Сара Маклейн
Негодник по неволя (13)

Глава 12

Скъпи М.,

Томи си бе у дома за Деня на свети Майкъл и го отпразнувахме величествено, макар че много ни липсваше нашият Майкъл. Въпреки това не паднахме духом, набрахме си от късните къпини и както обикновено, ядохме, докато ни прилошее. Междувременно целите ни зъби станаха неприятно сиво-сини… щеше да се гордееш с нас.

Може би ще те видим на Коледа? Празникът на свети Стефан в Колдхарбър се превръща в много приятно събитие.

Всички мислим за теб и ни липсваш.

Твоя П.

Имението „Нийдъм“, септември 1818 г.

 

 

Без отговор.

 

 

Беше го помолила да не я докосва и той изпълни желанието й. Дори прекали. Беше я оставил абсолютно сама.

Онази нощ я върна в Хел Хаус и бързо излезе, без да каже и дума, отправяйки се към някое от местата, където съпрузите ходеха без съпругите си.

На следващата вечер тя отново вечеря сама в огромната празна трапезария под внимателните погледи на няколко прекалено млади прислужници. Поне вече свикваше с тях и се гордееше с факта, че бе спряла да се изчервява през цялото време, докато се храни.

А по-късно през нощта, докато стоеше до прозореца като някоя глупачка, погледът й постоянно отскачаше към каретата му, сякаш привлечен от непозната сила. Сякаш ако я съзерцаваше достатъчно дълго, той щеше да дойде при нея.

И щеше да й предложи брака, за който мечтаеше.

— Никакви прозорци повече — обеща си тя и обърна гръб на студената и тъмна улица. Прекоси стаята, за да измие ръцете си в умивалника, и се втренчи в разкривения им образ на повърхността на водата. — Никакви прозорци повече — повтори тихо, когато чу пред къщата да спира карета, и пренебрегна ускоряването на пулса си и прозореца, който я зовеше.

Вместо това подсуши ръцете си със забележително спокойствие и се отправи към вратата, която свързваше спалнята на съпруга й с нейната. Притисна ухо към хладното дърво и зачака пристигането му.

След няколко дълги минути, резултатът от които бе единствено болезнено изкривяване на врата й, любопитството на Пенелопи взе връх и тя тръгна към вратата на спалнята си, за да надникне в коридора и да провери дали съпругът й наистина се е прибрал у дома.

Отвори леко вратата, за да надзърне навън, само няколко сантиметра… И се озова лице в лице с госпожа Уърт. Пенелопи се стресна и рязко затвори вратата с бумтящо сърце, преди да осъзнае, че току-що се е направила на глупачка пред икономката на съпруга си. Тя си пое дълбоко въздух и отвори вратата с широка усмивка.

— Госпожо Уърт, стреснахте ме.

Икономката сведе глава.

— Имате посетител.

Пенелопи се намръщи.

— Посетител?

Минаваше единадесет часът. Икономката й подаде една картичка.

— Той каза, че е много важно.

Той?

Пенелопи взе картичката.

Томи.

Изпълни я истинско щастие. Той беше първият човек, който я посещаваше в тази голяма, празна къща. Дори и майка й не бе идвала, а вместо това изпрати писмо, за да я уведоми, че ще ги посети, когато отмине първоначалното вълнение на новобрачните. Тя нямаше никаква представа, че подобно вълнение изобщо не бе съществувало в брака на дъщеря й.

Само че Томи бе неин приятел, а приятелите можеха да я посещават. Не можа да скрие усмивката си от госпожа Уърт.

— Веднага слизам. Предложете му чай. Или… вино. Или… скоч. — Пенелопи поклати глава. — Или каквото там пият хората по това време.

Затвори вратата и оправи външния си вид, преди да се втурне надолу по стълбите към предния салон. Той бе застанал до голямата мраморна камина, която изглеждаше почти миниатюрна на фона на екстравагантното помещение.

— Томи! — извика и развълнувано се отправи към него. — Какво правиш тук?

Той се усмихна.

— Дойдох да те открадна, разбира се.

Шегата би трябвало да е забавна, но нещо в тона му не й хареса и в този момент тя осъзна, че Томи не би трябвало да е тук и че Майкъл би побеснял, ако го откриеше в салона си заедно със собствената си съпруга. Нямаше да има никакво значение, че Томи и Пенелопи са приятели от цяла вечност.

— Не би трябвало да си тук — каза, когато той улови ръцете й и ги вдигна към устните си. — Той ще се ядоса.

— Ние все още сме приятели, нали?

Пенелопи не се поколеба, макар вината, която изпитваше заради предишния им разговор, все още да не бе изчезнала.

— Разбира се.

— А аз като добър твой приятел дойдох да се уверя, че си добре. Той може да върви по дяволите.

Предвид последния разговор, който бе имала със съпруга си, идеята да върви по дяволите би трябвало да й допадне, но не бе така. По някаква причина самата мисъл, че стои в този салон с Томи, караше Пенелопи да чувства, че предава съпруга си и брака им.

Тя поклати глава.

— Идването ти не е добра идея, Томи.

Той я погледна необичайно сериозно.

— Кажи ми само едно. Добре ли си?

Думите бяха нежни и изпълнени със загриженост. Не очакваше да предизвикат чувството, което се надигна в гърдите й и изпълни очите й със сълзи. Бе изминала почти седмица, откакто се бе омъжила със скромна, прибързана церемония в Съри, и никой не се бе сетил да се поинтересува как е. Никой, освен Томи. Дори и съпругът й.

