Сара Маклейн
Негодник по неволя (4)

Глава 3

Бягай!

Думата отекна в нея като писък в нощта, но крайниците на Пенелопи изглеждаха неспособни да последват тази заповед. Вместо това приклекна, за да се скрие зад храстите с отчаяната надежда, че мъжът няма да я забележи. Когато чу наблизо стъпките му в снега, пропълзя покрай живия плет към езерото, подготвяйки се да хукне надалеч, но настъпи подгъва на палтото си, изгуби равновесие и се приземи право в зелениката.

Която бе доста трънлива.

— Оох! — Тя протегна ръка, за да не се оплете в проклетото растение, но вместо това се убоде на един клон. Прехапа устни и замръзна, когато стъпките се приближиха.

Затаи дъх. Може би не я беше забелязал. Все пак беше доста тъмно.

Само да не държеше фенер.

Бутна светлината в гъсталака. Но това не помогна, защото почти моментално бе залята от друга светлина.

Неговата светлина.

Той направи крачка към нея.

Пенелопи притисна гръб към храста, предпочиташе острите му листа пред неясната фигура пред себе си.

— Здравейте.

Той спря, но не отговори и двамата застинаха в продължително, непоносимо мълчание. Сърцето на Пенелопи биеше лудешки в гърдите й, изглежда, това бе единствената част от нея, която се движеше. Не можеше да понесе тази тишина и секунда повече, затова проговори и въпреки странната си позиция в храста опита да прозвучи максимално твърдо:

— Навлизате в чужда собственост.

— Така ли? — Имаше много хубав глас като за пират. Извираше дълбоко от гърдите му и я караше да мисли за гъши пух и топло бренди. Тя поклати глава при тази мисъл, очевидно студът погаждаше номера на разума й.

— Да, така. Къщата в далечината е „Фалкънуел Манър“. Собственост на маркиза на Бърн.

Сърцето й подскочи.

— Впечатляващо — каза пиратът, но на нея й се стори, че изобщо не го мисли.

Тя опита да се изправи надменно. И се провали. Два пъти. На третия опит приглади полите си и каза:

— Много е впечатляващо. Уверявам ви, маркизът ще е много недоволен, когато разбере, че вие… — тя махна с ръка във въздуха — … правите каквото правите… на неговата земя.

— Така ли? — Пиратът изглеждаше безразличен, когато сведе фенера си и горната част от тялото му остана в сянка, което запази предимството му.

— Определено. — Пенелопи изпъна рамене. — И ще ви дам един безплатен съвет: с него шега не бива.

— Изглежда, с маркиза сте много близки.

Тя повдигна фенера си и започна полека да се отдалечава.

— О, да. Така е. Доста сме близки. Дори много.

Това не беше точно лъжа. Наистина бяха много близки по времето, когато той още носеше къси панталонки.

— Не ми се вярва. — Гласът му бе тих и заплашителен. — Всъщност не мисля, че маркизът е някъде наблизо. Не мисля, че тук изобщо има някой.

Тя спря при заплашителния му тон и обмисли възможностите си като елен, който се колебае пред насочената към него пушка.

— На ваше място не бих бягал — продължи той, сякаш прочел мислите й. — Тъмно е, а снегът е натрупал. Няма да стигнете далеч, преди…

Думите му заглъхнаха, но тя знаеше какъв е краят на изречението.

Преди той да я хване и да я убие.

Затвори очи. Когато бе казала, че иска повече, не бе имала предвид това. Щеше да умре тук. В снега. Нямаше да я намерят до пролетта.

Ако гладни вълци не отнесяха трупа й преди това.

Трябваше да направи нещо. Отвори очи и откри, че той е вече много, много по-близо.

— Ааааа! Не се приближавайте повече! Аз… — Не успя да измисли подходяща заплаха. — Въоръжена съм!

Той не помръдна.

— Смятате да ме удушите с маншона си?

— Вие, сър, не сте джентълмен.

— Аха. Най-накрая нещо вярно.

Пенелопи направи още една крачка назад.

— Отивам си у дома.

— Не мисля така, Пенелопи.

Сърцето й спря, когато чу името си, и после отново заби в такъв луд ритъм, че беше сигурна, че този… този… негодник може да го чуе.

— Откъде знаете името ми?

— Зная много неща.

— Кой сте вие? — Повдигна фенера си, сякаш той би могъл да я предпази от опасността, и мъжът пристъпи напред в обсега на светлината.

