Сара Маклейн
Негодник по неволя (12)

Глава 11

Проблемът при лъжите бе лекотата, с която човек можеше да им повярва. Дори ако сам той ги изрича. А може би точно когато сам ги изрича.

Три дни по-късно Пенелопи и Майкъл бяха почетни гости на официална вечеря в Тотнъм Хаус — събитие, което им предлагаше идеалната възможност да разкажат внимателно измислената история за любовта си пред някои от най-големите клюкари във висшето общество. Всички те нямаха търпение да си заслужат репутацията, ако можеше да се съди по начина, по който попиваха всяка дума на младоженците. Едновременно с любопитните погледи, които им хвърляха.

Пенелопи нямаше как да не ги забележи. Когато преди няколко минути бяха влезли в Тотнъм Хаус — след като внимателно бяха планирали да не пристигнат нито твърде рано, нито твърде късно — откриха, че всички поканени също внимателно бяха планирали ранното си пристигане, за да са сигурни, че няма да пропуснат и секунда от първата вечер във висшето общество на маркизата и маркиза на Бърн.

Бе забелязала и погледите, които проследиха как Майкъл загрижено полага голямата си топла длан на гърба й, за да я поведе към салона, където гостите изчакваха сервирането на вечерята. Ръката бе толкова нежна и придружена от толкова мила усмивка, която Пенелопи едва позна, че трябваше да положи усилие, за да скрие възхищението си от стратегията му и неочакваното удоволствие, което й достави дребният му жест.

Погледите бяха последвани от трептене на ветрила в хладната стая и бурен шепот, който тя се преструваше, че не чува. Вместо това гледаше съпруга си с изражение, което, надяваше се, бе достатъчно влюбено. Явно бе постигнала целта си, защото той се приведе и прошепна:

— Справяш се страхотно. — Тихо изречените думи я изпълниха с удоволствие, макар да се бе зарекла да устои на влиянието, което той упражняваше върху нея.

Смъмри сама себе си заради топлото сладостно чувство, което я заля. Напомни си, че не го е виждала от сватбената им нощ, а той ясно бе показал, че съпружеската му благосклонност е само за пред хората, но бузите й вече се бяха зачервили и когато срещна погледа му, откри там силно задоволство. Той отново се приведе към нея.

— Изчервяването е точно на място, невинната ми. — Думите му отново разпалиха истински пламъци, сякаш двамата бяха силно влюбени и искрено се бяха посветили един на друг, макар истината да беше точно обратната.

Разбира се, на вечерята бяха настанени далеч един от друг и истинското изпитание започна. Виконт Тотнъм я бе придружил до отреденото й място между него и господин Т. К. Уест, издател на два от най-четените вестници в Англия. Уест бе златокос чаровник, който сякаш забелязваше абсолютно всичко, включително и нервността на Пенелопи.

Той сниши глас, за да го чуе само тя:

— Не им давайте възможност да ви въртят на шиш. Бързо ще се възползват и с вас ще бъде свършено.

Говореше за жените.

На масата присъстваха шест жени с еднакво стиснати устни и презрителни погледи. В небрежния им разговор се усещаше странна нотка, която придаваше на думите двойно значение, сякаш всички бяха чули някаква шега, с която Майкъл и Пенелопи не бяха наясно.

Пенелопи би се раздразнила от това, ако не смяташе, че Майкъл и тя самата имат достатъчно тайни.

Едва към края на вечерята разговорът се насочи към тях.

— Кажете ни, лорд Бърн, как точно се стигна до годежа ви с лейди Бърн? Обичам да слушам за бракове по любов. — Думите на виконтеса Тотнъм се понесоха над масата, твърде силно изречени, за да останат нечути.

В това нямаше никакво съмнение. Браковете по любов създаваха най-хубавите скандали. Единственото, което ги надминаваше, бе компрометирането.

Пенелопи отблъсна ироничната мисъл настрана, тъй като разговорът бе заглъхнал и всички очакваха отговора на Майкъл.

Топлият му поглед се насочи към Пенелопи.

