързано със сестрите й, леко абсурдната й майка, пет от хрътките на баща й и игра на отгатване.

Играеше подобно нещо за първи път, откакто бе напуснал Съри преди осемнадесет години.

— Няма нужда да оставаш — тихо прошепна Пенелопи, седнала до него на дивана в салона на Долби Хаус.

Той се облегна назад и кръстоса глезените си.

— Обичам играта на отгатване толкова, колкото и всеки друг мъж.

— А моят опит показва, че мъжете направо обожават салонните игри — иронично подхвърли тя. — Знаеш, че следобедът свърши.

Това бе не особено деликатен намек, че вече му е заплатила уговореното… че времето му е изтекло. Той срещна синия й поглед.

— Все още не е минало пладне, Шест пенса. — Той сниши глас. — По мои сметки ми остават още поне пет часа с теб… докато не падне нощта.

Тя се изчерви и той устоя на желанието да я люби още тук… да съблече прекалено порядъчната й рокля и да я положи гола на дивана, на който бяха седнали.

Семейството й вероятно нямаше да одобри това.

През този ден не за първи път обмисляше да свали дрехите й, нито дори за десети. Нито за стотен.

Нещо се бе случило на леда, нещо, за което не бе подготвен. Беше си прекарал добре.

Беше му приятно с Пенелопи.

Изпита удоволствие да се пързаля с нея, да я дразни и да я наблюдава със сестрите й, всяка от които бе чаровна по свой собствен начин. През цялото време бе така изкушен да протегне ръка и да я вземе, но всеки път, когато опитваше, тя се извръщаше от него. Беше прекрасна, изпълнена със сила, вирнала брадичка. Отказваше да се примири с по-малко от това, което заслужаваше.

Сякаш го бе приковала на място, като го остави. Толкова се гордееше с нея, когато прекоси Серпентината. Имаше нужда от целия си самоконтрол, за да не я последва и задържи там, на това място, където бракът им наистина съществуваше. Беше се насладил на усещането да я държи в обятията си, докато се пързалят, и бе направо очарован, когато му се усмихна, след като си открадна кестен от торбичката й. А когато с широко отворени очи го попита за истината, бе щастлив да й отговори искрено.

Само че искреността му не бе достатъчна. Беше си научила урока.

Знаеше, че тя очаква той да откаже поканата за игра, и вероятно щеше да го стори, но установи, че не е готов да я остави. Всъщност не му харесваше мисълта изобщо някога да я оставя. И сега се бе озовал в салона и играеше на отгатване — истинска семейна идилия.

Сестрите й нахлуха в стаята. Филипа носеше голяма купа, а след нея пристъпваше огромно кафяво куче, което притича до дивана, намести се между него и Пенелопи и се завъртя два пъти, преди да отпусне брадичката си върху бедрото на съпругата му и да опре задните си части в Майкъл. Той се размърда, та да направи място на хрътката, а Пенелопи мързеливо погали кучето по ушите.

В гърдите му припламна ревност, когато кучето въздъхна и отпусна глава в дланта й. Прокашля се, раздразнен от това чувство на завист, и попита:

— Колко кучета има в тази къща?

Тя сбърчи нос замислено и изражението й го порази, напомни му за детството им и внезапно му се прииска да протегне ръка и да плъзне пръст по гънките, появили се върху полегатия склон.

— Десет? Единадесет? — Тя сви рамене. — Честно казано, изгубих им бройката. Това е Брут.

— Изглежда, те харесва.

Пенелопи се усмихна.

— Харесва му да му обръщат внимание.

Майкъл реши, че глупаво или не, с радост би подарил дяла си в „Ангела“ в замяна на нежното, успокоително докосване на ръцете й.

— Видяхте ли колко е висок Тотнъм? И е толкова красив! — въздъхна Оливия, докато се приближаваше към стола до Майкъл. — Нямах представа, че един зет с репутация като вашата би могъл да познава такъв невероятен потенциален съпруг!