— Аз… — Емоциите я задавиха.

Обичайно веселите сини очи на Томи потъмняха.

— Нещастна си. Ще го убия!

— Не! Не! — Тя издърпа едната си ръка и на свой ред го хвана. — Не съм нещастна. Не съм. Просто… Аз… — Пое си дълбоко въздух и накрая довърши: — Не е лесно.

— Наранил ли те е?

— Не! — Тя побърза да защити Майкъл, преди да е успяла да осмисли въпроса. — Не… не. — Не и по начина, който Томи имаше предвид.

Той не й повярва и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не го защитавай. Наранил ли те е?

— Не.

— Тогава какво има?

— Не го виждам често.

— Това не е особена изненада. — Тя усети болката в думите му, раната от изгубеното приятелство. Бе почувствала същото, когато Майкъл си бе тръгнал, когато бе спрял да пише, да се интересува. Томи замълча за дълго, преди да попита: — Искаш ли да прекарваш повече време с него?

Нямаше лесен отговор на този въпрос. С една част от Майкъл тя не искаше да има нищо общо — със студения, дистанцирания човек, който се бе оженил за нея заради земята. Но другата половина… мъжът, който я бе прегръщал и се бе грижил за нея, който бе подарил прекрасни, невероятни усещания на ума и тялото й… нямаше нищо против да го види отново.

Но разбира се, не можеше да каже това на Томи. Не можеше да обясни, че в Майкъл живеят двама души и че е едновременно вбесена и очарована от него. Не можеше да го изрече, защото нямаше особено желание да го признае дори пред себе си.

— Пен?

Тя въздъхна и се отправи към шкафа, за да му налее питие, докато обмисли думите си.

— Бракът е странно нещо.

Той вдигна вежди, докато поемаше чашата със скоч.

— Така е. И предполагам дори двойно по-странно, ако човек е женен за Майкъл. Знаех, че ще дойде за теб, че ще бъде студен и безсърдечен и ще намери начин да те накара да се омъжиш за него заради „Фалкънуел“.

Пенелопи със закъснение осъзна, че би трябвало да възрази и да разкаже на Томи добре измислената им история, но той вече бе продължил и бе прекалено късно за това.

— Опитах се първи да се оженя за теб… да те спася от брака с него.

Тя си спомни думите му от онази сутрин.

— Значи това си имал предвид. Искал си да ме защитиш от Майкъл?

— Той не е същият като преди.

— Защо не ми го каза?

Той наклони глава.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Да.

Не.

Усмивката му бе по-тъжна от обикновено. По-сериозна.

— Пени, ако знаеше, че той ще дойде за теб, щеше да го чакаш. — Замълча за момент. — Той винаги е бил специален за теб.

Пенелопи сбърчи вежди. Това не беше вярно. Нали?

В съзнанието й проблесна спомен за един топъл пролетен ден, когато тримата бяха в старата норманска кула във „Фалкънуел“. Докато я разглеждаха, едно стълбище пропадна под Пенелопи и тя се оказа уловена в капан един етаж над главите на Майкъл и Томи. Разстоянието не бе голямо, може би метър или два, но бе достатъчно, за да се бои да скочи. Тя извика за помощ и Томи я откри първи. Окуражи я да скочи и обеща да я хване, но тя се бе вцепенила от страх.

И тогава дойде Майкъл. Спокойният безстрашен Майкъл, който я погледна в очите и й даде сила. Скачай, Шест пенса. Аз ще бъда твоята предпазна мрежа.

Повярва му.

Тя си пое дълбоко дъх при този спомен за времето, когато Майкъл я караше да се чувства в безопасност. След това обърна поглед към Томи.

— Той вече не е онова момче.

— Не. Не е. Баща ми се погрижи за това. — Замълча и после продължи: — Иска ми се да можех да го предотвратя, Пен. Съжалявам.

Тя поклати глава.

— Няма нужда от извинения. Когато поиска, той е студен и вбесяващ, но е постигнал толкова много, спечелил е десеткратно повече от изгубеното. Бракът ни може да е истинско предизвикателство, но предполагам, че повечето са такива, нали?

— Нашият нямаше да бъде.

— Нашият щеше да е различен вид предизвикателство, Томи. Знаеш го. — Тя се усмихна. — Поезията ти… ужасна е.

— И това е вярно. — Усмивката му се появи и изчезна за секунди и той смени темата. — Мислех си за Индия. Казват, че предоставя безброй възможности.

— Ще напуснеш Англия? Защо?

Томи отпи голяма глътка и остави празната чаша върху масичката наблизо.

— Съпругът ти смята да ме унищожи.

Отне й секунда да разбере значението на думите.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

— Напротив. Той ми го каза.

Тя се обърка.

— Кога?

— В деня на сватбата ви. Отидох до Нийдъм Хаус да те видя и да те убедя да се омъжиш за мен, но открих, че е твърде късно и вече си заминала за Лондон с него. Последвах ви. Отидох право в клуба му.

Майкъл не бе споменал нищо.

— И говори с него?

— Достатъчно дълго, за да може да ми обясни, че смята да си отмъсти на баща ми. И на мен. Когато приключи, няма да имам друг избор, освен да напусна Англия.