— Съмнявам се, че има мъж, който да прекара повече от петнадесет минути в компанията на съпругата ми, и да не започне да я обожава след това. — Думите бяха скандални, тъй като благовъзпитаните и безчувствени аристократи никога не изричаха подобни неща на глас, дори и да ги мислеха. Последва колективно ахване от изненада и веселие, но Майкъл сякаш не се интересуваше от това, тъй като добави: — Наистина имах късмет, че се срещнахме в Деня на свети Стефан… Смехът й ми напомни за всичко у мен, което има нужда от промяна.

Ъгълчето на устата му се повдигна леко в блед намек за усмивка и сърцето й ускори своя ритъм. Невероятно каква сила имаха думите. Дори и лъжливите.

Не се сдържа и му се усмихна в отговор, а внезапното й притеснение от вниманието му бе съвсем искрено, нямаше нужда да се преструва.

— И какъв късмет, че зестрата й включва земя, която принадлежеше на вашия род. — Думите обиколиха масата на крилата на пиянския изблик на графиня Холоуей, нещастна жена, която намираше удоволствие в чуждата болка. Пенелопи никога не я бе харесвала. Тя не погледна към нея, а насочи вниманието си към Майкъл.

Беше неин ред.

— Всъщност аз бях тази, която се облагодетелства от случайността, лейди Холоуей — каза, без да отделя очи от съпруга си. — Тъй като, ако не бяхме съседи в детството си, съпругът ми сигурно никога нямаше да ме открие.

В погледа на Майкъл припламна възхищение и той вдигна тост към нея.

— Рано или късно щях да осъзная какво ми липсва, скъпа, и щях да те потърся.

Думите я стоплиха, преди да си спомни, че всичко това е игра. Тя си пое дълбоко въздух, а Майкъл пое щафетата, продължи да разкрасява историята им и да убеждава всички присъстващи, че любовта го е накарала да изгуби и сърцето, и ума си.

Беше красив и умен, чаровен и забавен, показваше точната доза угризения на съвестта, сякаш опитваше да изкупи минали грехове и бе готов на всичко, за да се върне във висшето общество заради съпругата си.

Беше съвършен.

Накара я да повярва, че наистина е бил в Колдхарбър в Деня на свети Стефан, заобиколен от празнуващи енориаши и венци от зеленика. Накара я да повярва, че погледите им са се срещнали през залата — направо можеше да усети възела, който стяга стомаха й, щом си представи продължителния му сериозен взор, който я е замаял и оставил без дъх, а след това я е убедил, че е единствената жена на света.

И я е пленил с красивите си думи.

Точно както запленяваше и всички останали.

— … честно казано, никога преди не бях танцувал рил, но заради нея ми се прииска няколко дузини пъти.

Над масата се разнесе смях, а Пенелопи вдигна чашата си и отпи малко вино с надеждата, че алкохолът ще успокои нервния й стомах, докато наблюдаваше как съпругът й забавлява всички присъстващи с главозамайващата им любовна история.

— Предполагам, че беше само въпрос на време да се върна в Колдхарбър, след като осъзнах, че съм оставил след себе си не само „Фалкънуел“. — Погледът му срещна нейния и тя затаи дъх, когато видя искрите в очите му. — Слава богу, че я намерих, преди някой друг да ме е изпреварил.

Около масата се разнесоха женски въздишки, сякаш за да подчертаят забързания ритъм на сърцето на Пенелопи. Сладкодумието на Майкъл бе от висша класа.

— Не че е имало навалица от други ухажори — обади се подигравателно лейди Холоуей и се изсмя твърде силно. — Нали, лейди Бърн?

Пенелопи остана без думи при това злобно напомняне за предишното й положение и се опита да измисли язвителен отговор, но съпругът й се притече на помощ.

— Не бих понесъл дори мисълта за тях — заяви той сериозно и се взря в нея, докато тя не се изчерви под внимателния му взор. — Точно затова се оженихме толкова бързо.

Лейди Холоуей изсумтя, а господин Уест се усмихна топло и попита:

— А вие, лейди Бърн? Тази връзка… изненада ли ви?