— Оливия! — маркизата на Нийдъм и Долби сякаш бе готова да се спомине от притеснение. — Човек не обсъжда подобни неща с лордове.

— Дори и със собствения си зет ли?

— Дори и с него! — Гласът на лейди Нийдъм се покачи с няколко октави. — Мисля, че е редно да се извиниш.

Пипа ги погледна от мястото си до голямата купа и бутна очилата на носа си.

— Тя няма предвид, че репутацията ви е лоша, милорд, а просто, че…

Майкъл вдигна вежди, чудейки се как точно ще завърши изречението.

— Честно, Пипа. Той не е малоумен. Знае, че репутацията му е скандална. Обзалагам се, че това му харесва. — Оливия му се усмихна широко и Майкъл реши, че тези момичета му допадат. Поне бяха забавни.

— Добре. Стига толкова — намеси се Пенелопи. — Ще играем ли? Оливия, ти си първа.

Оливия се отправи към голямата камина, изглежда, нямаше нищо против да започне играта. Избра си листче от купата, прочете го и прехапа устни, докато усилено обмисляше стратегията си.

Вместо да изиграе написаното заглавие обаче, тя вдигна поглед и каза:

— Мислите ли, че Тотнъм ще ми купи голям годежен пръстен?

— Сватбата на Фигаро — сухо изрече Пенелопи.

— Да — извика Оливия. — Как позна?

— Наистина, как ли — отвърна Пенелопи.

— Умно момиче! — обяви маркизата.

Майкъл не можа да се сдържи. Смехът му привлече вниманието на съпругата му и тя объркано сбърчи чело, сякаш той бе някакво странно растение, което виждаше за първи път.

— Какво има? — попита я.

— Нищо… просто… не се смееш често.

Майкъл се приведе доколкото това бе възможно с кучето помежду им.

— Не е ли прилично?

Смехът й прозвуча като музика.

— Не… аз… — Отново се изчерви и той бе готов да плати цяло състояние, за да разбере какво си мисли в момента. — Не.

— Оливия — обади се Пипа. — Опитай отново.

Сестра й бръкна още веднъж в купата, но преди това погледна право към Майкъл и обяви:

— Винаги съм харесала рубините, лорд Бърн. Мисля, че подхождат на кожата ми. Казвам го, в случай че стане въпрос за това. С когото и да било.

Тотнъм бе в голяма беда.

— О, сигурна съм, че ще стане — сухо изрече Пенелопи. — Бърн и Тотнъм постоянно си говорят за бижута и тена на дамите.

— Ще се изненадаш — сериозно се обърна той към съпругата си и тя отново се засмя. — Ще се постарая да запомня предпочитанията ви към рубините, лейди Оливия.

Тя се усмихна.

— Направете го.

— Не съм сигурна, че бижутата подчертават тена — каза Пипа. — Да играем.

— Филипа, поканихме лорд Касълтън на обяд утре — обяви маркизата. — Надявам се, че следобед двамата ще имате време за разходка в парка.

— Би било чудесно, майко. — Това не отклони вниманието й. — Пет думи.

— Тотнъм няма покана за обяд — нацупи се Оливия.

— Предполага се, че не трябва да говориш, Оливия — каза Пипа. — Макар че това бяха пет думи. Браво.

Майкъл се усмихна на остроумния отговор, но не пропусна да забележи липсата на интерес в отговора на Филипа. Тя не искаше да се омъжи за Касълтън. Не можеше да я вини, той бе идиот. Бяха му необходими само няколко часа, за да установи, че Пипа е по-умна от повечето мъже и Касълтън бе ужасен избор. Разбира се, той би бил ужасен избор за всяка жена, но за Филипа подобен брак щеше да бъде наистина пагубен.

А Пенелопи щеше да го намрази, защото не го е предотвратил.

Майкъл погледна съпругата си, която внимателно го наблюдаваше. Тя се приведе към него.