Това не я изненада. Разбира се, че „Фалкънуел“ нямаше да бъде достатъчен за невъзмутимия й съпруг. Естествено, че ще иска да си отмъсти на Лангфорд. Но Томи?

— Той не би го направил, Томи. Ние имаме минало, история. Тримата заедно.

Леката усмивка на Томи бе пълна с ирония.

— Боя се, че миналото ни не е по-важно от отмъщението му.

Тя поклати глава.

— Какво би могъл да планира…?

— Аз не съм… — Томи си пое дълбоко въздух. — Той знае… — Спря и отмести поглед, после отново се опита да довърши. — Аз не съм син на Лангфорд.

Тя зяпна.

— Не може да говориш сериозно.

Смехът му бе изпълнен със самосъжаление.

— Определено не бих се шегувал с подобно нещо, Пен.

Прав беше, разбира се. Човек не си правеше шеги с подобни неща.

— Не си…

— Не.

— Кой…?

— Не знам. Едва преди няколко години разбрах, че съм копеле, когато моят… когато Лангфорд ми каза истината.

Тя внимателно се вгледа в него и забеляза тъгата в очите му.

— Не си ми казал.

— Това не е нещо, което човек споделя. — Той замълча. — А прави всичко възможно, за да го запази в тайна… с надеждата никой да не разбере.

Само че някой бе разбрал.

Пенелопи въздъхна и обърна поглед към големия маслен пейзаж на стената. Той изобразяваше пустош, толкова сурова и недокосната, че можеше да е единствено Северна Англия. Докато се взираше в една голяма скала встрани на картината, внезапно разбра.

— Това ще съсипе баща ти.

— Единственото му дете — копеле.

Тя отново срещна погледа му.

— Не наричай себе си така.

— Скоро всички останали ще го правят.

Тишина. А сред нея като планински връх се издигаше ясното усещане, че Томи е прав и плановете на Майкъл ще го съсипят. Просто средство за постигане на целта.

Той усети точно кога тя осъзна истината и пристъпи към нея.

— Ела с мен, Пени. Можем да оставим този живот зад гърба си и да започнем на чисто. Индия. Америка. Гърция. Испания. Ориентът. Само избери.

Очите й се разшириха. Той говореше сериозно.

— Аз съм омъжена, Томи.

Той изви устни.

— За Майкъл. Имаш нужда да избягаш точно толкова, колкото и аз. А може би дори повече, моят край поне ще настъпи бързо.

— Дори да е така, аз съм омъжена. А ти… — Думите й заглъхнаха.

— Аз съм нищо. Или поне няма да бъда, когато той приключи с мен.

Пенелопи се замисли за съпруга си, на когото се бе врекла във вярност и който толкова дълго се бе борил, за да възстанови богатствата си, без да разчита на името си. Той знаеше какво е значението на едно име. На самоличността. Не можеше да повярва, че би направил подобно нещо.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Той не би… — Но още докато изричаше думите, знаеше, че не са верни.

Майкъл би сторил всичко в името на отмъщението си. Дори да се наложеше да съсипе приятелите си.

Томи стисна зъби и тя бе обхваната от внезапна нервност. Никога не го бе виждала толкова сериозен. Толкова целеустремен.

— Не греша. Той има доказателство и ще го използва. Той е безмилостен, Пен… Вече не е приятелят, когото познавахме някога. — Приближи се и стисна едната й ръка в своите. — Той не те заслужава. Ела с мен. Ела с мен и никой от нас няма да бъде самотен.

Пенелопи замълча за момент, преди да отговори:

— Той ми е съпруг.

— Той те използва.

Макар да бяха верни, думите му я нараниха. Тя срещна погледа му.

— Разбира се, че ме използва, както и всеки друг мъж в живота ми. Баща ми, херцогът на Лейтън, другите ми ухажори… ти. — Той понечи да отрече, но тя поклати глава и размаха пръст. — Недей, Томи. Не залъгвай и двама ни. Може да не ме използваш заради земя, пари или репутацията си, но се боиш от това, какво ще стане с живота ти, когато истината излезе наяве, и мислиш, че от мен ще излезе приятна компаньонка… някой, който ще те спаси от самотата.

— Толкова лошо ли е това? — В гласа на Томи се прокрадна отчаяние. — Ами приятелството ни? А нашето минало? Ами аз?

Тя не се престори, че не разбира думите му и отчаяния ултиматум, който се криеше в тях. Караше я да направи своя избор. Най-старият й приятел, който никога не я бе изоставял, или съпругът, семейството и животът й. Това не бе истински избор.

— Той ми е съпруг! Може би ако зависеше от мен, нещата щяха да са различни, но това е положението.

Задавиха я гняв и объркване. Томи я наблюдаваше, а думите й сякаш висяха във въздуха между тях.

— Това е положението. — Усмихна й се, сякаш бе доловил мислите й. — Признавам, че не съм изненадан. Винаги си го харесвала.

Тя поклати глава.

— Това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно. Някой ден ще го осъзнаеш. — Той повдигна братски брадичката й. Точно това бе проблемът. Томи винаги се бе държал по-скоро като брат, а не като ухажор. Не като Майкъл. В Майкъл нямаше нищо братско. В него нямаше и нищо мило. И макар да бе избрала неговата страна в тази странна, тъжна война, нямаше намерение да стои безмълвна, докато той унищожаваше Томи.

— Няма да му позволя да те съсипе. Кълна се.

Томи размаха ръка с очевидно недоверие.

