Сара Маклейн
Негодник по неволя (22)

Глава 21

Бърн си бе представял този момент стотици… хиляди пъти.

Бе разигравал сцената в ума си — как влиза в салона за игра на карти, където го очаква Лангфорд, сам и изнервен, смален от величината и мощта на „Ангела“ — кралството, където властваше Майкъл.

Никога не си бе представял, че ще изпитва нещо различно от триумф в момента, в който слага край на цяло десетилетие, изпълнено с гняв и безсилие. Но не чувство на победа бе обхванало Майкъл, когато отвори вратата на луксозния частен салон, разположен далеч от основната зала на клуба, и срещна безизразния поглед на дългогодишния си враг.

Изпитваше объркване и гняв.

Дори сега, десет години по-късно, този мъж продължаваше да ограбва Майкъл. Днес му бе отнел бъдещето със съпругата му. Не можеше да му позволи да продължава.

В паметта му Лангфорд винаги се бе извисявал властно — бронзова кожа, бели зъби, големи юмруци — мъж, който без колебание взема каквото пожелае, който унищожава животи, без да поглежда назад.

Сега, цели десет години по-късно, той не се бе променил. Беше все така здрав и силен, с малко повече сива коса, но с все същия дебел врат и широки рамене. Времето бе благосклонно към него.

Погледът на Майкъл отскочи към лявата ръка на Лангфорд, която лежеше върху зеленото кадифе на масата. Помнеше превзетите му жестове — ръката му се свиваше в юмрук и почукваше по дървото, за да изиска допълнителни карти или да отпразнува победно раздаване. Докато бе младеж, който започваше да се учи да играе, Майкъл бе наблюдавал тази ръка и бе завиждал на самоконтрола й.

Той седна на стола срещу Лангфорд и мълчаливо зачака.

Пръстите на другия мъж потрепнаха върху сукното.

— Намирам за неприемливо да бъда принуждаван да дойда тук посред нощ от твоите служители.

— Не сметнах, че ще се отзовеш, ако изпратя покана.

— Не си сгрешил. — Майкъл не отговори и Лангфорд въздъхна. — Предполагам, че си ме повикал, за да злорадстваш заради „Фалкънуел“.

— Това също. — Майкъл бръкна в джоба на жакета си, извади доказателството за обстоятелствата около раждането на Томи и приглади хартията с пръсти.

— Признавам, че бях изненадан, че си паднал толкова ниско и си се оженил за момичето на Марбъри, било то и заради „Фалкънуел“. Тя не е точно награда. — Той спря за момент. — Но целта беше земята, нали? Браво! Целта оправдава средствата, предполагам.

Майкъл стисна зъби, когато чу думите, които толкова добре описваха брака им в началото. Мразеше това напомняне, че той бе точно толкова ужасен звяр, колкото и Лангфорд.

Не го прави! Умолителните думи на Пенелопи прозвучаха в ума му и той застина. Ясно усещаше излинелите ръбове на хартията до палеца си. Ти си много повече, отколкото си мислиш. Майкъл завъртя листа хартия в ръката си и се замисли над тези думи, спомняйки си как сините очи на съпругата му го молят да бъде нещо повече. Да бъде по-добър. Достоен.

Обичам те. Последното й оръжие срещу отмъщението му.

Любопитството правеше Лангфорд нетърпелив.

— Давай, момче. Какво има?

Тези резки думи върнаха Майкъл назад във времето, когато бе на двадесет и една, изправен срещу този мъж, горящ от желание да го съсипе. Само че този път не бе в състояние да го стори. С добре премерено махване на ръката запрати листа към него.

Лангфорд го улови, разгъна го и прочете съдържанието му. Не вдигна поглед.

— Откъде го взе?

— Може да притежаваш земите ми, но нямаш моята власт.

— Това ще ме съсипе.

— Силно се надявам. — Майкъл зачака да настъпи моментът на победата. Очакваше, че след като откъснеше поглед от писмото, по лицето на другия мъж ще се изпишат изненада и съжаление, а после ще признае поражението си, но когато погледна в очите на Лангфорд, не тези чувства блестяха там.

Вместо тях имаше възхищение.

— Откога чакаш този момент?

Майкъл се насили да се отпусне назад в стола си и да прикрие изненадата си.