Не можеше да отдели поглед от Майкъл. Той майсторски я бе уловил в мрежата си и не й позволяваше да се измъкне. Макар думите й да бяха отговор на въпроса на вестникаря, те всъщност бяха насочени към съпруга й.

— Съвсем не. Ако трябва да съм честна, имам чувството, че от години съм чакала завръщането на Майкъл. — Тя замълча и поклати глава, усещайки изненадата на всички около масата. — Извинете… не Майкъл. Лорд Бърн. — Тя се засмя леко. — Винаги съм знаела, че от него ще излезе чудесен съпруг. Много съм щастлива, че е моят чудесен съпруг.

Изненада блесна в погледа на Майкъл, но изчезна веднага, прикрита от топлия му смях. Звучеше й толкова непознато.

— Виждате ли? Как бих могъл да не се поправя?

— Наистина. — Господин Уест отпи малко вино и се вгледа в нея над ръба на чашата си. За момент на Пенелопи й се стори, в неговите очи измамата й не би била по-явна, дори да бе избродирала „лъжкиня“ върху вечерната си рокля. Имаше чувството, че той знае, че причината за брака им няма нищо общо с любовта, а съпругът й не е прекарал с нея и секунда, откакто я бе отнесъл в спалнята й, след като бяха консумирали брака си.

И след като я бе оставил сама.

Разбира се. Беше я докоснал единствено за да подсигури законността на брака им, а сега прекарваше нощите си далеч от нея, с бог знае кого, правейки бог знае какво.

Тя се постара да се посвети изцяло на крем карамела си, с надеждата господин Уест да не я притиска за повече информация.

Майкъл отново се обади.

— Не е вярно, разбира се. Аз съм ужасен съпруг, не мога да понеса мисълта да се отделя от нея. Мразя представата за други мъже, които привличат вниманието й, и трябва да ви предупредя, че ще се превърна в истински звяр, когато се открие сезонът и се наложи да я отстъпвам на други партньори за танц или вечеря. — Той спря за момент и Пенелопи усети колко умело се възползва от тишината, а в очите му блести смях, който не бе виждала от детството му. Смях, който всъщност не бе там. Не и наистина. — Всички много ще съжалявате, че съм решил да се върна към задълженията, които изисква титлата ми.

— Не, няма — намеси се виконтеса Тотнъм, а обикновено спокойните й сини очи светеха от вълнение. — Много сме щастливи да приветстваме завръщането ви във висшето общество, лорд Бърн. Наистина няма нищо по-пречистващо от брак по любов.

Това бе лъжа, разбира се. Подобни бракове сами по себе си бяха скандални, но Майкъл и Пенелопи имаха по-висока титла от нея, а поканата им бе дошла от младия неженен Тотнъм, така че възрастната жена не можеше да контролира ситуацията.

Въпреки това Майкъл се усмихна на думите й, а Пенелопи не можа да откъсне поглед от съпруга си. Всичко в него се смекчи в тази усмивка — на бузата му се появи трапчинка, а пълните му устни се извиха, за да го направят още по-красив, ако това изобщо бе възможно.

Кой бе този мъж, който се шегуваше и се усмихваше чаровно?

И как би могла да го убеди да остане?

— Явно наистина е брак по любов. Вижте как съпругата ви попива всяка ваша дума — обади се виконт Тотнъм, очевидно с намерението да ги подкрепи.

Притеснението на Пенелопи, когато Майкъл обърна поглед към нея с избледняваща усмивка, бе съвсем искрено.

Виконтесата изгледа остро сина си и продължи:

— Само да можеше да последваш примера на Бърн и да си намериш съпруга.

Виконтът леко се засмя и демонстративно поклати глава, преди да спре поглед върху Пенелопи.

— Боя се, че Бърн е открил последната идеална булка.

— Тя има сестри, Тотнъм — рече Майкъл шеговито.

Приятелят му се усмихна любезно.

— Нямам търпение да се запозная с тях.

