Сара Маклейн
Негодник по неволя (6)

Глава 5

Пенелопи се събуди на слабата светлина на огъня, носът й бе непоносимо студен, но всичко останало бе невероятно топло. Объркано примигна няколко пъти, оглеждайки непознатата обстановка, преди сияйната жарава и розите по стените да й припомнят къде се намира.

Лежеше по гръб сред купчината одеяла, която бе подредила, преди да заспи, и бе завита с едно друго, голямо и топло, което ухаеше прекрасно. Тя зарови леденостудения си нос в плата и вдиша дълбоко, опитвайки се да разпознае аромата — смесица от бергамот и тютюн.

Тя извърна глава.

Майкъл.

В гърдите й избухна шок, а след това и паника.

Майкъл спеше до нея.

Само че имаше чувството, че я обгръща от всички страни. Беше обърнат на една страна, главата му лежеше върху сгънатата му ръка, а другата бе обвита около нея и я прегръщаше здраво. Тя рязко си пое въздух, когато осъзна точно колко близо бе дланта му до определени… части от нея… които не биваше да бъдат докосвани.

Ръката му не беше единственият проблем. Той се притискаше към нея, гърдите, ръцете, краката му… както и други части. Не можеше да прецени дали е ужасена, или извънредно развълнувана.

И двете?

Вероятно бе най-добре да не се замисля прекалено по въпроса.

Пенелопи се обърна към него, като се опитваше да избегне всякакви ненужни движения или звуци. Не можа да пренебрегне начина, по който ръката му погали кръста й, докато се завърташе. Когато се озова с лице към него, издиша внимателно и продължително и обмисли следващото си действие.

Все пак не всеки ден се будеше в ръцете на… е, под ръката на… някой джентълмен. Само дето той не бе точно джентълмен, нали?

Буден, Бърн бе изтъкан от остри линии и напрежение. Мускулите на челюстта му бяха изопнати като тетива на лък, сякаш постоянно се опитваше да се възпира. Сега обаче, докато спеше на светлината на огъня, бе…

Красив.

Острите линии продължаваха да са там — безупречни, сякаш невероятен скулптор бе участвал в извайването им — извивката на челюстта, трапчинката на брадичката, дългият, съвършен нос, идеалната извивка на веждите и тези мигли… същите, които помнеше от времето, когато бе момче — невероятно дълги и гъсти, ветрила от черна коприна, които галеха бузите му.

И устните му. Сега не бяха стиснати в мрачна твърда линия, а бяха плътни и прекрасни. Някога се усмихваха толкова често, но сега… сега бяха опасни и изкусителни както никога преди. Проследи с поглед извивките на горната му устна и се зачуди колко ли жени са го целували. Замисли се какво ли е усещането — мекота или твърдост, светлина или мрак. Въздъхна, а изкушението направи звука още по-продължителен и тежък.

Искаше да го докосне.

Замръзна при тази мисъл, струваше й се толкова чужда и в същото време толкова истинска.

Не би трябвало да иска да го докосва. Той беше звяр. Студен, груб и егоистичен, изобщо не приличаше на момчето, което бе познавала някога. Нито на съпруга, който си бе представяла в мечтите си. Мислите й се върнаха към по-ранните часове на вечерта, когато, застанала в спалнята, си бе представяла обикновения си, скучен бъдещ съпруг.

Не. Майкъл изобщо не бе такъв.

Може би затова й се искаше да го докосне.

Погледът й се насочи към устата му. Може би не точно там, не тези изкусителни, плашещи устни… може би искаше да докосне косата му, тъмна и чуплива каквато бе някога, макар да бе изгубила младежкото си непокорство. Къдриците вече бяха послушни, прибрани зад ушите и падащи по челото му, дори и след цял ден пътуване, сняг и шапки.

Знаеха, че не трябва да се бунтуват.

Да. Искаше да докосне косата му.

Косата на мъжа, за когото щеше да се омъжи.