Не приличаше на пират. Изглеждаше… познат. Имаше нещо в красивите черти и дълбоките порочни сенки, в скулите и правата линия на устните му, в острите очертания на челюстта му… която имаше нужда от бръснене.

Да, имаше нещо — блед спомен за нещо познато.

Носеше шапка на тънко райе, покрита със сняг, периферията на която оставяше очите му в сянка. Те бяха липсващата част от пъзела.

Така и не разбра откъде се появи този инстинктивен жест — може би от желанието й да разбере самоличността на мъжа, който щеше да сложи край на живота й — но не можа да се сдържи, протегна ръка и бутна шапката назад, за да види очите му.

Много по-късно щеше да осъзнае, че той не направи опит да я спре.

Очите му бяха с лешников цвят, смесица от кафяви, зелени и сиви нюанси, обрамчени от дълги тъмни мигли, покрити със сняг. Би ги разпознала навсякъде, въпреки че сега бяха много по-сериозни, отколкото преди.

Обзе я шок, последван от невероятна вълна на щастие.

Той не бе пират.

— Майкъл? — Мъжът се вцепени, когато чу името си, но тя нямаше време да се попита защо. Опря длан до студената му буза — действие, на което по-късно щеше да се чуди — и се засмя, а снегът, който се сипеше около тях, приглуши звука. — Ти си, нали?

Той вдигна ръка и отмести нейната от лицето си. Не носеше ръкавици, но въпреки това бе толкова топъл.

И ръцете му изобщо не бяха влажни.

Преди да успее да го спре, той я дръпна към себе си, отметна качулката на палтото й и остави светлината и снега да я покрият. Погледът му я обхожда дълго, но тя не се почувства неудобно.

— Пораснала си.

Тя не можа да се сдържи и отново се засмя.

— Наистина си ти! Звяр такъв! Изплаши ме! Престори се, че не знаеш. Къде…? Кога си…? — Поклати глава, а бузите я заболяха от широката усмивка. — Дори не знам откъде да започна!

Усмихна му се, докато го оглеждаше. Последния път, когато го бе видяла, бе само няколко инча по-висок от нея — върлинесто момче, чиито ръце и крака бяха твърде дълги за тялото му. Вече не бе така. Този Майкъл бе истински мъж, висок и строен.

И много, много красив.

Все още не можеше напълно да повярва, че това е той.

— Майкъл!

Той срещна директно погледа й и през нея премина искра от удоволствие, сякаш взорът му бе физическо докосване, което я стопляше… И я хвана неподготвена. Периферията на шапката отново скри очите му и тя запълни настъпилата тишина с поредния въпрос:

— Какво правиш тук?

Устните му не помръднаха и на милиметър, за да променят идеалната си права линия. Последва дълга пауза, през която тя се предаде на топлината му. На щастието, че го срещна. Нямаше значение, че е късно и тъмно, а той съвсем да не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Защо се шляеш в тъмнината насред нищото?

Той избегна отговора на въпроса й, но Пенелопи не я беше грижа.

— Не е насред нищото. В момента сме на не повече от половин миля от която и да е от къщите.

— Можеше да те нападне някой разбойник или крадец, или да те отвлече някой, или…

— Пират. Или мечка. Вече обмислих всички варианти.

Майкъл, когото познаваше някога, щеше да се усмихне.

Този не го стори.

— В Съри няма мечки.

— Появата на пирати също би била сериозна изненада, не мислиш ли?

Не последва отговор.

Тя опита да събуди Майкъл от детството. Да го придума да се покаже.

— По всяко време бих предпочела стар приятел пред някоя мечка, Майкъл.

Снегът под краката му се раздвижи, а когато проговори, в гласа му се усещаше стоманена нотка.

— Бърн.

— Моля?

— Наричай ме Бърн.

Обзеха я шок и смущение. Вярно, че той бе маркиз, но не бе предполагала, че толкова ще държи на титлата си… все пак бяха приятели от детинство. Прокашля се.

— Разбира се, лорд Бърн.

— Без титлата. Само името. Бърн.

Тя преглътна объркването си.

— Бърн?

Той кимна леко, едва забележимо.

— Ще те попитам още веднъж. Защо се шляеш тук?

Пенелопи не си и помисли да пренебрегне въпроса му.

— Видях фенера ти и дойдох да разбера какво става.

— Дошла си сама през нощта да разследваш появата на странна светлина в горите около къща, която е необитаема от шестнадесет години?

— Необитаема е само от девет години.