— Откакто ми отне всичко.

— Откакто ти изгуби всичко — поправи го Лангфорд.

— Тогава бях още хлапе, изиграло само няколко игри. — Гневът на Майкъл се събуди. — Но вече не съм. Зная, че ти ме подтикна да играя. Подлъга ме, остави ме да побеждавам, докато залогът не стана огромен.

— Мислиш, че съм мамил?

Погледът на Майкъл не трепна.

— Зная, че си го направил.

Едва доловима усмивка премина по устните на Лангфорд, след което той отново насочи вниманието си към изобличаващия документ, но това бе достатъчно, за да потвърди думите на Майкъл.

— Значи знаеш. Хлапето бе издънка на брат ми, роди го дъщерята на един местен фермер. Жената, за която се ожених, бе безполезна. Имаше достатъчно голяма зестра, но не беше способна да ми роди наследник. Платих на онова момиче, за да взема детето й. По-добре фалшив наследник, отколкото никакъв.

Томи никога не бе приличал на този мъж, липсваха му неговите студенина и пресметливост. Сега всичко придобиваше смисъл и Майкъл откри, че някъде дълбоко в него, под всички погребани чувства, се надига съчувствие към момчето, което някога бе негов най-добър приятел… Момчето, което толкова усилено се бе старало да бъде син на баща си.

Виконтът продължи:

— Имаше само шепа хора, които знаеха, че жена ми никога не е зачевала. — Той вдигна листа с усмивка. — Виждам, че не е трябвало да им вярвам.

— Може би са решили, че ти си онзи, който не заслужава тяхното доверие.

Лангфорд вдигна вежди.

— Продължаваш да ме виниш?

— Все още си го заслужаваш.

— Хайде — присмя му се Лангфорд. — Огледай се. Ти построи това място, изгради живота и състоянието си. Какво би направил, ако си принуден да ги дадеш другиму? Да ги оставиш в ръцете на някой, който не е взел никакво участие в успеха ти? Да не искаш да ми кажеш, че не би направил същото като мен? — По-възрастният мъж остави документа на масата. — Би излъгал. Имаш толкова малко съвест, колкото и аз и това е доказателството. — Облегна се назад в стола си. — Колко жалко, че попаднах на Томи, а не на теб. От теб би излязъл добър син, като гледам колко добре си усвоил уроците, на които те научих.

Майкъл устоя на желанието да се отдръпне назад при тези думи и намека, че прилича на Лангфорд, който се криеше в тях. Усети истинността им и това го изпълни с омраза.

Погледът му се насочи към бележката на масата, чиято важност внезапно се бе оказала колкото сериозна, толкова и незначителна. Ушите му бучаха и той осъзна значението на това, което бе сторил. Което правеше точно в този момент.

Лангфорд продължи, без да осъзнава какво се случва с Майкъл.

— Да говорим по същество. Аз все още притежавам всичко останало, всичко, което баща ти ти остави. Цялото ти минало. Мислиш ли, че не съм очаквал да направиш нещо подобно? — Той бръкна в джоба на палтото си и извади сноп листове. — Двамата много си приличаме. — Остави купчината на масата. — Все още ли играеш на vingt-en-un? Моето наследство срещу твоето.

Когато Майкъл видя прецизно подредените листове върху зеленото сукно, внезапно всичко му се изясни. Стотици, хиляди пъти бе проигравал тази сцена в ума си — проследяваше с поглед как картите се преобръщат и се плъзгат по местата си, броеше десет, четиринадесет, двадесет и две — числата, които бяха погубили собствеността и младостта му.

Винаги бе смятал, че онзи момент е сложил край на всичко добро у него.

Но не беше.

Сегашният миг обаче щеше да изиграе тази роля.

Припомни си какво е усещането да държи Пенелопи в прегръдките си, да усеща устните й под своите и задъханите й молби да не идва тук. Да не прави това. Спомни си как го бе погледнала в очите и го бе помолила да не пропилява този последен шанс за нещо хубаво в живота си, да не захвърля последната останала частица от почтеността си.

Да не позволява на отмъщението да засенчи любовта.

Майкъл протегна ръка към купчината нотариални актове и ги разпръсна по масата. Уелс, Шотландия, Нюкасъл, Девън — къщи, събирани от поколения маркизи, които някога бяха жизненоважни за него… а сега бяха просто съвкупност от тухли и хоросан.