Ръката й се раздвижи сякаш по собствена воля и се насочи към тези тъмни къдри.

— Майкъл — промълви, преди да успее да се спре, когато пръстите й докоснаха копринените кичури.

Очите му рязко се отвориха, сякаш я бе чакал да проговори, и той светкавично улови китката й в стоманената си хватка.

Пенелопи ахна.

— Извинявай… Не исках… — Тя дръпна ръката си веднъж, втори път и той я пусна.

Майкъл върна своята ръка на предишното й място, неуместно обвита около кръста й, и жестът му й напомни за всяка една част от телата им, където се докосваха — краката му подлудяващо се притискаха към нейните, а мозайката от различни цветове в очите му умело скриваше мислите му.

Тя преглътна, поколеба се и изрече единственото, което й дойде на ума:

— Намираш се в леглото ми.

Той не отговори.

Пенелопи настоя.

— Не е… — Опита да намери подходяща дума.

— Редно? — Гласът му бе едновременно дрезгав и мек от съня и тя не можа да потисне вълнението, което я прониза при звука на тази дума.

Кимна.

Майкъл отдръпна ръката си преднамерено бавно и тя се опита да не обръща внимание на съжалението, което я завладя, когато тежестта около тялото й изчезна.

— Какво правиш тук?

— Спях.

— Имам предвид, защо си в леглото ми?

— Това не е твоето легло, Пенелопи, а моето.

Настъпи тишина и нервни тръпки пробягаха по гръбнака на Пенелопи. Как трябваше да отговори? Не й изглеждаше правилно да обсъжда в подробности леглото му, нито пък нейното.

Той се обърна по гръб, изпъна дългата си ръка, която бе свита под бузата му, и се протегна с наслада, преди да й обърне гръб.

Пенелопи се опита отново да заспи. Наистина опита.

Пое си дълбоко въздух и погледът й пробяга по извивката на раменете му, които изпълваха ленената му риза. Беше в леглото. С мъж. И макар че скоро щеше да й стане съпруг, все още не бе заел официално тази роля. Вероятно ситуацията трябваше да е ужасно скандална. Порочно вълнуваща. И все пак… без значение какво щеше да си помисли майка й, когато разбереше за това, нещата изобщо не изглеждаха скандални.

Което бе някак разочароващо. Явно дори когато й се предоставеше възможност за приключение, не можеше да се възползва както трябва.

Нямаше значение колко скандален е бъдещият й съпруг… Тя не бе жена, която да го изкуши да оправдае репутацията си. Това поне бе станало ясно. Дори сега, когато бе насаме с джентълмен в изоставена провинциална къща, не бе способна да предизвика вниманието му.

Пенелопи въздъхна шумно и Майкъл обърна глава към нея, откривайки изглед към едното си идеално оформено ухо. Никога досега не бе обръщала внимание на нечии уши.

— Какво има? — Гласът му бе дрезгав.

— Моля? — попита тя.

Той отново се обърна по гръб, избута одеялото и студеният въздух обгърна едната й ръка. Взираше се в тавана, докато й отговаряше.

— Зная достатъчно за жените, за да съм наясно, че въздишките никога не са просто въздишки. Показват едната от две възможности. Точно тази въздишка представляваше женско негодувание.

— Не съм изненадана, че този звук ти е познат — не се сдържа Пенелопи. — А каква е другата възможност?

Прекрасният му лешников поглед я прикова.

— Женско удоволствие.

Бузите й пламнаха. Вероятно му бе лесно да разпознае и това.

— О!

Той отново погледна към тавана.

— Ще си направиш ли труда да ми кажеш какво точно те е направило нещастна?

Тя поклати глава.

— Нищо.

— Неудобно ли ти е?

— Не. — Одеялата под нея омекотяваха дървения под.

— Уплашена ли си?

Тя се замисли.

— Не. Трябва ли да бъда?

Той плъзна поглед към нея.