— О, Пени… сякаш би могла да го спреш.

Би трябвало тези думи да я натъжат. Би трябвало да усети колко са верни. Но вместо това я ядосаха.

Майкъл я бе откъснал от семейството й, промени живота й по безброй начини, наложи й да участва в този фарс и заплашваше най-близкия й приятел. И през цялото време се бе държал на разстояние от нея, сякаш тя бе някаква маловажна подробност, за която не бе необходимо да се тревожи. Е, време беше да започне.

Тя вирна брадичка и изпъна рамене.

— Той не е господ — изрече твърдо. Убедено. — Няма право да си играе с нас, сякаш сме оловни войничета.

Томи усети гнева й и тъжно се усмихна.

— Не го прави, Пен. Не си заслужава заради мен.

Тя вдигна вежди.

— Не съм съгласна. А и дори да е така, аз го заслужавам. Дотук беше.

— Той ще те нарани.

Устните й се извиха в иронична усмивка.

— Вероятно така или иначе, ще ме нарани. Точно затова трябва да се изправя срещу него. — Тя се отправи към вратата на салона и я отвори, за да го изпрати. Докато лъскавите му черни ботуши потъваха в килима, в гърдите й се надигна тъга. — Съжалявам, Томи.

Той я хвана за раменете и я целуна топло по челото.

— Искам да си щастлива, Пен, нали го знаеш?

— Знам.

— Ще ме уведомиш ли, ако промениш решението си?

Тя кимна.

— Да.

Томи се взря продължително в нея и по лицето му премина сянка.

— Ще те чакам. Докато не мога да чакам повече.

Искаше й се да му каже да не го прави. Да му каже да си върви, но дали заради тъга, страх или ясното съзнание, че за съпруга й връщане назад няма, изрече само:

— Лека нощ, Томи.

Той се обърна и излезе в коридора, а Пенелопи го проследи с поглед, докато не напусна Хел Хаус. Вратата се затвори зад него и тя чу трополенето на каретата в тишината, което отново я накара да се почувства самотна. Отново беше сама.

Сама в този мавзолей, изпълнен с вещи, които не бяха нейни, и хора, които не познаваше. Сама в този тих свят — Пенелопа, която очаква своя Одисей.

Тя се изсмя тихо и нарисува с пръст кръг върху заскреженото стъкло, а след това продължи да го изтрива, докато накрая не видя отражението си в тъмнината. Винаги бе ненавиждала героинята, чието име носеше. Двадесет години бяха твърде дълго време за чакане на любимия. Цялото това безсмислено бродиране би накарало човек да умре от скука много преди воинът да се завърне.^[1]

Нещо се раздвижи в сенките в далечния край на коридора и Пенелопи веднага разбра, че е госпожа Уърт. Освен това бе наясно кому е лоялна икономката.

Пенелопи проговори в мрака:

— След колко време той ще разбере, че съм имала посетител от мъжки пол в единадесет часа вечерта?

Икономката пристъпи на светло, но дълго време не отговори. Когато най-накрая го стори, гласът й бе абсолютно равен.

— Изпратих съобщение в клуба още щом господин Алес пристигна.

Пенелопи погледна красивата жена срещу себе си и усети как предателството, макар и напълно очаквано, кара гнева й да избухне с нова сила.

— Каква загуба на хартия.

Тя се отправи към централното стълбище на Хел Хаус и тръгна нагоре. По средата на стълбите се обърна към икономката, която бе застанала в подножието им и я наблюдаваше с идеалните си очи, идеалната коса и идеалната кожа, сякаш ако останеше на пост би могла да спре Пенелопи да не направи нещо, което би могло да ядоса господаря й.

Това само вбеси Пенелопи още повече. Внезапно се почувства склонна да извърши нещо безразсъдно.

— Къде е клубът?

Очите на икономката се разшириха.

— Определено не знам.

— Странно, аз пък съм сигурна, че знаете. — Изобщо не снижи гласа си, без капка угризение го остави да залее другата жена. — Сигурна съм, че сте наясно с всичко, което се случва в тази къща. Знаете кой влиза и излиза. И много добре знаете, че съпругът ми прекарва вечерите в клуба си, а не тук.

Госпожа Уърт дълго не проговори и Пенелопи се зачуди дали има властта да уволни безочливата красавица. Накрая махна презрително с ръка и отново тръгна нагоре.

— Можете да ми кажете или пък не. Ако трябва, ще наема файтон и ще го потърся сама.

— Това няма да му хареса. — Икономката тръгна след нея по дългия коридор към спалнята на Пенелопи.

— Не, няма да му хареса, но внезапно открих, че слабо ме интересува какво харесва той и какво не. — Всъщност усещането бе доста освобождаващо. Тя отвори вратата на спалнята си, отиде до гардероба и извади едно широко палто. Обърна се и срещна ококорените очи на красивата икономка.

И спря. Може би това беше богинята с гарвановочерни коси на Майкъл. Може би госпожа Уърт владееше сърцето и разума, а и вечерите му. Тя огледа привлекателното порцеланово лице, измери с поглед височината на жената, за да прецени дали подхожда на Майкъл повече от нея самата, и в този миг госпожа Уърт се усмихна. Всъщност това не бе точно усмивка. По-скоро широко, приятелско ухилване.

— Господин Алес не ви е любовник.