Минало, не бъдеще.

Това бе нищо без Пенелопи.

Какво бе сторил?

Мили боже, обичаше я.

Мисълта го прониза като стрела, съвсем неочаквано и по-силно от всичко останало. Намрази се, че не й го е казал по-рано.

И сякаш призована от мислите му, тя внезапно се появи и извиси глас иззад вратата.

— Може да се опитате да ме спрете с мълчанието и… огромните си размери… но не се залъгвайте, аз определено ще вляза в тази стая!

Майкъл се изправи и видя как вратата се отваря и разкрива объркания Бруно и застаналата пред него разярена Пенелопи. Пазачът вдигна безпомощно ръце, което при други обстоятелства би развеселило Майкъл. Бруно, изглежда, не знаеше какво да прави с тази дребна, странна жена, която притежаваше силата на десетина мъже. А може би и двадесет.

Тя го избута и влезе в помещението с вирната брадичка и изправени рамене, а в очите й бушуваха гняв, раздразнение и решителност.

Никога през живота си не я бе пожелавал по-силно, отколкото в този момент.

Но не искаше да я вижда в близост до Лангфорд. Той се приближи до нея, дръпна я настрани и изрече тихо:

— Не би трябвало да си тук.

— Нито пък ти.

Майкъл се обърна към Крос, който се бе появил на вратата до Бруно.

— Трябваше да я отведеш у дома.

Крос сви рамене.

— Дамата е доста… непокорна.

Пенелопи се усмихна на високия червенокос мъж.

— Благодаря ви. Това вероятно е най-хубавото нещо, което някой някога е казвал за мен.

Майкъл имаше чувството, че всичко тази вечер му се изплъзва от контрол. Преди да успее да промълви и дума, Пенелопи го заобиколи и продължи напред.

— Лорд Лангфорд — поздрави високомерно.

— Пенелопи. — По-възрастният мъж не съумя да скрие изненадата в погледа си.

— За вас съм лейди Бърн. — Думите бяха студени и режещи и Майкъл бе абсолютно уверен, че тя никога не бе изглеждала по-красива. — Като се замисля, за вас винаги съм била лейди, а вие никога не се обърнахте към мен по този начин.

Мъжът присви раздразнено очи и на Майкъл внезапно му се прииска да забие юмрук в лицето му.

Не беше необходимо. Съпругата му бе повече от способна да се погрижи за себе си.

— Виждам, че това не ви харесва. Е, нека ви кажа какво не харесвам аз. Не харесвам наглостта. Както и жестокостта. И определено не харесвам вас. Време е двамата с вас да се разберем, лорд Лангфорд, защото, макар да сте откраднали земите, състоянието и репутацията на съпруга ми и да сте били абсолютно отвратителен баща на приятеля ми, твърдо отказвам да ви позволя да ми отнемете още нещо, презрян старец такъв.

Майкъл вдигна вежди. Знаеше, че трябва да я спре.

Само че не му се искаше.

— Не е необходимо да слушам това. — Лицето на Лангфорд почервеня неприятно, той рязко се изправи и изгледа Майкъл невярващо. — Контролирай жена си, за да не се налага аз да го направя вместо теб.

Майкъл пристъпи напред, изпълнен с ярост от изречената заплаха. Пенелопи се обърна с лице към него, преди да е успял да стигне до виконта.

— Не. Това не е твоята битка.

Думите го поразиха, макар че не би трябвало да се изненадва — съпругата му постоянно го караше да занемява. За какво, по дяволите, говореше тя? Това определено бе неговата битка. Не само очакваше този момент от цяло десетилетие, а и Лангфорд току-що бе заплашил единственото, което му бе скъпо.

Тази мисъл го накара да замръзне. Единственото, което му бе скъпо.

Точно така. От едната страна бе Пенелопи, а от другата — всичко останало. Всички земи, пари, „Ангела“, отмъщението… нищо от това не струваше колкото една частица от тази жена.

Тази великолепна жена, която отново му бе обърнала гръб.

Бе застанала с лице към врага му, когато махна с ръка към Бруно и Крос, които бяха до вратата и изглеждаха много сериозни и плашещи.