— Аз не наранявам жени.

— Най-много да ги отвлечеш и да ги напляскаш?

— Боли ли те нещо?

— Не.

Майкъл отново се извърна, приключил с разговора, и тя се взря продължително в гърба му, преди да избъбри дали от изтощение, дали от гняв:

— Просто когато една жена е отвлечена и е принудена да се съгласи на брак, тя се надява на малко повече… вълнение. Повече от това в момента.

Той бавно се завъртя към нея, влудяващо бавно. Въздухът между тях се нажежи и изведнъж Пенелопи ясно осъзна положението им — лежаха върху топъл сламеник насред малка стая в изоставена къща, на сантиметри един от друг, под една и съща завивка, която по една случайност бе неговото палто. В този миг разбра, че вероятно не е трябвало да намеква, че нощта не е вълнуваща.

Защото съвсем не бе сигурна, че е готова да понесе още малко вълнение.

— Не исках да кажа… — побърза да се поправи.

— О, мисля, че добре се справи с изказването. — Думите прозвучаха тихо и мрачно и тя внезапно усети, че май все пак се страхуваше. — Не съм достатъчно вълнуващ за теб, така ли?

— Не ти… — отвърна му бързо. — Цялата… — Не можа да измисли как да довърши изречението, затова махна с ръка, повдигайки палтото. — Няма значение.

Погледът му я обгръщаше, напрегнат и втренчен, и макар той да не бе помръднал, като че ли внезапно бе станал по-голям, по-опасен. Сякаш бе изцедил по-голямата част от въздуха в стаята.

— Как мога да направя нощта по-задоволителна за вас, милейди?

Тихият въпрос разпрати тръпки на вълнение по цялото й тяло. Начинът, по който думата задоволителна се бе изтърколила по езика му, караше сърцето й да препуска, а стомахът й да се свие на топка.

Изглежда, нощта вървеше с бързи стъпки към доста по-високи нива на вълнение.

Всичко се развиваше твърде бързо за вкуса на Пенелопи.

— Не е необходимо. — Гласът й бе изтънял обезпокоително. — Всичко е наред.

— Наред. — Думата лениво се изтърколи от езика му.

— Доста е вълнуващо. — Тя кимна и вдигна ръка към устата си, имитирайки прозявка. — Всъщност е толкова вълнуващо, че се чувствам невероятно изтощена. Смятам да ти пожелая лека нощ.

— Не мисля така. — Тихите му думи отекнаха като изстрел в малкото пространство, което ги делеше.

А след това я докосна. Улови китката й, за да не мърда, и я обърна към себе си, за да срещне нетрепващия му поглед.

— Не бих искал тази вечер да останеш толкова… незадоволена.

Незадоволена.

Думата стегна на топка стомаха й и Пенелопи си пое дълбоко въздух, за да успокои чувствата, които бушуваха в нея.

Не се получи.

Майкъл помръдна, ръката му пусна китката й, намести се на бедрото й и всичките й усещания се фокусираха на това място. Бе съвсем сигурна, че може да усети изгарящата топлина на силната му ръка през всички пластове поли, фусти и дори през палтото. Той не стегна хватката си, не опита да я придърпа към себе си, не направи абсолютно нищо. Тя знаеше, че може да се отдръпне… че трябва да се отдръпне… и все пак…

Не искаше да го прави.

Вместо това се поколеба, сякаш застанала на ръба на преграда, отвъд която я очаква нещо ново и различно, нещо вълнуващо. Срещна тъмния му поглед на светлината на огнището и безмълвно го помоли да направи нещо.

Но той не го стори. Вместо това каза:

— Изиграй картите си, Пенелопи.

Тя зяпна при тези думи. Майкъл й даваше властта над момента и Пенелопи осъзна, че за първи път през целия й живот някой мъж й даваше възможност сама да избира. Каква ирония, че това бе точно този мъж. Мъжът, който само за няколко часа й бе отнел всяка възможност да решава сама. А сега й предлагаше свободата, която бе споменал. Приключението, което бе обещал.