Самата идея, че член на прислугата би могъл да изрече нещо толкова неприлично, стресна Пенелопи за момент, преди да отговори съвсем честно:

— Не, не е. — И продължи, докато сваляше ръкавиците си. — А вие не сте любовница на Майкъл.

От изненада икономката заговори, без да мисли:

— Мили боже, не. Не бих го взела, дори да ме моли. — Тя рязко замлъкна. — Тоест… Не исках да кажа… Той е добър човек, милейди.

Пенелопи смени белите си ярешки ръкавици с такива от син велур и отговори:

— Той е конски задник и не съм съвсем сигурна дали и аз бих го приела, дори да ме моли. С тази разлика, че съм омъжена за него.

— Е, ако ме извините, със сигурност не трябва да го приемате, докато не започне да ви умолява. Не би трябвало да ви оставя толкова…

— Редовно? — довърши Пенелопи и реши, че може би не е преценила правилно икономката. — За нещастие, госпожо Уърт, не вярвам, че репертоарът на съпруга ми включва молби.

Икономката се усмихна.

— Може да ме наричате Уърт. Така ми казват другите.

— Другите?

— Другите партньори в „Ангела“.

Пенелопи вдигна вежди.

— Откъде познавате партньорите на съпруга ми?

— Преди работех в „Ангела“. Търках тенджери, скубех пилета, вършех всичко, от което имаше нужда.

Любопитството на Пенелопи се събуди.

— Как се озовахте тук?

Тъга засенчи лицето на другата жена.

— Пораснах и тялото ми се промени. Хората започнаха да ме забелязват.

— Мъжете? — Пенелопи нямаше нужда да пита, вече знаеше отговора. Лице като това на Уърт не би могло да се скрие за дълго дори в кухнята на един игрален дом.

— Служителите направиха всичко по силите си, за да държат членовете на разстояние не само от мен, но от всички момичета. — Пенелопи се приведе напред, усещайки какво ще последва. — Само че аз не внимавах. Влиятелните мъже могат да бъдат упорити. Богатите мъже умеят да изкушават. А всички представители на мъжкия пол са красиви лъжци, когато поискат.

Пенелопи го знаеше. Съпругът й бе един от най-добрите в това отношение. Усмивката й беше тъжна.

— Бърн ни хвана. — Уърт плъзна пръст по позлатената рамка на големия маслен пейзаж, който висеше на стената.

— Бил е бесен — рече Пенелопи. Инстинктивно знаеше, че каквито и недостатъци да имаше съпругът й, той никога не би позволил подобно поведение.

— Почти уби мъжа. — Пенелопи усети прилив на гордост, когато Уърт продължи: — При цялата му мрачност… всичкия му егоизъм… той е добър човек. — Тя отстъпи назад и огледа облеклото на Пенелопи. — Ако ще влизате в „Ангела“ с маршова стъпка, ще трябва да използвате входа за собствениците. Само така ще можете да стигнете до главната зала. Освен това ще ви трябва палто с по-голяма качулка, за да скриете лицето си.

Пенелопи не се бе замисляла за това. Щеше да съсипе всичко, ако първо не бе говорила с Уърт. Тя прекоси стаята и излезе в сумрачния коридор.

— Благодаря.

— Той ще се вбеси, когато отидете там — добави Уърт. — Моята бележка няма да е от голяма помощ в тази ситуация. — Тя млъкна за момент. — Съжалявам.

Пенелопи й хвърли един поглед, когато стигнаха подножието на стълбището.

— Ще ми се реванширате. Но не тази вечер. Сега просто ще ви кажа, че съобщението ви е било непълно. И смятам лично да предам останалата част.

* * *

Скъпи М.,

Рожденият ми ден дойде отново и този път е още по-зле от преди. Майка ми смята да даде бал по случай явяването ми в обществото и аз очевидно съм жертвеният агнец (сравнението не е особено приятно, нали?). Вече планира всичко за месец март, можеш ли да повярваш…? Сигурна съм, че няма да издържа зимата.

Обещай ми, че ще дойдеш на събитието… Зная, че на двадесет години ти е твърде рано да посещаваш балове или да те интересува сезонът, но би било хубаво да видя приятелско лице.

Винаги… П.

Имението „Нийдъм“, август 1820 г.

 

 

Без отговор.

 

 

— Би трябвало да си у дома със съпругата си.

Бърн не се обърна от мястото си до прозореца, който гледаше към главната зала на „Падналия ангел“.

— Съпругата ми е прилежно завита в леглото и спи.

И знаеше точно как изглежда Пенелопи в непорочната си бяла памучна нощница, увита в купчина одеяла, свита на една страна, с руса коса, която се спуска като вълна зад нея. Въздиша сладко в съня си и го изкушава дори във фантазиите му.

Или още по-добре — в собственото му легло, отпусната върху кожата в очакване той да я открие.

Седмицата, която бе изминала, откакто му бе казала да не я докосва, изглеждаше безкрайна.

Нощта у Тотнъм бе започнала с една-единствена напълно постижима цел — да положат основите на приказката за фалшивата любов на Пенелопи и Бърн пред висшето общество. И тя смело се бе изправила сред онова гнездо на усойници и бе подкрепила думите му, симулирайки привързаност и преданост, а накрая го бе защитила по своя съвършен, възпитан начин.

Колкото и да си повтаряше, че бе тръгнал след нея, за да убеди гостите на Тотнъм, че е запленен от новата си съпруга, дълбоко в себе си знаеше, че това не е вярно. В онзи момент изобщо не мислеше за останалите, а фактът, че е запленен… в него нямаше нищо лъжовно. Копнееше да я докосне, да бъде близо до нея.