Тя внезапно разбра. С вещината на истински майстор Майкъл бе положил основите на бъдеща среща на Оливия с лорд Тотнъм и евентуалния им брак. Очите й се разшириха и тя изненадано се извърна към съпруга си, който забеляза изражението й и моментално се поправи:

— Откривам, че сега, след като бях така омаян от съпругата ми, не мога да се сдържа да не окуража всички около мен да последват примера ми.

Какви лъжи! Толкова изкусни… Толкова бе лесно да им повярва.

Виконтесата се намеси:

— Е, аз смятам, че това е прекрасна идея. — Тя се изправи и всички мъже сториха същото. — Мисля, че трябва да оставим господата да продължат разговорите си.

Останалите дами последваха примера й и се оттеглиха в друг салон, за да се насладят на чаша шери и малко клюки. Пенелопи не се съмняваше, че тя ще бъде в центъра на второто.

Тя последва виконтесата с тежки стъпки. Тъкмо влизаше в прекрасния малък салон, когато една голяма и топла ръка се обви около нейната и дълбокият глас на Майкъл измърмори:

— Извинете ме, дами, но ако нямате нищо против, имам нужда от съпругата ми за момент. Казах ви, че не понасям да бъдем разделени.

Последва групово ахване, когато Майкъл издърпа Пенелопи в коридора и затвори вратата на салона зад нея.

Пенелопи освободи ръката си от хватката му и се огледа, за да провери дали някой ги е видял.

— Какво правиш? — прошепна. — Това не е прието!

— Бих искал да спреш да ми повтаряш кое е редно и кое не. Не виждаш ли, че така само ме предизвикваш да престъпвам правилата по-често? — Той я дръпна по-далеч от вратата в една слабо осветена ниша. — Ще тръгнат клюки колко силно те обожавам, а ние точно това искаме, скъпа.

— Няма нужда да ме наричаш така и го знаеш — промълви тя. — Не съм ти скъпа.

Той вдигна ръка към лицето й.

— Такава си, когато сме на публично място.

Тя отблъсна жеста му.

— Престани — замлъкна и сниши глас: — Мислиш ли, че ни вярват?

Той я изгледа възмутено.

— И защо да не ни вярват, любов моя? Всяка дума е истина.

Тя присви очи.

— Знаеш какво имам предвид.

Бърн се приведе по-близо до нея и прошепна:

— Зная само, че дори стените в подобни къщи имат уши, скъпа — каза и я облиза. Наистина я облиза, нежно погали извивката на ухото й с език и тя се вкопчи в ръцете му, изненадана от неочакваното удоволствие, което я прониза. Преди да успее да реагира, устните му вече не бяха там, а ръката му вече бе уловила брадичката й, за да я обърне към него. — Справи се великолепно там вътре.

Великолепно. Думата ехтеше приятно в ума й, докато той целуваше местенцето на врата й, където пулсът й бясно препускаше.

— Не ми харесва как осъдително се държат с теб — прошепна тя. — Особено Холоуей.

— Холоуей е кучка. — Пенелопи ахна заради избора му на думи, но той продължи да шепне в ухото й: — Заслужава някой да й хвърли един пердах. Жалко, че графът е твърде слаб, за да го стори.

Удоволствие прониза Пенелопи и тя не сдържа усмивката си.

— Изглежда, нямаш предразсъдъци относно пляскането на жени.

— Само към онези, които харесвам. — Той застина и вдигна глава, а тъмните му очи се впиха в нейните.

Пенелопи опита да пренебрегне подкупващото обещание, което се криеше в думите му. Опита се да си напомни, че това не е истинско, а просто преструвка. Че този странен мъж не е неин съпруг, а че съпругът й само я използва, за да постигне собствените си цели.

Само че тази вечер не беше негова. Беше за нея и сестрите й.

— Благодаря ти, Майкъл — прошепна тя в мрака. — Зная, че не беше длъжен да спазваш тази част от сделката. Не беше длъжен да помагаш на сестрите ми.

Той замълча за дълго.

— Напротив.