Усещането за власт бе главозамайващо. Неустоимо.

Опасно.

Не я интересуваше. Точно това порочно, прекрасно чувство за власт я накара да каже:

— Целуни ме.

Бърн се раздвижи още преди тя да е довършила и устните му уловиха края на думите й.

 

 

Пенелопи Марбъри си имаше тайна.

Не беше голяма тайна, нищо, което да разпусне Парламента или да детронира краля… нищо, което би могло да съсипе нейното или нечие друго семейство… но в личен план бе ужасяваща и тя се опитваше да я забрави при всяка възможност.

Не бе особено изненадващо, че до тази вечер животът на Пенелопи бе образец за подражание — въплъщение на благоприличието. Доброто поведение в детството й бе последвано от идеални обноски — пример за по-младите й сестри, и тя се държеше точно както подобава на всички млади дами с благородно потекло.

Унизителната истина бе, че макар да бе ухажвана от няколко мъже и дори сгодена за един от най-влиятелните благородници в Англия, който, изглежда, не се притесняваше да излага на показ страстта си, Пенелопи Марбъри никога не бе целувана.

Досега.

Наистина бе абсурдно и тя го знаеше.

Годината бе 1831, за бога, младите дами придърпваха надолу деколтетата си. А тъй като имаше четири сестри, бе наясно, че няма нищо лошо в някое невинно докосване на устните от страна на разпален ухажор. Само дето никога досега не й се бе случвало, а това в момента определено не бе невинно. По-скоро бе абсолютно порочно и изобщо не приличаше на целувка, която една дама би очаквала от бъдещия си съпруг.

Приличаше на нещо, което една дама никога не би обсъждала с бъдещия си съпруг.

Майкъл се отдръпна назад съвсем леко, колкото да прошепне до устните й:

— Спри да мислиш.

Как бе разбрал?

Не беше важно. Единственото, което имаше значение, бе, че да пренебрегне молбата му, би било проява на грубост. Тя се отпусна и се отдаде на това странно ново усещане да бъде целувана. Устните му бяха едновременно твърди и меки, а дрезгавият му дъх милваше бузата й. Пръстите му нежно галеха врата й и повдигнаха брадичката й, за да осигурят по-добър достъп на устните му.

— Така е много по-добре.

Пенелопи ахна, когато той отново долепи устни до нейните и изтри всичките й мисли само с една-единствена шокираща… порочна… прекрасна ласка.

Това езикът му ли беше?

Той галеше невероятно линията на затворените й устни, убеждаваше я да ги разтвори и на нея все повече й се искаше да го стори. След това прокара огнена диря по долната й устна и Пенелопи се зачуди дали бе възможно човек да полудее от удоволствие.

Нямаше начин всеки мъж да целува така… иначе жените нямаше да успяват да мислят за нищо друго.

Той се отдръпна назад.

— Отново мислиш.

Така беше. Мислеше, че е великолепен.

— Не мога да се спра. — Пенелопи поклати глава и се протегна към него.

— Значи не го правя както трябва.

О, боже! Ако започнеше да я целува още по-правилно, щеше да застраши здравия й разум.

А може би вече го бе сторил.

Наистина не я интересуваше. Стига той да продължеше.

Пръстите й като че ли по собствена воля се вплетоха в косата му и го придърпаха по-близо, докато устните му отново не се озоваха върху нейните, и този път… този път тя изгуби контрол.

Отвърна на целувката му и се наслади на дълбокото ръмжене, което се откъсна от гърлото му — звук, който я завладя и без думи й каза, че въпреки пълната липса на опит бе направила нещо както трябва.

Ръцете му бавно се движеха все по-нагоре, докато накрая не започна да й се струва, че като нищо ще умре, ако той не я докосне… точно там, при извивката на гърдата. Ръката му порочно се плъзна под скъсания плат на роклята й, който сам той бе раздрал, за да си спести усилието да я прелъстява.