В секундата, в която я целуна, изгуби контрол над ситуацията — бореше се да си поеме въздух, притискаше я към себе си, мечтаеше да са някъде другаде, а не в онзи коридор, в онази къща, с онези хора. Искаше му се да убие Тотнъм, когато ги прекъсна, но един бог знае какво щеше да се случи, ако виконтът не се беше появил, тъй като Бърн сериозно обмисляше възможността да повдигне полите на съпругата си, да падне на колене и да й покаже точно къде би могло да ги отведе удоволствието. В този момент Тотнъм прочисти гърлото си, а с него и главата на Бърн.

Тя се бе вкаменила в ръцете му и той разбра, че е повярвала на най-лошото за него. Вярваше, че всичко е било планирано заради Тотнъм… и наистина бе така, но Бърн не бе очаквал да стигне толкова далеч и никога не би й признал, че бе толкова завладян от емоцията на момента, колкото и тя.

Затова й каза истината за споразумението с ясното съзнание, че ще й причини болка. Бе наясно, че тя ще го намрази още повече заради тази лъжа, и когато му заяви с царствен глас, че не желае повече да я докосва, той знаеше, че така е най-добре и за двама им.

Дори когато единственото, което искаше, бе да я отведе у дома и да я накара да си вземе думите обратно.

Чейс отново се обади:

— Тук си всяка вечер, откакто се върна.

— Защо това толкова те интересува?

— Познавам жените и знам, че не обичат да бъдат пренебрегвани.

Бърн не отговори.

— Чух, че подготвяш пътя на една от сестрите към титлата „лейди Тотнъм“.

Бърн присви очи.

— Много чуваш.

Чейс сви самодоволно рамене.

— Имам си източници.

Бърн отново се обърна към прозореца и намери с поглед Тотнъм, който бе до масата за пикет.

— Неомъжените млади дами Марбъри пристигнаха в града едва днес. Това ми дава няколко дни, за да събудя интереса на виконта.

— Значи вечерята е минала успешно?

— Вече сънувам поканите, които започнаха да пристигат на талази на следващия ден.

Чейс се засмя.

— Бедният тъжен Бърн. Принуден да възстанови единственото нещо, което не желае, заради единственото, което иска. — Бърн изгледа Чейс, но не възрази. — Нали осъзнаваш, че от клуба си спечелил повече пари, отколкото някога би могъл да изхарчиш, и няма нужда да доказваш нищо с това отмъщение?

— Не е заради парите.

— А за какво тогава? Заради титлата? Заради начина, по който е била опетнена?

— Титлата не ме интересува.

— Разбира се, че те интересува. Ти си като всички останали аристократи — обсебен от вълшебната сила на титлата си, дори да я презираш. — Чейс замлъкна. — Не че това вече има значение. Ожени се за момичето и вече си поел по пътя към отмъщението. Или може би към възкресението?

Бърн присви очи и се вгледа през червеното матирано стъкло, което изобразяваше един от пламъците на ада. Зад него се виждаше въртенето на рулетката долу.

— Нямам планове за възкресение. Ще направя необходимото, за да съсипя Лангфорд, а когато приключа с него, ще се върна към живота си.

— Без нея?

— Без нея.

Само че я искаше. Но и преди бе живял без нещата, които иска, и бе оцелял.

— А как смяташ да обясниш това на въпросната дама?

— Тя няма нужда от мен, за да води живота, който иска. Може да живее където си пожелае, както желае. На моята земя, с моите пари. С радост ще й ги предоставя. — И преди го бе казвал, повече от веднъж, но му ставаше все по-трудно да го повярва.

— И как си го представяш? — провлачено попита Чейс. — Вие сте женени.

— Въпреки това може да бъде щастлива.

— Това ли искаш? Да бъде щастлива?

Той усети изненадата в гласа на Чейс и се замисли над думите си. Определено не бе и помислял за щастието на Пенелопи в началото. Макар да знаеше, че това го превръща във възможно най-ужасния съпруг, все пак бе готов да пожертва щастието й заради отмъщението си. Въпреки това не бе чудовище, бе готов да я направи щастлива и едновременно с това да съсипе Лангфорд, ако бе възможно.

За да докаже това, щеше да изпълни молбата й да не я докосва.

Много добре знаеше, че би било грешка да свиква да люби идеалната си девствена съпруга, тъй като тя бе от онези жени, които биха поискали нещо повече.

Повече, отколкото той бе готов да даде.

Затова щеше да стои възможно най-далеч от нея.

Дори да я желаеше повече, отколкото би могъл да опише с думи.

— След като я принудих да се ожени за мен заради парче земя, поне бих могъл да измисля какво би я накарало да се чувства добре, когато този брак изпълни функцията си. Ще я отпратя в секундата, в която получа доказателството за падението на Лангфорд.

— Защо?

Защото заслужава нещо повече.

Той се престори на незаинтересуван.

— Обещах й свобода. И приключение.

Чейс се изсмя.

— Така ли? Сигурен съм, че с удоволствие е приела. Доста време е чакала след онова първо предложение, достатъчно дълго, за да разбере, че повечето бракове не струват и хартията, върху която са написани разрешителните за тях. Значи ще удържиш на обещанието си?

Бърн не отмести поглед от главната зала под тях.

— Да.