Желанието му да спази дадената дума я изненада, макар да й напомни за споразумението им.

— Вероятно все пак има код на честта и сред негодниците. — Тя се поколеба и после продължи: — А останалата част от споразумението ни?

Едната му тъмна вежда се повдигна.

— Кога ще си получа обиколката? — попита тя.

— Учиш се да държиш на своето.

— Нямам много други занимания.

— Скучаеш ли, съпруго?

— Защо да скучая? Взирането в стените на градската ти къща е толкова увлекателно занимание.

Той се засмя на думите й и звукът сякаш сгря цялото й тяло.

— Разбирам. Защо да не получиш обещаното вълнение още сега?

— Защото в момента се опитваме да убедим всички, че си се променил, а измъкването ни няма да помогне.

— О, мисля, че ще е от голяма полза, ако изчезна с порядъчната си съпруга. — Той се приближи още повече. — А и съм сигурен, че ще ти хареса.

— Да се крия из коридорите на Тотнъм Хаус като крадец?

— Не като крадец. — Той надникна извън скривалището им, преди отново да се обърне към нея. — Като дама, която има тайна любовна афера.

Тя изсумтя неодобрително.

— Със съпруга си.

— Да имаш връзка със съпруга си, е… — Той замълча, а очите му потъмняха.

— Буржоазно?

Едното ъгълче на устата му се изви.

— Щях да кажа, че е приключение.

Приключение.

Думата я накара да замръзне. Той се извисяваше над нея, в извивката на устните му се долавяше някакъв намек за самодоволство, дланите му обгръщаха лицето й, а тя направо потъваше в топлината и аромата му… в него самия.

Би трябвало да го отблъсне, да му каже, че сватбената им нощ й се е сторила обикновена и безинтересна точно като вечерята в Тотнъм Хаус. Трябваше да го постави на мястото му.

Само че не можеше, защото искаше това да се повтори. Желаеше той да я целува, да я докосва и да събуди в нея всички онези невероятни усещания, както бе направил, преди да си тръгне, сякаш не е почувствал нищо.

Беше толкова близо, толкова красив и мъжествен. Тя вдигна поглед към очите на мъжа, който в един момент бе вълнуващ и забавен, а в следващия — мрачен и опасен, и осъзна, че е готова за всяко приключение, което той би й предложил.

Дори и тук, в ниша в коридора на Тотнъм Хаус.

Дори това да бе грешка.

Пенелопи опря длани на гърдите му и почувства грубата сила, която бе стаена под пластовете лен и вълна.

— Тази вечер си толкова различен. Не зная кой си.

Нещо мимолетно проблесна в очите му и изчезна толкова бързо, че тя не можа да го определи. Следващите му думи бяха тихи и нежни, спокойни и леко шеговити.

— Тогава защо не ме опознаеш малко по-добре?

Наистина, защо не?

Тя се повдигна на пръсти, за да го доближи, когато той се приведе и завладя устните й в изгаряща, почти нетърпимо изкусителна целувка.

Майкъл я придърпа по-близо до себе си и притисна гърба й към стената, покривайки я с тялото си, като не й остави друга възможност, освен да вдигне ръце и да ги обвие около врата му, да го привлече към себе си, докато кадифените му устни не й дадат онова, което дори не бе подозирала, че иска, което дори не бе знаела, че е възможно — настоятелна, обсебваща целувка, която никога нямаше да забрави. Изгуби представа за всичко освен ширината на раменете му, силата, с която дланите му обхванаха брадичката й, за да я повдигнат и устата й да посрещне още по-добре неговата.

Прокара език по очертанията на устните й, Пенелопи ахна и той се възползва от разтворените й устни, за да нахлуе в устата й, да притисне език в нейния, да я дразни и вкусва, докато не започне да й се струва, че ще умре от силното вълнение. Сякаш по своя собствена воля пръстите й се вплетоха в къдриците на тила му и тя се надигна, за да се притисне до него още по-силно, по-скандално…

Не я интересуваше.

Изобщо не я интересуваше… стига той да не спира. Да не спира никога.