Разбира се, в момента това не му костваше абсолютно никакви усилия.

Тя прокара ръка по неговата и притисна дланта му още по-силно към себе си, прошепвайки името му.

Майкъл се отдръпна при този звук, отхвърли палтото настрана и разгърна роклята й, за да не може нищо да попречи на очите му да я обходят, а след това отново започна да я милва, докато тя не се изви срещу него.

— Това харесва ли ти? — Той бе наясно, че никога през живота си не бе изпитвала нещо толкова силно. Толкова завладяващо.

— Не би трябвало. — Ръката й се върна върху неговата, за да я задържи.

— Но ти харесва. — Целуна нежната кожа в основата на шията й и опитните му пръсти откриха местенцето, което най-силно копнееше за докосването му. Тя задъхано промълви името му, когато той прокара зъби по извивката на ухото й и я накара да потрепери. — Говори ми.

— Невероятно е. — Не искаше да разваля момента, не искаше той да спира.

— Продължавай — промълви Майкъл, дръпна плата и обхвана едната й гърда, оголвайки напрегнатото зърно в студената стая. След това се взря в нея, наблюдавайки как връхчето се стяга заради хладния въздух или неговия поглед, а може би и заради двете.

Пенелопи внезапно бе обхваната от силно смущение. Ненавиждаше недостатъците си, искаше й се да бъде някъде другаде, навсякъде, но не и тук, с него, с този идеален… мъж. Тя протегна ръка, за да придърпа палтото, уплашена, че той я гледа и преценява.

И ще промени решението си.

Майкъл бе по-бърз и улови китките й, за да я спре.

— Недей — изръмжа. — Никога не се крий от мен.

— Не искам… не трябва да гледаш.

— Ако мислиш, че ще извърна поглед, значи си луда. — Той бързо захвърли палтото надалеч, за да не може тя да го достигне, и довърши започнатото с роклята й, освобождавайки се от разкъсаните краища.

Толкова дълго се взира в нея, че Пенелопи вече не можеше да понесе погледа му. Ужасяваше се, че той може да я отхвърли, защото това усещане й бе най-познато от общуването с противоположния пол. Отхвърляне, отказ и липса на интерес. Не мислеше, че е в състояние да понесе нещо от това в момента. Не и от него. Не и тази вечер.

Тя стисна очи и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за мига, в който той ще извърне глава от обикновения й вид и недостатъците й. Сигурна бе, че това ще се случи.

Струваше й се, че ще се разплаче, когато устните му докоснаха нейните. Завладя устата й със страстна целувка, милваше я и я галеше, докато от смущението й не остана и помен и на негово място се възцари желанието. Позволи й да си поеме дъх едва когато тя стисна реверите на жакета му с всички сили.

Единият му пръст започна да описва лениви кръгове около гърдата й, сякаш двамата разполагаха с цялото време на света, и тя впери поглед в движението му на слабата светлина на отмиращия огън. Там, в сърцевината на това стегнато връхче, се надигаше вълна от удоволствие… както и на други, много по-скандални места.

— Това харесва ли ти? — Гласът му бе тих.

Пенелопи прехапа устни и кимна.

— Кажи ми — настоя той.

— Да… да, великолепно е. — Знаеше, че изглежда обикновена и неопитна, но не можеше да скрие изумлението в гласа си.

Пръстите му не спираха.

— Би трябвало всичко да е великолепно. Кажи ми, ако не е, за да поправя нещата.

Целуна врата й и прокара зъби по меката кожа, после вдигна поглед.

— А това великолепно ли беше?

— Да.

Той я възнагради с още много от същите целувки, спусна се по шията й, засмука деликатната кожа на рамото и плъзна език по възвишението на едната й гърда, преди да опише кръг около твърдото зърно. Милваше, галеше и през цялото време избягваше мястото, което най-силно копнееше за докосването му.