— Това не ти харесва.

Би могъл да излъже. Колкото по-бързо се оженеха Филипа и Касълтън, толкова по-скоро щеше да си отмъсти и да продължи живота си без гнева и яростта, които го гнетяха през последните десет години. Все пак нищо не се бе променило.

Само че това не бе съвсем вярно.

Пенелопи.

Той поклати глава.

— Не, не ми харесва.

Нещо просветна в красивите й сини очи, би могъл да се пристрасти към този пламък. Надежда. Щастие. Той бе причината и това го караше да се чувства десет пъти повече мъж.

— Ще го предотвратиш ли?

Поколеба се. Щеше ли да го предотврати? Това би направило Пенелопи щастлива.

Но на каква цена?

Филипа се обърна към тях и му спести отговора.

— О, за бога! Виждате ли това?

Той не бе забелязал, но Оливия последователно изобразяваше удари с камшик, присвито лице, здраво затворени очи и оголени зъби, а пръстите й бяха разперени от двете страни на устата.

— Да уловиш сепия! Да удариш с камшик слънцето! — провикна се маркизата и разсмя всички останали.

— Бих искала да прочета пиесата „Да уловиш сепия“ — обади се Филипа през смях и се обърна към Пенелопи. — Пени, помощта ти ще ни е от полза.

Пенелопи се взря продължително в Оливия и на Майкъл му бе трудно да откъсне поглед от нея, запленен от концентрацията й. Зачуди се какво ли би било усещането да си център на такова внимание. На такова задоволство. Ревността отново се събуди и той смъмри сам себе си. Никой възрастен мъж не биваше да ревнува от кучета и сестри.

— Укротяване на опърничавата.

Оливия спря.

— Да. Благодаря ти, Пен. Започвах да се чувствам глупаво.

— Не мога да си представя защо — сухо й каза Пипа. — Не мисля, че опърничавите хора са слепи, Оливия — прозвуча иронично точно от нейната уста.

— О, за бога. Да видим дали ще се справиш по-добре. Кой е на ред?

— Пени. Тя позна.

Пенелопи се изправи, приглади полите си и Майкъл проследи с поглед как отива до импровизираната сцена, избира листче и го разгъва. Замисли се за момент над написаното, преди да я осени идея и лицето й да светне. Той се размърда на мястото си, внезапно се почувства неудобно и му се прииска бързо да я изведе от стаята, от тази къща и да я заведе в леглото си у дома.

Само че играта бе започнала и щеше да му се наложи да почака.

Тя вдигна два пръста и той си представи какво би било да ги усети по брадичката, върху устните и бузите си.

— Две думи!

Тя застина на място, поздрави официално сестрите си и започна да марширува в кръг по сцената. Гърдите й опъваха деколтето на роклята. Той се приведе напред, облегна лакти на коленете си и се загледа, очарован от гледката.

— Маршируване!

— Войници!

Тя им махна окуражително с ръце.

— Наполеон!

Пенелопи имитира стреляне с пушка и вниманието му бе привлечено от местенцето, където се събираха рамото и вратът й — извивка, която копнееше да целуне… Местенце, което би целувал в друго време и на друго място, ако бяха женени и той бе различен мъж.

Ако бе мъж, когото тя би могла да обича. Ако за брака им имаше и друга причина освен отмъщението.

Не ме докосвай. Съзнанието му нашепваше омразните думи. Мразеше всичко, което те представляват — мнението й за него и за начина, по който се бе отнасял с нея.

Начинът, по който се държеше и сега.

— Лов!

— Татко!

— Татко е на лов за Наполеон! — Глупавото предположение на Оливия накара Пенелопи да избухне в смях. Тя поклати глава и посочи към себе си. — Татко е на лов за теб!

Пипа погледна към Оливия.

— Защо, за бога, нещо подобно ще бъде в купата с листчета?

— Не зная. Веднъж ми се падна перуката на леля Хестър.

