Сара Маклейн
Негодник по неволя (23)

Глава 22

Тази нощ Пенелопи не успя да заспи. Дори не опита.

Когато Томи се появи на следващата сутрин, нямаше никакво значение, че е твърде рано за посетители. Той бе застанал до камината, все още с палто и шапка в ръката, когато тя влезе в салона.

Томи се обърна, забеляза зачервените й очи и тактично заяви:

— Мили боже. Изглеждаш толкова ужасно, колкото и той.

Това й бе достатъчно, за да избухне в сълзи.

Приятелят й се приближи към нея.

— О, Пен. По дяволите! Не плачи! Вземам си думите обратно. Изобщо не изглеждаш ужасно.

— Лъжец. — Тя изтри сълзите си.

Ъгълчето на устните му се изви нагоре.

— Не съм. Изглеждаш много добре. Типичната превзето усмихната дама.

Чувстваше се като глупачка.

— Не мога да се сдържа.

— Обичаш го.

Пое си дълбоко въздух.

— Страшно много.

— Той също те обича.

Сълзите отново изпълниха очите й.

— Така казва.

— Не му ли вярваш?

Искаше й се. Отчаяно копнееше за това.

— Не мога… Не разбирам защо. Не разбирам какво в мен го е променило. Какво го е разчувствало и го е накарало да ме обикне. — Сви рамене и сведе поглед към пода, където върховете на зелените й пантофки се показваха изпод подгъва на роклята.

— О, Пен — въздъхна Томи и я прегърна приятелски. — Бях идиот. Както и Лейтън. Другите също. Ти си по-добра от всички нас, взети заедно. — Отстъпи назад, улови я здраво за раменете и я погледна право в очите. — По-добра си и от Майкъл.

Пенелопи си пое дълбоко въздух и приглади реверите на палтото му.

— Знаеш, че не съм.

Той се усмихна иронично.

— И точно затова той не те заслужава. Защото е един невероятен задник, а ти въпреки това го обичаш.

— Така е — отвърна тя тихо.

— Видях го снощи, след като си го оставила. — Пенелопи вдигна поглед към сините очи на Томи и той продължи: — Даде ми доказателството за скандала. Каза ми, че ти си го спечелила от него.

— Той ми го даде — поправи го. — Нямаше нужда да залагам за него. Той нямаше да те унищожи, Томи. Сам спря.

Приятелят й поклати глава.

— Ти го спря. Обичаше го достатъчно, за да му покажеш, че в живота има и други неща, освен отмъщението. Промени го. Даде му нова възможност да бъде онзи Майкъл, когото познавахме, вместо студения Бърн, в който се бе превърнал. Ти премести цели планини. — Потупа я по брадичката. — Той те обожава и всеки може да го види.

Избирам теб. Избирам любовта.

Думите, които цяла нощ бе чувала отново и отново в съзнанието си, вече имаха смисъл и тя внезапно разбра без капчица съмнение, че са верни. Майкъл наистина я обичаше.

Това я замая.

— Той ме обича — изрече тихо, за да усети как звучат думите на върха на езика й. — Обича ме — повтори през смях и се обърна към Томи. — Наистина ме обича.

— Разбира се, че те обича, глупаче такова — усмихна й се той. — Мъже като Бърн не правят фалшиви признания в любов. — Гласът му премина в конспиративен шепот. — Не му е в характера.

Разбира се, че не беше. Великият, опасен Бърн, изтъкан от твърдост и жестокост, мъж, който ръководи игрален дом, отвлича жени посред нощ и е посветил живота си на отмъщението. Такъв мъж не се влюбваше в съпругата си.

Но това някак се бе случило.

И Пенелопи знаеше, че няма смисъл да губи време да се пита как или защо, след като можеше просто да прекара остатъка от живота си, отвръщайки на любовта му.

Усмихна се на Томи и каза:

— Трябва да отида при него, да му кажа, че му вярвам.

Приятелят й кимна доволно и оправи палтото си.

— Чудесен план, но преди да се втурнеш да спасяваш брака си, дали би отделила минутка, за да се сбогуваш с един стар приятел?

Толкова бе нетърпелива да види Майкъл, че не осъзна думите му веднага.

— Да, разбира се. — После замлъкна. — Почакай. Да се сбогувам?

— Заминавам за Индия. Корабът отплава днес.

— Индия? Но защо? — Сбърчи вежди. — Томи, вече няма нужда да заминаваш. Тайната ти… отново си е твоя.

— И винаги ще бъда благодарен за това, но имам запазен билет и би било срамота да го пропилея.