— Ще те покваря. — Това бе обещание, изречено с устни, долепени до кожата й. Едната му ръка се плъзна по корема й и усети как мускулите й се стягат и потрепват от докосването му. — От светла ще станеш тъмна, от добра — лоша. Ще те погубя. — Не я интересуваше. Вече бе негова. В този момент това докосване я притежаваше. — И знаеш ли какво ще бъде усещането?

Думата дойде на върха на езика й като едва доловима въздишка:

— Великолепно.

Дори повече от това. Повече, отколкото някога си бе представяла.

Той срещна погледа й и без да отделя очи от нейните, обхвана връхчето на едната й гърда с топлите си устни. Започна да го дразни с език и зъби, след това го засмука силно, което я накара да простене името му, заравяйки пръсти в косата му.

— Майкъл… — прошепна тихо, за да не развали магията на момента, и затвори очи.

Той вдигна глава и тя истински го намрази, защото спря.

— Погледни ме. — Това не беше молба, а заповед.

Пенелопи срещна погледа му и ръката му отново потъна под остатъка от роклята й, но този път, за да погали къдриците между бедрата й, и тя рязко ги стисна с тих вик.

Не е възможно той да… не там…

Майкъл отново насочи ласките си към гърдите й, докато всичките й задръжки не изчезнаха и тя отпусна бедра, позволявайки му да плъзне пръсти между тях. Докосна я нежно, но не продължи да движи пръстите си — порочно, прекрасно изкушение. Тя отново застина, но този път не го отхвърли.

— Обещавам, че ще ти хареса. Довери ми се.

Пенелопи се засмя треперливо, а пръстите му се раздвижиха и разтвориха бедрата й, за да му осигурят достъп до сърцевината й.

— Казал вълкът на агнето.

Той облиза нежната кожа на едната й гърда, преди да се насочи към другата, за да й окаже същото внимание, а тя започна да се извива под него и да мълви името му. Пръстите му бяха наистина покварени, галеха нежно и бавно, докато не достигнаха до топлата й, влажна женственост.

Майкъл вдигна глава, погледна я в очите и бавно плъзна единия си пръст в нея, разпръсквайки фойерверки от неочаквано удоволствие в цялото й тяло. Целуна местенцето между гърдите й и пръстът му повтори движението си.

— Вече си влажна за мен. Възхитително влажна.

Тя не можа да скрие неудобството си.

— Съжалявам.

Целувката, която последва, бе бавна и дълга, езикът му се стрелна дълбоко в устата й, а пръстът му повтори неговото движение, преди той да се отдръпне и да опре чело до нейното.

— Това означава, че ме желаеш. Означава, че дори след всички тези години, след всичко, което съм извършил, и всичко, което съм, все пак мога да те накарам да ме желаеш.

По-късно щеше да размишлява над тези думи, щеше да й се иска да бе казала нещо, но в този момент не бе в състояние да го стори, не и след като втори пръст се присъедини към първия, а палецът му започна да описва кръгове, докато той шепнеше в ухото й.

— Ще те изследвам, за да открия топлината и мекотата ти, всяка частица от падението ти. — След тези думи я погали и усети как тя пулсира около него. Харесваше му да усеща как бедрата й се надигат, докато палецът му продължава да милва източника на удоволствието й. — Толкова ме възбуждаш.

Очите й се разшириха при тези думи, но нямаше време да разсъждава над тях, защото той отново раздвижи ръката си, повдигна бедрата й и дръпна роклята надолу, за да я освободи напълно от нея. След това леко разтвори краката й, за да се намести между тях, целувайки нежно копринената кожа между бедрата й точно над чорапите.

— Всъщност… — Той спря и езикът му описа бавен, главозамайващ кръг. — Не мисля, че бих могъл да изчакам и секунда, без… — Повтори същото движение върху другото й бедро, продължи по-нагоре, по-близо до болката, която туптеше в нея. — … да те вкуся.