— Аз го сложих вътре! — разсмя се Пипа.

Пенелопи се прокашля.

— Да. Извинявай, Пен. Какво показваше? — извини се Пипа.

Пенелопи посочи себе си.

— Дама?

— Жена?

Съпруга. Неговата съпруга.

— Момиче?

— Дъщеря?

— Маркиза! — Маркизата на Нийдъм и Долби направи първото си предположение с такова силно въодушевление, че Майкъл реши, че може да падне от мястото си.

Пенелопи въздъхна и завъртя очи, преди да срещне погледа му, след това вдигна вежди, сякаш за да помоли за помощ.

Нещо, което много приличаше на гордост, пламна в гърдите му при тази молба, при мисълта, че би се обърнала към него за помощ. Искаше да бъде мъжът, към когото тя се обръща, искаше да й помогне.

За бога, Бърн, това е просто игра на отгатване.

— Пенелопи — каза той.

Очите й светнаха и тя го посочи с пръст.

— Пенелопи? Ти си част от указанието? — Оливия изглеждаше скептична. Пенелопи отново започна да жестикулира. — Шиене?

Тя се засмя и посочи Оливия, след това имитира вадене на конец от бродерия.

— Разшиване?

Отново посочи Оливия, а след това себе си и пак имитира шиене и разшиване, преди да погледне към Пипа, очевидно очакваше сестра й да се досети.

Майкъл не искаше Пипа да спечели. Искаше той самият да победи, да я впечатли.

— Одисей — каза.

Усмивката на Пенелопи бе широка и красива и тя плесна с ръце и започна триумфално да скача наоколо, след това имитира стрелба с пушка и започна да марширува. Накрая се завъртя и посочи направо към Майкъл. Цялото й внимание бе приковано към него и той се чувстваше като герой, когато отгатна:

— Троянската война.

— Да! — обяви Пенелопи и въздъхна силно. — Добра работа, Майкъл.

Той не можа да сдържи перченето си.

— Наистина добра, нали?

— Не разбирам — рече Оливия. — Какво общо има шиенето и разшиването на Пенелопи с Троянската война?

— Пенелопа е била съпруга на Одисей — обясни Филипа. — Той я оставил и тя непрестанно седяла на стана си, цял ден тъчела, а нощем разваляла всичко изтъкано. С години.

— Защо, за бога, някой би правил подобно нещо? — Оливия сбърчи нос и си избра бонбон от един поднос наблизо. — Години? Сериозно?

— Чакала го е да се прибере у дома. — Пенелопи срещна погледа на Майкъл. В очите й се таеше нещо и на него му се стори, че тя не говори само за древногръцкия мит. Дали го чакаше нощем? Беше му казала да не я докосва… беше го отблъснала… но ако отидеше при нея тази вечер, дали щеше да го приеме? Щеше ли да последва примера на съименничката си?

— Надявам се, че имаш по-интересни занимания, докато чакаш Майкъл да се прибере у дома, Пени — пошегува се Оливия.

Пенелопи се усмихна, но погледът й не му хареса, там се криеше нещо, което приличаше на тъга. Той обвини себе си за това. Преди да го срещне, е била по-щастлива. Усмихвала се е, смеела се е и се е забавлявала със сестрите си, без нищо да й напомня за нещастната й съдба.

Майкъл се изправи да я посрещне, докато се приближаваше към дивана.

— Аз никога не бих оставил моята Пенелопи с години — каза той. — Твърде много ще се страхувам да не я открадне някой. — Майка й въздъхна силно, а новите му сестри се засмяха. Той вдигна едната ръка на Пенелопи и леко я целуна. — Освен това Пенелопа и Одисей никога не са ми били любимци. Предпочитам Персефона и Хадес.

Пенелопи му се усмихна и стаята изведнъж стана много по-топла.

— Мислиш, че са били по-щастливи ли? — попита иронично.

Той отвърна на усмивката й и изпита истинско удоволствие, докато снижаваше гласа си.