Пенелопи го наблюдаваше внимателно.

— Наистина ли го искаш?

Томи вдигна русите си вежди.

— Ти наистина ли искаш Майкъл?

Да. Господи, да. Тя се усмихна.

— Значи, приключения очакват и двама ни.

Той се разсмя.

— Подозирам, че твоето ще бъде много по-предизвикателно.

— Ще ми липсваш.

Томи наклони глава.

— Ти също, но ще изпращам на децата ви подаръци от далечни земи.

Деца. Искаше да види Майкъл. Веднага.

— Да не забравиш. А аз ще ги забавлявам с истории за чичо Томи.

— На Майкъл ще му хареса — разсмя се той силно. — Очаквам да последват стъпките ми и да се превърнат в отлични рибари и посредствени поети. Сега върви да намериш съпруга си.

Пенелопи се ухили.

— Точно това мисля да направя.

 

 

Майкъл изкачи стълбите към Хел Хаус по две наведнъж. Отчаяно искаше да види съпругата си и се упрекваше, че предишната вечер не я бе заключил в някоя стая в клуба. Не трябваше да я пуска да си отиде, преди да я е убедил, че я обича.

Как бе възможно да не му вярва? Как можеше да не вижда, че побърква ума и тялото му, унищожава спокойствието му и го опустошава с любовта си? Как не виждаше, че отчаяно я желае?

Вратата се отвори точно когато той стигна най-горното стъпало и обектът на мислите му се втурна навън и почти го събори. Пенелопи рязко спря, а зеленото й палто се завъртя около нея и леко докосна краката му, докато двамата се взираха дълго един в друг.

Видът й спря дъха му. Как бе възможно някога да е смятал, че е обикновена? Тя бе истинско бижу сред студения и сив февруарски ден. Зачервени бузи, сини очи и прекрасни розови устни… Искаше му се да я отнесе до най-близкото легло. Тяхното легло. Крайно време беше да си имат легло. Щеше да събори стената между спалните им, за да не се налага никога повече да се взира в проклетата врата.

Тя прекъсна мислите му.

— Майкъл…

— Почакай. — Не искаше да рискува да чуе онова, което тя искаше да му каже. Не и преди да е казал това, което си бе наумил. — Съжалявам. Влез вътре. Моля те.

Тя го последва и масивната дъбова врата се затвори зад гърба им, отеквайки в мраморното фоайе. Погледът й отскочи към пакета в ръката му.

— Какво е това?

Беше забравил, че го носи. Оръжието му.

— Ела с мен. — Хвана я за ръка и му се прииска да не си бе сложила ръкавици, за да може да я докосне. Двамата се изкачиха на горния етаж, той я дръпна в трапезарията и постави опакования в пергамент пакет върху махагоновата маса. — За теб е.

Пенелопи се усмихна любопитно и той с усилие се въздържа да не я целуне. Не искаше да прибързва и да я уплаши. Тя внимателно разви хартията, за да надникне вътре. След това объркано вдигна поглед и махна опаковката.

— Това…

Майкъл бръкна в джоба си, извади кутия кибрит и подпали донесеното. Съпругата му се разсмя и той леко се отпусна при този звук. Беше като музика в празната стая.

— Това е смокинов пудинг.

— Не искам да бъде лъжа, Шест пенса, а да е истина. Иска ми се да се бяхме влюбили над парче смокинов пудинг. — Гласът му пресекваше. — В теб виждам сърцето си, моята цел в живота, душата си.

Последва абсолютна тишина, докато той си припомняше първия път, когато бе изрекъл тези думи, и за секунда си помисли, че може би е закъснял. Че глупавият пудинг не е достатъчен.

И тогава тя се хвърли в прегръдките му и го зацелува. Майкъл вложи всичките си чувства в тази ласка, обичаше начина, по който ръцете й се вплетоха в косата на тила му и лекото й ахване, когато захапа долната й устна. Тя се отдръпна и отвори красивите си сини очи, за да срещне погледа му, но той не бе готов да я пусне и си открадна още една целувка, преди да се закълне:

— Твой съм, любов моя… можеш да правиш с мен каквото поискаш. Когато те откраднах, за да те направя своя, как бих могъл да зная, че сега, тази нощ и завинаги, аз ще бъда този, който ще бъда спечелен, а сърцето ми — откраднато? Зная, че не съм достоен за теб. Осъзнавам, че зад гърба си имам цял един живот на падение, който трябва да променя, но ти се кълна, че ще направя всичко по силите си, за да те направя щастлива, любима. Всеки ден ще се старая да стана мъжът, който те заслужава. Заслужава любовта ти. Моля те… моля те, дай ми тази възможност.