И в следващата секунда пръстите му я разтвориха и устата му я целуна, езикът му бавно започна да я ближе и непоносимо да кръжи около местенцето, където удоволствието се надигаше като приливна вълна, която копнее за освобождаване.

— Отпусни се… и ми позволи да те вкуся. Нека ти покажа колко хубаво може да бъде. Гледай! Кажи ми какво ти харесва. От какво имаш нужда.

И бог да й е на помощ, тя го направи. Съвършеният му език и порочните му устни ближеха и смучеха, а тя шепнеше окуражително, научавайки с всяка изминала секунда точно какво й харесва, макар и да нямаше представа какъв ще бъде крайният резултат.

Още, Майкъл…

Пръстите й се вплетоха в косата му и го придърпаха по-близо.

Отново, Майкъл…

Бедрата й се разтвориха още по-широко.

Там, Майкъл…

Майкъл…

Той беше нейният свят. Не съществуваше нищо друго освен този момент.

Пръстите му се присъединиха към езика и на нея й се стори, че ще умре. Той продължаваше да гали все по-настоятелно, давайки й всичко, което тя дори не знаеше как да поиска. Очите й рязко се отвориха и името му се откъсна от устните й.

Езикът му започна да се движи още по-бързо. Всички задръжки бяха изчезнали, потънали сред вълните на всепоглъщащо удоволствие. Единственото, което искаше, бе да разбере какво има отвъд това.

— Моля те, не спирай — прошепна.

И той я послуша.

Пенелопи достигна върха с неговото име на уста, притискайки се към него, умолявайки го за още, и той й го даде. Езикът, устните и пръстите му продължиха да я издигат все по-високо, докато всичко около нея не изчезна. Всичко, освен дръзкото, невероятното удоволствие, което той й бе подарил.

Докато тя се възстановяваше от изтощителния оргазъм, Майкъл продължи нежно да целува вътрешната страна на бедрата й. Тя прошепна името му и протегна ръка към меките му кестеняви къдрици. Не искаше нищо друго, освен да лежи до него поне час… ден… цял живот.

Майкъл застина, когато пръстите й се вплетоха в косата му, и двамата останаха дълго така. Удоволствието бе отнело всичките й сили, а целият й свят в момента бе съсредоточен в копринените къдрици, които ръцете й докосваха, и лекото драскане на краката му по нежната кожа на бедрата й.

Майкъл.

Пенелопи запази мълчание, чакайки той да проговори. Чакаше да каже какво мисли… да заяви, че това е било забележително изживяване и ако можеше да се съди по тази нощ, то бракът им щеше да бъде много повече, отколкото някога бе предполагал.

Всичко щеше да е наред. Трябваше да бъде. Подобни неща не се случваха всеки ден.

Майкъл най-накрая се размърда и тя усети с какво нежелание го направи. Придърпа палтото, за да я завие, и тя потъна в аромата и топлината му, преди той да се изправи рязко и да вдигне жакета си от мястото, където прилежно го бе сгънал по-рано вечерта.

Облече го, бърз като светкавица.

— Вече си напълно компрометирана. — От думите му лъхаше студ.

Пенелопи се надигна и притисна палтото към тялото си, докато той отваряше вратата. Когато се обърна към нея, широките му рамене се сливаха с мрака зад гърба му.

— Вече няма никакво съмнение, че ще се оженим.

И си тръгна, а вратата се затвори зад гърба му, оставяйки Пенелопи да се взира след него. Уверена, че не е чула правилно и той ще се върне. Сигурна, че грешно е разбрала думите му.

Че всичко ще бъде наред.

Много по-късно Пенелопи облече роклята си. Пръстите й трепереха, докато придърпваха скъсаните краища, резултат от силата на мъж, който за една нощ бе разрушил и дрехата, и надеждите й.

След това се върна върху одеялата, твърдо решена да не пролее и една сълза.