— Мисля, че шест месеца наслада са за предпочитане пред двадесет години глад.

Пенелопи се изчерви и той едва се сдържа да не я целуне насред салона, загърбвайки всякаква порядъчност и дамска деликатност.

Оливия пропусна размяната на реплики и заяви:

— Лорд Бърн, ваш ред е.

Той не отдели поглед от съпругата си.

— Боя се, че става късно. Струва ми се, че трябва да отведа съпругата ми у дома.

Лейди Нийдъм се изправи на крака с лек вик, събаряйки малкото куче от скута си.

— О, останете още малко. Толкова ни е приятно.

Той погледна към Пенелопи. Искаше му се да я отведе в своя подземен свят, но оставяше решението в нейните ръце. Тя се обърна към майка си:

— Лорд Бърн е прав. — Думите й го въодушевиха. — Следобедът беше дълъг. Бих искала да се прибера у дома.

С него.

Изпита триумф, но успя да се въздържи да я хвърли на рамо и да я изнесе от салона. Тази вечер щеше да му позволи да я докосне. Щеше да му позволи да я ухажва.

Беше сигурен в това.

Утрешният ден бе под въпрос, но тази вечер… тази вечер щеше да бъде негова.

Дори да не я заслужаваше.

 

 

Влюбваше се в съпруга си.

Внезапното прозрение я осени, докато той й помагаше да се качи в каретата и след това почука два пъти по покрива, настанявайки се до нея.

Влюбваше се в онази част от него, която се пързаляше на кънки, играеше на отгатване, шегуваше се с нея и й се усмихваше, сякаш е единствената жена на света. Влюбваше се в добротата, която се криеше под външната му обвивка.

А някъде вътре в нея имаше тъмна и притихнала страна, която се влюбваше и в останалата част от него. Не знаеше как би се справила с това да го обича.

Тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита той и веднага взе едно одеяло, за да я завие.

— Да — излъга тя и притисна вълнената завивка към себе си, опитвайки се да не забравя, че този мъж — нежният и внимателен мъж, който се грижеше за нея — бе само една малка част от съпруга й.

Онази част, която обичаше.

— Скоро ще пристигнем у дома. — Той се приближи и обви ръка около раменете й, истински обръч от топла стомана. Обичаше да я докосва. — Хареса ли ти следобедът?

Думите прозвучаха като обещание и тя се изчерви, въпреки че се стараеше да се държи на разстояние от него и чувствата, които събуждаше в нея.

— Да. Игрите на отгатване със сестрите ми винаги са забавни.

— Сестрите ти много ми харесват. — Думите отекнаха тихо в мрака. — Радвам се, че участвах в играта.

— Мисля, че и те са доволни, че имат брат, когото харесват — каза Пенелопи, мислейки за съпрузите на другите си сестри. — Мъжете на Виктория и Валери са по-малко… — Тя се поколеба.

— Красиви?

Не можа да сдържи усмивката си.

— Това също, но щях да кажа…

— Чаровни?

— И това, но…

— Абсолютно завладяващи?

Тя вдигна вежди.

— Ти абсолютно завладяващ ли си?

Майкъл се престори на обиден.

— Не си ли го забелязала?

Всъщност го знаеше и това я плашеше, не че би му го признала.

— Не, но виждам, че си безкрайно по-скромен от тях.

Сега бе негов ред да се засмее.

— Явно са наистина трудни за общуване.

Тя се ухили.

— Добре е, че си знаеш границите.

Отново настъпи тишина и Пенелопи се изненада, когато той я наруши.

— Беше ми приятно да играя. Сякаш бях част от семейството.

Думите бяха толкова неочаквани и искрени, че очите на Пенелопи се изпълниха със сълзи. Тя премигна, за да ги спре, и каза простичко:

— Ние сме женени.

Майкъл потърси погледа й в мрака.