Моля те, повярвай ми.

В очите й блестяха сълзи и когато тя поклати глава, дъхът му спря. Не можеше да приеме тя да му откаже, да не му повярва. Мълчанието помежду им се проточи и той отчаяно чакаше да чуе отговора й.

— Толкова дълго копнях — промълви тя и погали лицето му, сякаш за да се убеди, че той е там. Че е неин. — Копнях за нещо повече, мечтаех за любов. Представях си този момент и теб. — Една сълза се плъзна по прекрасната й буза и той вдигна ръка, за да я изтрие. — Мисля, че те обичах още когато бяхме деца, Майкъл. Мисля, че винаги си бил ти.

Той опря чело до нейното и я придърпа по-близо до себе си.

— Тук съм. Твой съм. Мили боже, Пенелопи, и аз копнях за теб. Толкова силно.

Тя се усмихна, бе много красива.

— Как е възможно това?

— А как би могло да не е така? — Гласът му бе дрезгав и натежал от чувства. — Цели десет години смятах, че отмъщението ще ме спаси, и трябваше да се появиш ти — силната ми, красивата ми съпруга — за да докажеш, че греша, и спасението ми е в любовта. Ти си моето изкупление — промълви той. — Моята благословия.

Пенелопи вече плачеше открито и той целуна сълзите й, преди да завладее устата й в дълга целувка. Вложи цялата си любов в тази ласка, докато накрая и двамата не се задъхаха. Той вдигна глава.

— Кажи, че ми вярваш.

— Вярвам ти.

Облекчено затвори очи.

— Кажи го отново.

— Вярвам ти, Майкъл.

— Обичам те.

Тя се усмихна.

— Знам.

Майкъл отново я целуна, страстно и бързо.

— Прието е дамата да отвърне на чувството.

— Така ли? — засмя се тя.

Той се намръщи.

— Кажете ми, че ме обичате, лейди Пенелопи.

— За вас съм лейди Бърн. — Тя обви ръце около врата му и зарови пръсти в косата му. — Обичам те, Майкъл. Отчаяно те обичам и съм много щастлива, че си решил и ти да ме обичаш.

— Как иначе? Ти си моят воин. Изправи се срещу Бруно и Лангфорд.

Тя се усмихна срамежливо.

— Не можех да си тръгна. Не исках да бъда твоят паднал ангел. Може и да те последвах до ада, но само за да те върна обратно.

Думите й го смириха.

— Не те заслужавам, но се боя, че не мога да те пусна да си отидеш.

Сериозният й син поглед не трепна, когато го попита:

— Обещаваш ли?

С цялото си сърце.

— Да. — Майкъл я прегърна и опря брадичка на главата й, а после си спомни какво друго й бе донесъл. — Донесох печалбата ти, любима. — Извади документите от играта на карти от предишната вечер и ги постави на масата.

— Твоята собственост.

— Не е моя, а твоя. Майсторски спечелена. — Целуна врата й и се усмихна на въздишката й.

Пенелопи поклати глава.

— Има само едно нещо от печалбата снощи, което искам.

— Кое е то?

Тя се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Теб.

— Мисля, че може да съжаляваш за тази печалба, Шест пенса.

Тя поклати глава сериозно.

— Никога.

Двамата отново се целунаха и измина много време, преди любопитството му да се събуди, и той вдигна глава.

— Какво имаше срещу Лангфорд?

Пенелопи леко се засмя и протегна ръка, за да вземе залога си. Разбърка купа документи, за да намери малката квадратна хартийка.

— Забрави да ме научиш на най-важното правило на негодниците.

— Кое е то?

Пенелопи внимателно разгъна листа и му го подаде.

— Когато не си уверен, блъфирай.

Това бе поканата й за „Ангела“.

Изненадата му отстъпи място на смях и гордост.

— Моята дяволита комарджийка. Мислех, че имаш нещо наистина изобличаващо.

Тя му подари една дръзка и сияйна усмивка и Майкъл установи, че вече няма желание да разговаря. Вместо това положи съпругата си на пода на трапезарията, съблече я гола и се наслади на всеки великолепен сантиметър кожа, който се разкри пред очите му. Смехът й премина във въздишки, а той продължи да й напомня отново и отново колко много я обича.

Години след това, когато децата и внуците им питаха от какво е черното петно на масата в трапезарията на Хел Хаус, маркизата на Бърн всеки път разказваше историята за съсипания смокинов пудинг, а маркизът я прекъсваше, за да заяви, че според него резултатът е бил абсолютно съвършен.