— Ще опитате ли да избягате, преди да съм приключила, лорд Лангфорд?

Майкъл не се сдържа и се ухили. Тя беше кралица на амазонките.

Неговата кралица на амазонките.

— Живели сте живота си, необременен от никакви последствия, лорд Лангфорд, и макар да ви уверявам, че истински ще се насладя на падението ви, боя се, че това ще се окаже твърде голямо бреме за онези, които обичам. — Тя сведе поглед към масата, взе документите в ръка и веднага разбра значението на присъствието им. — Залог значи? Победителят взема всичко? — Погледна към Майкъл и за частица от секундата в очите й проблесна някакво чувство, преди те отново да станат безизразни. Въпреки това той го разпозна — разочарование. — Щяхте да залагате ли?

Искаше да й каже истината, да й обясни, че още преди тя да бе влязла в стаята, той вече бе решил, че това не си струва… Че нищо на света не си струва да изложи на риск щастието им. Бъдещето им.

Само че тя вече се бе извърнала към вратата.

— Крос?

Той изправи гръб.

— Милейди?

— Донесете ни тесте карти.

Крос погледна към Бърн.

— Не мисля…

Бърн кимна веднъж.

— Дамата иска карти.

Крос не ходеше никъде без картите си, затова прекоси стаята, извади ги и ги подаде на Пенелопи.

Тя поклати глава.

— Смятам да играя, така че ще имаме нужда някой да раздава.

Лангфорд изсъска:

— Няма да играя карти с жена.

Пенелопи зае мястото от едната страна на масата.

— И аз обикновено не играя с мъже, които обират деца, но изглежда, това е нощта на изключенията.

Крос погледна към Майкъл.

— Тя е невероятна.

В гърдите му се надигна чувство за собственост и той седна до съпругата си.

— И е моя.

Лангфорд се приведе към Пенелопи, а в очите му гореше гняв.

— Не играя карти с жени, особено с такива, които не притежават нищо, което да искам.

Пенелопи бръкна в корсажа си, извади някакъв документ и го постави на масата.

— Напротив, имам нещо, което отчаяно желаете. — Майкъл опита да погледне документа по-отблизо, но Пенелопи го покри с ръка. Когато вдигна очи към нея, хладният й син поглед бе насочен към виконта. — Томи не е единствената ви тайна, нали?

Лангфорд вбесено присви очи.

— Какво имате? Откъде го взехте?

Пенелопи вдигна вежди.

— Изглежда, все пак ще играете карти с жена.

— Всичко, което притежавате, ще унищожи и Томи.

— Мисля, че с него всичко ще е наред, дори това да се разчуе. Но не и с вас, уверявам ви. — Замълча за момент. — И мисля, че знаете защо.

Лангфорд сбърчи чело и Майкъл видя объркването и гнева, които се изписаха на лицето му, преди да се обърне към Крос!

— Раздавай.

Крос погледна към Майкъл, а въпросът в очите му бе толкова явен, както ако го бе изрекъл на глас. Майкъл не бе залагал от десет години. Не бе изиграл дори и една ръка, сякаш през цялото време бе очаквал тази нощ, този момент, когато отново ще залага срещу Лангфорд… и този път ще спечели.

Докато наблюдаваше как гордата му, невероятна съпруга се изправя срещу мъжа, когото бе ненавиждал толкова дълго, осъзна, че омразата, която го бе гнетила през изминалите години при всяка мисъл за Лангфорд и изгубените земи, се бе изпарила заедно с желанието за отмъщение.

Те бяха останали в миналото.

А Пенелопи бе бъдещето.

Ако можеше да я заслужи.

— Дамата ще играе вместо мен. — Той взе доказателството за раждането на Томи и го постави на масата пред нея.

Пенелопи рязко обърна поглед към него и в ясните й сини очи проблесна изненада, когато осъзна значението на жеста му. Той нямаше да съсипе Томи. Някакво дълбоко чувство пробяга по лицето й… смесица от щастие, гордост и още нещо, и в този момент той взе решение да извиква това изражение отново и отново, всеки ден. После то изчезна, за секунда изместено от внезапно безпокойство.

— Имаш каквото искаш, любима. Твое е. — Той вдигна вежди. — На твое място не бих спирал. В печеливша серия си.