— Само това ли е необходимо? Размяна на обети пред викарий Комптън и се ражда ново семейство? — Тя не отговори и той добави: — Иска ми се да е така.

Пенелопи опита да се пошегува.

— Добре дошъл сте да споделите сестрите ми с мен, милорд. Сигурна съм, че и на двете ще им бъде приятно да им бъдете брат… особено като се има предвид приятелството ви с лорд Тотнъм и… — Тя спря.

— И?

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— И способността ви да предпазите Пипа от това, да се превърне в лейди Касълтън.

Майкъл въздъхна и се облегна назад.

— Пенелопи… не е толкова лесно.

Тя застина, отдръпна се от прегръдката му и веднага усети студа, който я обгърна.

— Имаш предвид, че не е в твой интерес.

— Не. Не е в мой интерес.

— Защо е толкова важно да се омъжат бързо? — Той се поколеба и тя продължи: — Опитах се да разбера, Майкъл… но не успявам. Как едното нещо е свързано с другото? Ти вече имаш доказателство, че Томи е незаконороден… — Тя внезапно разбра. — Не го притежаваш, нали?

Той не отмести поглед, но нито един от двамата не проговори. Умът й се въртеше в кръг, опитвайки се да проумее каква е уговорката, кои са участниците и каква е логиката на всичко това.

— Не е у теб, баща ми го притежава. И ти ще му се отплатиш пребогато под формата на бракове за дъщерите му. Любимата му стока.

— Пенелопи. — Майкъл се приведе към нея.

Тя се притисна към вратата на каретата, нямаше как да се отдалечи повече.

— Отричаш ли?

Той замръзна.

— Не.

— Така значи — горчиво каза тя, реалността сякаш внезапно бе навлязла в тясното пространство на каретата и заплашваше да я задуши. — Баща ми и съпругът ми заговорничат, за да управляват моя живот и този на сестрите ми. Нищо ново. Това е изборът, нали? Репутацията на сестрите ми или тази на приятеля ми? Едното или другото?

— В началото наистина бе въпрос на избор — призна той, — но сега… Няма да позволя сестрите ти да бъдат съсипани, Пенелопи.

Тя вдигна вежди.

— Прости ми, ако не ти вярвам, милорд, имайки предвид колко често си заплашвал точно техните репутации, откакто се срещнахме за първи път.

— Приключих със заплахите. Искам да са щастливи. Искам ти да си щастлива.

Той можеше да я направи щастлива. Мисълта я прониза и тя не се усъмни в истинността й. Изобщо. Той бе целеустремен човек и ако решеше да й подари цял живот, изпълнен с щастие, щеше да успее, но това не бе включено в менюто.

— Но повече искаш да си отмъстиш.

— Искам и двете. Искам всичко.

Пенелопи му обърна гръб и раздразнено заговори, загледана в улицата, която се виждаше през прозореца.

— О, Майкъл, защо си мислиш, че би могъл да имаш всичко?

Пътуването продължи в мълчание, а когато сякаш след цяла вечност каретата спря, Майкъл слезе и се обърна, за да й помогне. Застанал сред сенките на каретата с протегната ръка, той й напомни за онази нощ във „Фалкънуел“, когато й бе предложил приключения, ръката и името си и тя бе приела с мисълта, че той все още е онова момче, което бе познавала някога.

Само че не беше. От онова момче не бе останало нищо… Той вече бе мъж с две лица — нежният закрилник и злият отмъстител. Той бе нейният съпруг.

И бог да й е на помощ, тя го обичаше.

През всички онези години бе чакала този момент, това откровение. Сигурна бе, че то ще промени живота й, ще накара цветята да цъфтят, а птиците да пеят тържествено.

Но тази любов не носеше еуфория, а болка.

Тя слезе от каретата сама, пренебрегвайки силната му ръка, изкачи се по стълбите и влезе във фоайето на градската къща, където не се виждаше жива душа. Той я последва, но тя не се поколеба и се отправи директно към стълбището.