Докато се притискаше към него, ръцете му се плъзнаха надолу в бавна и мъчителна разходка, която ги отведе до извивката на гърдите й. Докосването бе съвсем леко, но достатъчно, за да я накара да изпитва болка на места, за чието съществуване не бе и подозирала. Дланите му продължиха пътуването си все по-надолу, докато накрая не обхванаха задните й части, за да я прилепят към тялото му със сила, която едновременно я стресна и възбуди.

Той простена от удоволствие и тя се опомни за момент, чудейки се дали е възможно Майкъл да е толкова погълнат от ласките, колкото нея. Той отвори очи, за да срещне погледа й за секунда, преди отново да завладее устата й, гмурна се още по-дълбоко, галеше я по-настоятелно, докато тя не се изгуби в невероятното удоволствие. В приключението. В него.

Минаха секунди. Минути. Часове… това не бе важно.

Единственото, което имаше значение, бе този мъж. Тази целувка.

Случващото се.

Всичко приключи, когато Майкъл бавно вдигна глава и нежно я целуна по устните, преди да се протегне и да разтвори ръцете й, които бяха сключени около врата му. Усмихна й се, а нещо в погледа му спря дъха й и тя осъзна, че за първи път от детството им той й отправя усмивка, само на нея.

Беше вълшебно.

Той отвори уста, докато тя напрегнато очакваше думите му, без да може да овладее нетърпението, което я бе обхванало, но това, което се откъсна от там, бе:

— Тотнъм.

Пенелопи объркано присви вежди.

— Обикновено се мръщя, когато видя мъже да прелъстяват дами в собствения ми коридор, Бърн.

— А когато съпрузи целуват съпругите си?

— Честно ли? — Гласът на Тотнъм бе сух като пясък. — Мисля, че това би ми харесало още по-малко.

Пенелопи затвори очи, обхваната от ужас. Толкова майсторски я бе изиграл.

— Обзалагам се, че ще промениш мнението си, когато се запознаеш с Оливия, сестрата на съпругата ми.

След тези думи й се прииска да му причини физическа болка. Истинска. Телесна. Повреда.

Беше го направил нарочно.

Всичко бе заради Тотнъм. За да поддържа илюзията за любовта им, а не защото не можеше да отлепи ръцете си от нея.

Кога щеше да си научи урока?

— Боя се, че не бих могъл да спечеля този облог, ако тя прилича поне малко на сестра си.

Майкъл се засмя, а тя потрепери при този звук. Мразеше го. Мразеше фалша в този смях.

— Дали би могъл да ни дадеш минута насаме?

— Мисля, че се налага, или лейди Бърн никога повече няма да посмее да ме погледне.

Пенелопи се втренчи в гънките по шалчето на Майкъл. Положи огромно усилие, за да звучи спокойно, но бе наясно, че безгрижният тон е абсолютно непостижим в настоящата ситуация.

— Не съм сигурна дали една минута би променила това, милорд.

Отново я бе използвал.

Тотнъм се засмя.

— Брендито чака.

И се отдалечи, а тя остана сама. Сама със съпруга си, който придобиваше неприятния навик да я разочарова. Тя не отдели поглед от искрящо белия плат около врата му.

— Добре изиграно. — В гласа й имаше нотка на тъга. Дори да я бе усетил, той не го показа.

Ако се съдеше по следващите му думи, те бяха прекарали последните минути в разговори за времето, а не се бяха целували в тъмната ниша.

— Вероятно ще мине доста време, преди да успеем да ги убедим, че има и друга причина за брака ни освен „Фалкънуел“.

Тя самата почти го бе повярвала.

Изглежда, наистина не си бе научила урока. Не беше честно, че изпитваше такъв гняв към него. Такава болка. Идеята за брак по любов бе нейна, нали? Можеше да се сърди само на себе си за тези чувства.

Евтина. Използвана. Поне сестрите й щяха да получат порядъчните си, неопетнени бракове. Щеше да си струва. Имаше нужда да вярва в това.

Пенелопи реши да загърби тъгата.