Той замълча, а после рече:

— Нямам спомен да си била толкова дразнеща.

— Значи не ме помниш много добре. Бях много дразнещо дете.

— Не е вярно. Беше много сериозна.

Тя се усмихна.

— Значи помниш. Постоянно се опитваше да ме разсмееш. Просто ти връщам услугата, получава ли се?

— Не.

Пенелопи вдигна високо фенера си и той й позволи да освети лицето му с топлата златиста светлина. Времето се бе отнесло към него по великолепен начин, бе надраснал дългите си крайници и ъгловатото лице. Пенелопи винаги си бе представяла, че ще стане хубав, но той бе повече от това… беше почти красив.

Може би заради тъмнината, която се стелеше въпреки светлината на фенера… но имаше нещо опасно в линията на челюстта му, в напрегнатото му чело, в очите, които, изглежда, бяха забравили що е радост, в устните, които бяха забравили как да се усмихват.

Като дете имаше трапчинка, която често се показваше и почти винаги предвещаваше приключения. Тя я потърси на лявата му буза, искаше й се да открие тази издайническа вдлъбнатина. Не успя.

Колкото и да оглеждаше това ново, твърдо лице, Пенелопи не успяваше да открие момчето, което бе познавала някога. Ако не бяха очите, изобщо нямаше да повярва, че това е той.

— Колко тъжно — промълви на себе си.

Той я чу.

— Кое?

Тя поклати глава и срещна погледа му, единственото нещо, което й се струваше познато.

— Няма го.

— Кого?

— Приятеля ми.

Не бе смятала, че е възможно, но чертите му се втвърдиха още повече, изглеждаха още по-непоколебими и опасни в сенките. За един кратък миг се замисли дали не е прекалила. Той не помръдна, наблюдаваше я с тъмен поглед, който като че ли виждаше всичко.

Всички инстинкти й казваха да се махне. Бързо. Никога да не се връща. Въпреки това остана.

— Колко време ще останеш в Съри? — Той не отговори и тя направи крачка към него, макар да знаеше, че не бива. — В къщата няма нищо.

Не й обърна внимание.

Тя настоя.

— Къде ще спиш?

Едната порочна черна вежда подскочи нагоре.

— Защо? Да не би да ме каниш в леглото си?

Грубостта в думите му я жегна. Пенелопи се вцепени, сякаш бе получила физически удар. Изчака секунда, уверена, че той ще се извини.

Тишина.

— Променил си се.

— Може би трябва да си го спомниш следващия път, когато решиш да излезеш на среднощно приключение.

Той изобщо не приличаше на Майкъл, когото бе познавала.

Пенелопи се завъртя на пети и се отправи в мрака към имението „Нийдъм“. Бе изминала едва няколко метра, когато се обърна, за да го види. Той не бе помръднал.

— Наистина се зарадвах да те видя. — Отново се обърна и продължи към дома си. Студът се просмукваше в костите й. Не можа да устои да отправи една последна стрела и се обърна. Искаше да го нарани, както той я бе наранил. — И Майкъл? — Не можеше да види очите му, но със сигурност знаеше, че я наблюдава. И слуша. — В момента си на моя земя.

Съжали за думите в момента, в който ги изрече. Бяха резултат от объркване и яд, комбинирани с желание да го подразни, което подхождаше повече на подло дете, отколкото на двадесет и осем годишна жена.

Съжали още повече, когато той се стрелна към нея като вълк.

— Твоя земя?

Думите бяха мрачни и заплашителни. Тя веднага отстъпи назад.

— Д-да.

Изобщо не трябваше да излиза от къщата.

— С баща ти мислите да ти хване съпруг с моята земя?

Той знаеше.

Пенелопи не обърна внимание на тъгата, която я прониза едновременно с осъзнаването, че той е дошъл за „Фалкънуел“. А не за нея.

Бърн продължи да се приближава все повече, а дъхът на Пенелопи спря, докато отстъпваше назад, като се опитваше да се движи с неговата бързина. Не успяваше. Тя поклати глава. Трябваше да върне думите си назад, да го утеши. Да успокои този огромен звяр, който я преследваше в снега.

Но не го стори. Беше прекалено ядосана.

— Не е твоя. Изгуби я. А и вече си хванах съпруг. — Нямаше нужда той да знае, че още не е приела предложението.

Той спря.

— Омъжена ли си?