— Пенелопи — извика Майкъл, застанал в подножието, и тя затвори очи. Звукът на името й, произнесено от неговите устни, й причиняваше болка.

Не спря.

Той бавно я последва по стълбите и през дългия мрачен коридор към спалнята й. Пенелопи остави вратата отворена след себе си, знаеше, че той ще намери начин да влезе, дори да я бе заключила. Майкъл я затвори, а тя се отправи към тоалетката, като по пътя свали ръкавиците си и внимателно ги остави на един стол.

— Пенелопи! — В гласа му се усещаше твърдост, която изисква подчинение.

Е, тя бе приключила с подчинението.

— Погледни ме, моля те.

Тя не се поколеба. Не отговори.

— Пенелопи. — Майкъл замлъкна и тя видя крадешком, че прокарва ръце през косата си, оставяйки я в прекрасен безпорядък… толкова красиво, макар и абсолютно нетипично за него. — Цели десет години живея с тази мисъл. Отмъщение. Възмездие. Това ме водеше, даваше ми сили.

Тя не се обърна. Не можеше. Не искаше той да види колко е развълнувана. Колко й се иска да пищи и плаче и да му каже, че в живота има нещо повече… в него самия има нещо повече… от тази ужасна цел, която си бе поставил.

Той нямаше да я чуе.

— Грешиш — каза му и се отправи към умивалника до прозореца. — Това те е отровило.

— Може би.

Пенелопи наля хладната чиста вода в купата и потопи ръцете си, които изглеждаха бледи и треперещи на фона на порцелана. Изрече следващите си думи, взирайки се в ръцете си, които й се струваха чужди.

— Знаеш, че няма да се получи, нали? — Той не отговори и тя продължи: — Знаеш, че когато приключиш със скъпоценното си отмъщение, ще се появи нещо друго. Сега е „Фалкънуел“, Лангфорд, Томи… А после какво? Кое ще бъде следващото?

— Животът. Най-накрая — отговори той просто. — Живот без сянката на онзи мъж и това, което ми причини в миналото. Живот без отмъщение. — Направи пауза, а после рече: — Живот с теб.

Беше близо до нея, когато го изрече, по-близо, отколкото тя очакваше. Извади ръце от водата и се обърна, макар думите му да й причиняваха болка. Толкова отчаяно бе искала да чуе тези думи… още от самото начало на брака им… може би дори преди това. Още от момента, в който бе започнала да му пише писма, знаейки, че той никога няма да ги получи. Колкото и да искаше да чуе тези думи, откри, че не може да му вярва.

А точно доверието, а не правдивостта, имаше значение. Той я бе научил на това.

Майкъл бе застанал на по-малко от една ръка разстояние. Изглеждаше сериозен и непоколебим, лешниковите му очи бяха почти черни сред сенките в стаята и тя не можа да възпре думите, които напираха в нея, макар да знаеше, че не би могла да го накара да види правдивостта.

— Грешиш. Ти няма да се промениш, а ще останеш сред мрака, затънал в това отмъщение. — Спря, защото знаеше, че следващите й думи ще са най-важните, които той трябва да чуе, а тя да изрече. — Ще бъдеш нещастен, Майкъл. И аз ще бъда нещастна с теб.

Той стисна зъби.

— Кога стана такъв експерт? Ти с твоя прекрасен живот в Съри, без дори секунда прекарана в риск и нито прашинка върху идеалната ти, порядъчна репутация. Не знаеш нищо за гнева, разочарованието или опустошението. Не знаеш какво е да отнемат целия ти живот и да копнееш единствено за мига, в който ще накажеш човека, който го е сторил.