— Защо го правиш? — Той вдигна въпросително вежди и тя продължи: — Защо се съгласи на този фарс?

Бърн отмести поглед.

— Дадох ти дума.

Тя поклати глава.

— Нямаш ли чувството… че се възползвам от теб?

Едното ъгълче на устата му се изви в иронична усмивка.

— А аз не се ли възползвах от теб, когато се оженихме?

Пенелопи не бе гледала на нещата от този ъгъл.

— Предполагам. И все пак… — Искаше й се да каже: това е още по-лошо. Сякаш всичко, което съм и което притежавам, е в услуга на останалите. Тя поклати глава. — И все пак съжалявам, че те моля да правиш това за сестрите ми. За мен.

Бърн поклати глава.

— Никога не съжалявай.

— Още едно правило?

— Само на негодниците. Онези, които залагат, винаги съжаляват.

Той би трябвало да знае.

— Е, въпреки това съжалявам.

— Не е необходимо. Имам добра причина да ти правя компания в тази игра.

Тя застина.

— Така ли?

Той кимна.

— Да. Всички получаваме по нещо.

— А какво получаваш ти? — Майкъл замълча и тя изведнъж се почувства несигурна. — От кого го получаваш? — Той отново не отговори, но Пенелопи не беше глупава. — Баща ми. Предложил ти е нещо. Какво?

— Не е важно. — Тонът му й подсказа, че всъщност е много важно. — Достатъчно е да кажа, че не трябва да съжаляваш за споразумението ни, тъй като и аз ще се облагодетелствам от него. Ще те заведа обратно при дамите — предложи той и протегна ръка към лакътя й.

Колкото и да бе странно, самата мисъл, че той участва в тази преструвка заради собствената си облага, я накара да се чувства още по-зле. Сякаш тя също се бе оказала жертва на лъжите му.

Чувстваше се предадена и рязко се отдръпна от ръката му.

— Не ме докосвай.

Бърн вдигна вежди, когато долови гнева в думите й.

— Моля?

Не искаше той да е около нея. Не искаше нищо да й напомня, че и тя е била измамена.

— Може и да се преструваме на влюбени пред другите, но аз не съм една от тях. Никога повече не ме докосвай. Не и ако не е заради тях.

Не мисля, че бих могла да го понеса.

Той вдигна високо и двете си ръце, за да подчертае, че се подчинява на желанието й.

Пенелопи му обърна гръб, преди да е казала още нещо. Преди да е издала как се чувства.

— Пенелопи — повика я той, когато тя пристъпи в полумрака на коридора. Тя спря и в гърдите й припламна надежда, че той ще се извини. Ще й каже, че е сгрешила и той наистина изпитва нещо към нея. Че я желае. — Частта с дамите ще бъде най-трудна, нали знаеш?

Напразна надежда.

Имаше предвид, че трябва да продължи да се преструва, защото насаме жените ще я разпитват много по-подробно, отколкото, ако са на публично място. Това щеше да е истинско предизвикателство.

Ако той смяташе, че това ще е най-трудната част от вечерта, дълбоко грешеше, защото вече бе преживяла най-неприятния момент.

— Ще се справя с дамите, милорд, точно както се разбрахме. В края на вечерта те ще бъдат абсолютно сигурни, че двамата с теб сме много влюбени, и сестрите ми ще могат да прекарат един чудесен сезон. — В гласа й се прокраднаха стоманени нотки. — Но би било добре да си спомниш, че ми обеща обиколка на клуба си, макар вече да ми стана ясно, че това не е бил щедър жест, а просто заплащане за участието ми в плана ти.

Бърн се вцепени.

— Да, обещах.

Тя кимна решително.

— Кога?

— Ще видим.

Очите й се присвиха при този всеизвестен синоним на думата „не“.

— Да, предполагам, че ще видим.

Обърна му гръб и се отправи към салона с високо вдигната глава и изправени рамене. Завъртя дръжката, отвори вратата и се присъедини към дамите. Самообладанието й бе разклатено, но се закле да не покаже и следа от това.