— А приключението?

Бърн обърна глава.

— Какво имаш предвид?

— Според личния ми опит, когато в живота на дамите се появи възможност за вълнуващи изживявания, те могат да бъдат доста… изобретателни. Подготвен ли си за възможността тя да реши да обиколи света например? Да пръсне парите ти за нещо лекомислено? Да организира шумни балове и да скандализира висшето общество? Да си намери любовник?

Последното бе изречено между другото, но Бърн знаеше, че Чейс нарочно го измъчва.

— Може да прави каквото пожелае.

— Значи ще й позволиш да ти сложи рога, ако поиска?

Знаеше, че това е уловка, и не бива да се хваща на тази въдица, но въпреки това сви юмруци.

— Ако е дискретна, това няма да е моя грижа.

— Не я ли искаш за себе си?

— Не. — Лъжец.

— Прекараното с нея време не беше задоволително, така ли? В такъв случай е най-добре някой друг да се оправя със съпругата ти.

Бърн устоя на внезапното желание да блъсне Чейс в стената. Ненавиждаше мисълта, че друг мъж може да я докосва. Друг мъж да открива нетърпението и страстта й, които бяха по-изкусителни от карти, билярд и рулетка, взети заедно. Тя заплашваше самоконтрола му, желанията, които бе обуздал с усилие на волята, отдавна забравената му съвест.

Той не можеше да я направи щастлива. А беше въпрос на време да го поиска.

Така беше най-добре.

И за двама им.

Вратата се отвори и Темпъл спаси Бърн от продължението на този дразнещ разговор. Впечатляващият силует на мъжа буквално затъмняваше светлината зад него. Беше събота вечер, време за редовната игра на фаро на собствениците на „Ангела“.

Крос влезе след Темпъл, разбърквайки тесте карти, и попита изненадано:

— Бърн ще играе ли?

Бърн не обърна внимание на изкушението, което се надигна в гърдите му. Искаше да играе. Да потъне в простичките и ясни правила на играта. Искаше да се престори, че в живота всичко е късмет.

Само че знаеше, че това не е вярно. Късметът не бе на негова страна от много дълго време.

— Няма да играя.

Тримата не очакваха той наистина да се включи, но винаги питаха. Чейс срещна погледа му.

— Тогава остани за едно питие.

Ако останеше, Чейс щеше да продължи да го притиска и да задава още въпроси. Но ако си тръгнеше, мисълта за Пенелопи щеше да го преследва и да го кара да се чувства като истински глупак.

Реши да остане.

Другите бяха заели местата си край масата на собствениците, която използваха само за тази игра, а Темпъл, Крос и Чейс бяха единствените играчи. Бърн седна на четвъртия стол. Винаги бе на масата, но никога не играеше.

Темпъл разбърка картите и Майкъл проследи с поглед как те преминават през пръстите на едрия мъж веднъж, а после втори път, преди да полетят през масата. Дори звукът от плъзгането на гладката хартия по зеленото сукно го изкушаваше неимоверно.

Изиграха две ръце в мълчание, преди Чейс да зададе следващия въпрос ясно и неотстъпчиво.

— А когато тя поиска деца?

Темпъл и Крос се поколебаха, докато разглеждаха картите си. Думите бяха толкова неочаквани, че не можеха да не проявят интерес. Крос проговори първи:

— Кой да поиска деца?

Чейс се прокашля.

— Пенелопи на Бърн.

На него не му хареса собственическото описание. А може би му хареса твърде много.

Деца. Те щяха да имат нужда от нещо повече от баща в Лондон и майка в провинцията. Щяха да изискват нещо повече от детство, прекарано в сянката на един игрален дом, а ако бяха момичета, щяха да имат нужда от баща с по-добра репутация. Баща, който не унищожаваше всичко, до което се докосне. Включително майка им.

По дяволите!

— Ще поиска — настоя Чейс. — Тя е от този тип жени.

— Ти откъде знаеш? — попита Бърн, раздразнен, че този въпрос изобщо се повдига.

— Зная доста за въпросната дама.

Темпъл и Крос обърнаха глави към Чейс.

— Сериозно? — попита невярващо Темпъл.

— Грозна ли е? — попита Крос. — Бърн каза, че не е, но това трябва да е причината да бъде тук с нас вместо у дома, където да й покаже колко приятни може да бъдат нощните занимания на маркизата на Бърн.

Бърн се ядоса.

— Не всички прекарваме нощите си като разгонени нерези.

Крос още веднъж разгледа картите си.

— Предпочитам сравнението със зайците. — Спокойните му думи накараха Темпъл да се изсмее и Крос отново погледна Чейс. — Сериозно, разкажи ни за новата лейди Бърн?

Чейс смени една карта.

— Не е грозна.

Бърн стисна зъби. Не, не беше.

Крос се приведе напред.

— Отегчителна ли е?

— Доколкото знам, не. — Чейс се обърна към Бърн. — Скучна ли е?

Бърн си спомни как Пенелопи пристъпва в снега посред нощ с фенер в ръка, преди да обяви, че е очаквала да срещне пирати, а след това си я представи гола, отпусната върху коженото покривало на леглото му. Размърда се в стола.

— Определено не е скучна.

Темпъл вдигна една карта.

— Тогава какво не е наред?

След кратка пауза Бърн обходи с поглед учудените лица на партньорите си.

— Приличате на клюкарки, влюбени в скандала.