Пенелопи погледна към залога на Лангфорд — миналото на Майкъл — и на него му се прииска да я разцелува заради нервността и желанието, които се изписаха върху лицето й… желание да спечели.

Заради него.

Тя кимна на Крос, който бързо разбърка картите.

— Една игра на vingt-et-un. Победителят взема всичко.

Крос раздаде картите — една обърната надолу, една нагоре, и Майкъл внезапно си помисли, че играта не е за дами. Макар правилата да бяха измамно прости, Пенелопи вероятно никога не бе играла и ако нямаше много голям късмет, щеше да изгуби от опитен играч като Лангфорд.

Майкъл се замисли за възможността след цялото това време да се окаже толкова близо до унищожаването на Лангфорд, до възвръщането на земите си и да се провали… И осъзна, че твърде дълго е приемал, че постигането на тази цел ще бъде неговото изкупление. Вече знаеше истината.

Пенелопи бе неговото изкупление.

Пред нея, видима за всички, лежеше четворка пика. Внимателно проследи с поглед как тя вдигна ъгълчето на другата карта, за да провери каква е. Вероятно нищо впечатляващо. После се обърна към Лангфорд и неговата десетка купа, лявата му ръка както винаги бе отпусната върху масата.

Крос отправи поглед към Лангфорд, който веднъж удари по масата.

— Пас.

Сигурно лордът бе стигнал до същия извод като Майкъл — че Пенелопи е новачка и вероятно има прилична ръка, но бе готов да заложи, че тя ще прехвърли целта.

Крос погледна към Пенелопи.

— Милейди?

Тя прехапа долната си устна и привлече вниманието на Майкъл.

— Бихте ли ми дали още една?

Лявото ъгълче на устата на Майкъл се изви в едва доловима усмивка. Толкова е учтива дори когато залагаше за собственост, възлизаща на повече от милион лири, в един от най-изисканите игрални домове в Лондон.

Крос й раздаде още една карта — тройка купа. Общо седем. Майкъл мислено й каза да пасува, защото със следващата карта вероятно щеше да прехвърли двадесет и едно. Това бе най-често допусканата грешка — да се залага на двойка слаби карти.

— Още една, моля.

Крос се поколеба, знаеше какви са шансовете и това не му харесваше.

— Момичето поиска още една — каза Лангфорд самодоволно, знаейки, че ще спечели, и Майкъл се зарече дори по-възрастният мъж да напуснеше клуба, без да е загубил нищо, поне да го запознае с пълната мощ на юмруците си.

Шестица купа зае мястото си до другите карти. Общо тринайсет.

Пенелопи прехапа устни и отново погледна скритата си карта — още едно доказателство, че играе за първи път. Ако имаше двадесет и едно, нямаше да гледа. Тя срещна погледа на Крос, а след това и този на Майкъл. В очите й блестеше притеснение и Майкъл бе готов да заложи цялото си състояние, че е прехвърлила целта.

— Това ли е всичко?

— Освен ако не искаш още една карта.

Тя поклати глава.

— Не.

— Момичето е прехвърлило целта. Дори слепец би го видял. — Лангфорд самодоволно обърна втората си карта. Дама. Общо двайсет.

Тази вечер виконтът бе най-големият късметлия в цял Лондон.

На Майкъл не му пукаше. Просто искаше всичко да свърши, за да може да отведе съпругата си у дома и да й каже, че я обича. Най-накрая.

— Наистина съм надхвърлила двадесет — рече Пенелопи и обърна последната си карта.

Майкъл се приведе напред — сигурен бе, че очите го лъжат.

Осмица каро.

Крос не можа да прикрие изненадата в гласа си.

— Дамата има двадесет и едно.

— Невъзможно! — Лангфорд се наведе напред. — Невъзможно!

Майкъл не се сдържа и се разсмя, привличайки вниманието й.

— Моята великолепна съпруга — изрече гордо и поклати невярващо глава.

До нея настъпи някакво раздвижване и сякаш адът се отприщи.

— Ти, измамна кучко! — Тежките ръце на Лангфорд се озоваха на раменете й и яростно я издърпаха от стола. Пенелопи извика и се препъна, но той я вдигна от пода и силно я разтърси. — Мислиш, че това е детска игра? Измамна кучка!