Тихите му думи проехтяха като оръдеен залп в стаята, отекнаха около Пенелопи и тя повече не можеше да се сдържа:

— Ти… егоист… — Пристъпи към него. — Мислиш, че не разбирам какво представлява разочарованието? Мислиш, че не съм била разочарована, докато съм гледала как всички около мен, включително и сестрите ми, се омъжват? И че не съм била опустошена, когато разбрах, че мъжът, за когото трябваше да се омъжа, е влюбен в друга? Мислиш, че не съм била ядосана през всеки един от дните, в които се будех в дома на баща ми, знаейки, че може никога да не получа това, което искам, и никога да не намеря любовта? Смяташ, че е лесно да си на мое място и да те прехвърлят от един мъж, който те контролира, на друг, от баща на годеник, а сега и съпруг?

Тя се приближи към него и го принуди да опре гръб във вратата. Прекалено бе ядосана, за да се наслади на факта, че той отстъпва заедно с нейните крачки.

— Трябва ли да ти напомням, че никога, абсолютно никога не получих правото сама да избера накъде да върви животът ми? Че всичко, което правя, и всичко, което съм, винаги е в услуга на другите?

— Вината за това е твоя, Пенелопи. Не наша. Би могла да откажеш, никой не е заплашвал живота ти.

— Разбира се, че е бил заплашен! — избухна тя. — Заплашена бе безопасността, сигурността и бъдещето ми. Ако не беше Лейтън или Томи, или ти, тогава какво? Какво щеше да стане с мен след смъртта на баща ми, когато останех без нищо?

Майкъл направи крачка към нея и я улови за раменете.

— Само че да се омъжиш не бе плод на самосъхранение, нали? Беше заради чувството ти на вина и отговорност, както и от желание да дадеш на сестрите ти живота, който самата ти не успя да получиш.

Пенелопи присви очи.

— Няма да се извинявам, че съм постъпила правилно спрямо тях. Не всички сме като теб, Майкъл, разглезени, егоистични и…

— Не спирай дотук, скъпа — каза той провлачено, пусна я и скръсти ръце пред широките си гърди. — Тъкмо стигна до приятната част. — Когато тя не отговори, той вдигна вежди. — Страхливка. Ти сама си направила избора си, Шест пенса, независимо дали ти харесва. Ти и никой друг.

Пенелопи се вбеси, че използва прякора й, докато спори с нея.

— Грешиш! Мислиш, че бих избрала Лейтън? Или Томи? Мислиш, че бих избрала…

Тя замлъкна. Отчаяно искаше да довърши изречението и да каже теб. Искаше да го нарани, да го накаже за това, че прави всичко толкова трудно. Че прави невъзможно за нея просто да го обича.

Но той, така или иначе, знаеше какво ще последва.

— Кажи го.

Пенелопи поклати глава.

— Не.

— Защо не? Вярно е. Не би избрала мен, дори да бях последният мъж в Англия. Аз съм злодеят в тази пиеса, онзи, който те откъсна от съвършения ти живот в провинцията, преизпълнен с гняв и желание за отмъщение, прекалено коравосърдечен и студен. Не заслужавам нито теб, нито чувствата ти. Нито компанията ти.

— Това са твои думи, не мои. — И не бяха верни, защото измежду всички неща, които бе направила, всички хора, с които почти се бе обвързала, той бе единственият, когото искаше.

Майкъл направи крачка назад, прокара ръка през косата си и се изсмя.

— Наистина си се научила как да водиш битки, нали? Вече я няма бедната Пенелопи.

Тя изпъна рамене и си пое дълбоко въздух, обещавайки си, че ще изтрие от съзнанието си и него, и факта, че го обича.

— Не — съгласи се. — Няма я бедната Пенелопи.

Нещо в него се промени и за първи път от началото на брака им тя разпозна чувството в погледа му. Примирение.

— Значи, това е положението?

Тя кимна. Всяка частица от нея се съпротивляваше на думите и искаше да изкрещи при тази явна несправедливост.

— Това е. Ако държиш да си отмъщаваш, ще трябва да го направиш без мен.

Знаеше, че този ултиматум никога няма да бъде изпълнен, но това не намали болката й, когато той изрече:

— Така да бъде.