Чейс вдигна вежди.

— Ето затова ще им кажа. — Другите се приведоха напред в очакване. — Проблемът му е, че е решил да отпрати дамата.

Темпъл вдигна поглед.

— За колко време?

— Завинаги.

Крос стисна устни и се обърна към Бърн.

— Защото е била девствена ли? Сериозно, Бърн. Не можеш да я виниш за това. Един господ знае защо, но повечето аристократи ценят това качество. Дай й малко време. Ще се научи.

Бърн стисна зъби.

— Тя се справи добре.

Темпъл попита съвсем сериозно:

— Не й ли хареса?

Чейс се изкикоти и очите на Бърн се превърнаха в две цепнатини.

— Това ви доставя истинско удоволствие, нали?

— Определено.

— Може би трябва да помолиш Уърт за съвет — предложи Крос и смени карта.

Чейс я взе.

— Аз с радост ще споделя личния си опит, ако желаеш.

Темпъл се ухили.

— Аз също.

Това вече бе прекалено.

— Нямам нужда от съвет, а на нея много й хареса.

— Чух, че не на всички им е приятно първия път — каза Крос.

— Вярно е — обади се Чейс като познавач.

— Няма проблем дори да не й е харесало, старче — рече Темпъл. — Можеш да опиташ отново.

— Хареса й. — Гласът на Бърн бе тих и толкова напрегнат, че имаше чувството, че може да убие следващия, който проговори.

— Е, едно поне е сигурно — спокойно изрече Темпъл, а Бърн загърби разочарованието си от мисълта, че огромният мъж е вероятно единственият човек около масата, когото не би могъл да умъртви.

— Кое? — попита Чейс и смени още една карта.

— Ако тя иска деца, на някой ще му се наложи да свърши работата.

Ако тя иска деца, той щеше да свърши работата.

Крос смени карта.

— Ако си сигурен, че не е грозна, аз с радост…

Не успя да довърши изречението, тъй като Бърн му се нахвърли и двамата паднаха на пода сред хаос от счупени столове, смях и звука на плът, която среща кости.

Темпъл въздъхна и хвърли картите си на масата.

— Тези игри никога не свършват според картите.

— Мислех, че добрите игри на карти винаги приключват с кавга — каза Чейс, а Крос и Бърн се блъснаха в един стол и го събориха точно когато Джъстин влезе в стаята. Очилатият мъж не обърна внимание на мъжете, които се търкаляха по пода, а се приведе, за да прошепне нещо на Темпъл и Чейс.

След като го изслуша, Темпъл реши да се намеси в боя. Един случаен удар се плъзна по скулата му и предизвика пиперлива ругатня, преди той да дръпне Крос далеч от Бърн. Крос извади кърпичка, за да изтрие порязването над окото си, и изгледа Бърн многозначително.

— Ако си толкова напрегнат през първата седмица на брака си, определено трябва да вкараш тази твоя жена в леглото или да я изгониш от къщата си.

Бърн потърка с ръка подутата си устна. Знаеше, че другият мъж е прав.

— Имам нужда от нея. Без нея няма да получа Лангфорд.

А ако отново я докосна, може никога да не я пусна.

И щеше да я унищожи точно както бе унищожил всичко ценно, което някога бе имал.

Крос сякаш съвсем ясно бе чул мислите на Бърн, защото очите му заблестяха, макар едното бързо да се подуваше.

— Е, това стеснява възможностите.

— Бърн — привлече вниманието му Джъстин, — дойде бележка от Уърт.

Бърн изпита внезапно безпокойство, когато отвори писмото от Хел Хаус и прочете няколкото набързо надраскани реда. Изпълниха го неверие и ярост, когато значението на думите достигна до съзнанието му.

Томи Алес бе в къщата му. Със съпругата му. Щеше да го убие, ако я докоснеше.

Всъщност така или иначе, щеше да го убие.

Бърн изруга грубо, скочи на крака и се отправи към вратата. Бе изминал половината разстояние, когато Чейс се обади:

— Чух, че има проблем на масата с рулетката.

— Майната й на рулетката — изръмжа той и отвори вратата.

— Е, имайки предвид, че съпругата ти е долу, Крос може и да изяви желание да се заеме, но…

Бърн замръзна. Неверие и ужас се свиха на топка в стомаха му, когато видя самодоволните изражения на партньорите си. Самоконтролът му висеше на косъм. Той се отправи към прозореца, който гледаше към главната зала, и вниманието му веднага бе привлечено от забулената фигура до рулетката, изпод чието палто се показваше нежна ръка, за да постави една-единствена златна монета върху разграфеното сукно.

— Изглежда, дамата е решила сама да се погрижи за приключението, което си й обещал — иронично се обади Чейс.

Не.

Не бе възможно да е тя. Тя не би направила нещо толкова глупаво. Не би изложила на риск сестрите си.

Нито себе си.

Всичко можеше да й се случи там долу, в това свърталище на змии, заобиколена от мъже, които пиеха и залагаха твърде много… мъже, които бяха опиянени от спечеленото или твърдо решени да докажат, че има поне едно нещо, което могат да контролират, дори това да не е портфейлът им.

Грозна ругатня се изплъзна от устните му и той се втурна към вратата.

Чу се леко изсвирване и думите на Крос долетяха зад гърба му:

— Ако лицето й си го бива поне наполовина, колкото куража, с радост ще те освободя от присъствието й.

Само през трупа му.