Тя поклати глава и бързо се отдръпна, използвайки възможността да увеличи разстоянието помежду им, докато изстрелваше към него:

— Не, но ще бъда… съвсем скоро. И ще живеем щастливо тук, на нашата земя.

Какво й ставаше? Думите изскачаха бързо и необмислено и не можеха да се върнат обратно.

Той отново се раздвижи, този път съвсем целенасочено.

— Всеки мъж в Лондон иска „Фалкънуел“, ако не заради земята, то заради възможността да ми натрие носа.

Ако се затичаше, можеше да падне в снега, но си струваше да поеме този риск, защото внезапно се уплаши какво точно ще се случи, ако той я хванеше. Тя се препъна в един скрит корен и залитна напред с лек писък, като разпери ръце и изтърва фенера, опитвайки се да предотврати падането.

Бърн я изпревари, големите му силни ръце я уловиха, повдигнаха я и притиснаха гърба й към един голям дъб. Преди тя да успее да възвърне равновесието си и да избяга, той се облегна на дървото и я улови като в клетка.

Момчето от спомените й бе изчезнало.

Мъжът, който бе заел неговото място, бе наистина опасен.

Той беше близо. Прекалено близо, наведе се напред, а гласът му до бузата й бе тих като шепот, което я караше да се чувства още по-нервна. Пенелопи забрави да диша, толкова бе концентрирана върху топлината, която тялото му излъчваше, в очакване на думите, които щеше да изрече:

— Дори биха се оженили за някоя стара мома, за да получат имението.

В този момент го намрази. Възневидя думите и естествената жестокост, с която ги изрече. Очите й се напълниха със сълзи.

Не. Не. Нямаше да заплаче. Не и заради него.

Не и заради този звяр, който изобщо не приличаше на момчето, което бе познавала някога. Момчето, за чието завръщане бе мечтала.

Но не така.

Опита да се пребори с него, бе ядосана и отчаяно искаше да се освободи. Той бе два пъти по-силен от нея и отказваше да я пусне, притискаше я към дъба и се навеждаше напред, докато не се озова близо… Прекалено близо. Прониза я страх, последван от гняв, за който бе благодарна.

— Пусни ме!

Той не помръдна. Всъщност в продължение на един много дълъг момент на Пенелопи й се струваше, че не я е чул.

— Не. — Гласът му бе абсолютно безизразен.

Тя отново се размърда, започна да рита и единият й ботуш срещна пищяла му достатъчно силно, за да го накара да изръмжи.

— По дяволите! — извика, макар да знаеше, че дамите не ругаят и вероятно щеше да прекара цяла вечност в чистилището за подобно прегрешение, но не знаеше как по друг начин да общува с този груб непознат. — Какво ще направиш, ще ме оставиш в снега да замръзна до смърт?

— Не. — Думата бе изречена тихо и мрачно в ухото й, докато я задържаше с лекота.

Тя не се отказа.

— Значи ще ме отвлечеш? Ще поискаш „Фалкънуел“ като откуп?

— Не, макар това да не е лоша идея. — Беше толкова близо, че можеше да усети как ухае на кедър и бергамот. Тя притихна, когато усети дъха му да гали бузата й. — Но съм намислил нещо много по-лошо.

Пенелопи застина. Не би я убил.

Все пак някога бяха приятели. Много отдавна, преди да стане красив като дявола и два пъти по-зловещ от него. Нямаше да я убие.

Нали?

— К-какво?

Той плъзна пръст по извивката на врата й, оставяйки огнени следи след себе си. Тя затаи дъх при това докосване, изпълнено с порочна топлина. Усещането бе почти непоносимо.

— Земята ми е у теб, Пенелопи — прошепна той в ухото й. Дъхът му леко галеше кожата й и я разсейваше въпреки неспокойните тръпки, които разтърсваха цялото й тяло. — И си я искам обратно.

Изобщо не трябваше да излиза от къщи тази вечер. Ако оцелееше, никога повече нямаше да я напуска. Поклати глава със затворени очи, той всяваше истински хаос сред сетивата й.

— Не мога да ти я дам.

Той нежно плъзна ръка надолу по нейната и хвана китката й с топлите си пръсти.

— Не, но аз мога да си я взема.

Пенелопи отвори очи и срещна неговите, които бяха станали абсолютно черни в мрака.

— Какво означава това?

— Това означава, скъпа моя — обръщението бе изречено подигравателно, — че ще се оженим.

Завладя я истински шок, когато той я хвана, метна я на рамото си и се отправи към имението „Фалкънуел“.