Не бяха изминали повече от секунда или две, преди Майкъл да я достигне, но те му се сториха цяла вечност. Изтръгна я от хватката на лорда и я побутна към Крос, който да я предпази. После насочи цялото си внимание към Лангфорд.

— Все пак няма да се наложи да съсипвам репутацията ти — изръмжа. — Вместо това ще те убия! — След това улови реверите на жакета на другия мъж и го запрати към стената с всичка сила. Искаше отново и отново да го наказва за това, че се е осмелил да докосне Пенелопи. Че се е опитал да я нарани.

Искаше да го види мъртъв. Веднага.

— Мислиш, че още съм на двадесет и една? — Дръпна Лангфорд от стената и отново го блъсна в нея. — Смяташ, че можеш да дойдеш в моя клуб и да заплашваш съпругата ми, без това да има последици? Мислиш, че бих ти позволил да я докоснеш? Дори не си достоен да дишаш въздуха около нея.

— Майкъл! — Извика тя от другия край на стаята. Крос я спираше да се намеси. — Престани! — Той се извърна, видя сълзи да се спускат по бузите й и застина, разкъсван между желанието да нарани Лангфорд и копнежа да я успокои. — Той не си струва усилието, Майкъл!

— Ти се ожени за нея заради земята — каза Лангфорд, поемайки си въздух с усилие. — Може да си успял да заблудиш всички в Лондон, но не и мен. Зная, че за теб „Фалкънуел“ е по-важен от всичко останало на света. Тя е просто средство за постигане на целта. Мислиш ли, че не го знам?

Средство за постигане на целта. Ехото от думите, които толкова често бе повтарял в началото на брака им, отекна около него като оръдеен залп отчасти защото бяха верни, но най-вече защото вече не бяха.

— Копеле такова. Мислиш, че ме познаваш? — Той отново запрати Лангфорд в стената, а силата на собствените му чувства само разпали гнева му още по-силно. — Аз я обичам. Тя е единственото, което има значение. А ти се осмели да я докоснеш. — Лангфорд отвори уста, но Майкъл го прекъсна, преди да успее да каже и дума. — Не заслужаваш никаква милост. Ти си истински позор като баща, настойник и като мъж. Щедростта на дамата е единствената причина все още да можеш да вървиш без чужда помощ, но ако отново се доближиш на по-малко от миля до нея или чуя дори намек, че си злословил по неин адрес, ще си доставя удоволствието да те разкъсам на парчета. Ясно ли е?

Лангфорд преглътна и бързо кимна.

— Да.

— Съмняваш ли се, че ще го направя?

— Не.

Майкъл блъсна виконта към Бруно.

— Разкарай го и прати някой да доведе Томас Алес. — И уверен, че нарежданията му ще бъдат изпълнени, се отправи към противоположния край на стаята, за да прегърне Пенелопи.

Тя зарови лице в извивката на врата му.

— Какво каза? — прошепна, опряла устни до кожата му. Гласът й трепереше, колкото и ръцете му, които се плъзнаха по гърба й, за да я притиснат към него. Тя вдигна глава и в очите й проблеснаха сълзи. — Какво каза?

Не по този начин бе смятал да й го каже, но нищо в брака им не се бе случило според традициите, така че вероятно нямаше причина този момент да прави изключение. Затова впери поглед в съпругата си, застанал насред помещение за игра на карти в игрален дом, и каза:

— Обичам те.

Тя поклати глава.

— Но ти избра него. Избра отмъщението.

— Не. — Майкъл се облегна на масата, придърпа я да застане между бедрата му и взе ръцете й в своите. — Не. Избирам теб. Избирам любовта.

Пенелопи наклони глава и срещна погледа му.

— Наистина ли?

Внезапно истината се оказа много по-важна, отколкото някога би могъл да си представи.

— Господи, да. Да, наистина. — Обхвана лицето й в дланите си. — Избирам теб, Пенелопи. Избирам любовта пред отмъщението, бъдещето пред миналото. Избирам твоето щастие пред всичко останало.

Тя замълча достатъчно дълго, за да го разтревожи.

— Шест пенса? — Внезапно го обхвана ужас. — Вярваш ли ми?

— Аз… — започна тя и после спря, но той знаеше какво щеше да каже.

Искаше му се да може да възпре думите й.

— Не зная.