Матю Арлидж
Куршум за двама (69)

69.

Хелън стоеше пред бюрото на Уитакър като провинена ученичка. Знаеше защо бе привикана. Той знаеше, че тя знае. Но въпреки това не бързаше и спокойно разлисти една по една страниците на „Еко“, преди да го сгъне и внимателно да го остави настрана с първа страница отгоре.

БЕЗПОМОЩНИ!

Водещото заглавие сякаш изкрещя в лицето й. Беше прочела статията на Емилия Гаранита рано сутринта, още щом се събуди, и веднага разбра, че това ще предизвика сътресения по веригата. В материала имаше няколко очебийни подробности за Ейми и Сам, за Бен и Питър и повърхностни сведения за Мартина. Но освен това пишеше за освобождаването на Микъри и за отстраняването на „старши полицай, работещ по текущото разследване“. Лоша работа. Хелън предположи, че началниците на Уитакър вече са го нахокали здравата, съдейки по заплашителния поглед, с който я посрещна от вратата.

— Аз ще й се обадя — каза Хелън за своя собствена изненада. — Да видим дали ще успея да я убедя да спре.

— Малко е късничко за това, не мислиш ли? Освен това няма нужда. Аз вече й се обадих. Ще бъде тук след пет минути.

Емилия влезе в стаята с вид на котка, успяла да се докопа до каймака. С невъзмутимо спокойствие обмисли дали да предпочете кафе или чай, отдели време за излишни любезности и така нататък. Беше поканена, отличена и очевидно възнамеряваше да се наслади на това удоволствие.

— Има ли нещо ново, което да добавите, господин началник? Все още ли имате доверие на инспектор Грейс като командващ разследването? Има ли някакво развитие?

— Не сме тук, за да говорим за разследването. Тук сме, за да говорим за теб — безцеремонно отвърна Уитакър.

— Не разбирам…

— Време е да се оттеглиш от случая. Вмешателствата ти са подвеждащи и вредни и аз искам това да спре. Никакви статии повече, докато не се появи някоя истина, за която можеш да пишеш. Ясен ли съм?

Хелън се забавляваше с дръзкия му подход — Уитакър бе твърдо решен да получи повишение.

— Искрено се надявам, че не се опитвате да давате нареждания на пресата…

— Точно това правя, по дяволите. И ако бях на твое място, щях да се вслушам в това, което ти казвам.

Неестествено за нея, Емилия се смути, но бързо се окопити.

— С цялото ми уважение…

— Какво знаеш ти за уважението? — излая Уитакър насреща й. — Какво уважение показа ти на семейство Андерсън, докато страдаха? Да крещиш през процепа на пощенската им кутия, да звъниш в дома им денонощно, да седиш пред къщата им часове наред, да ровиш в боклукчийските им кофи…

— Преувеличавате. Аз съм длъжна да…

— Преувеличавам, така ли? Разполагам със списък, в който са описани всички пъти, когато червеният ти фиат с регистрационен номер BD50 JKR е бил паркиран пред къщата им. Списъкът е съставен от бащата на Ейми и е дълъг две страници. Според тези данни си висяла там в полунощ, в два сутринта, в три сутринта. И така нататък, и така нататък… Това е тормоз. Следене. Нужно ли е да ти напомням за общественото запитване „Леверсън“? И за моралния кодекс, който всички журналисти, независимо дали от национални, или от местни медии — той изрече последните две думи с дълбоко презрение, — са се уговорили да спазват?

Този път Емилия нямаше какво да каже, затова Уитакър продължи:

— Бих могъл да настоявам за извинение към семейството на първа страница. Бих могъл да поискам да ти бъде наложена глоба. Мамка му, вероятно бих могъл да издействам уволнението ти, ако наистина го исках. Но аз съм добър човек, затова ще бъда снизходителен. От теб обаче се иска да запазиш некомпетентните си мнения за себе си, в противен случай ще бъдеш позорно прогонена от местната журналистика, а после, дявол да го вземе, няма къде да отидеш, нали?

Емилия си тръгна малко след това, беснееща вътрешно, но безпомощна. Хелън остана безмълвна — и респектирана.

— Наистина ли имаш списък с посещенията й? — попита тя.

— Не, разбира се — отвърна той. — А сега се връщай на работа и постигнете някакъв шибан напредък, Хелън, умолявам те. Спечелих ти малко време. Използвай го.

Хелън напусна кабинета му, удивена от твърдостта му и впечатлена от лоялността му към екипа — и към нея. Но докато крачеше по коридора, не можеше да се пребори с усещането, че тази открита атака срещу настървената журналистка щеше да рикошира върху тях. Емилия бе оцелявала в много по-лоши ситуации от тази и винаги отвръщаше на удара.