Матю Арлидж
Куршум за двама (1)

1.

Сам спи. Бих могла да го убия сега. Лежи с гръб към мен, така че няма да е трудно. Дали ще помръдне, ако се раздвижа? Дали ще се опита да ме спре? Или просто ще бъде доволен, че този кошмар най-после ще свърши?

Така не мога да мисля. Трябва да се опитам да си спомня кое е истинско, кое е добро. Но когато си затворник, дните изглеждат безкрайни, а надеждата умира първа. Ровя в съзнанието си и търся щастливи спомени, които да прогонват мрачните мисли, но ги откривам все по-трудно и по-трудно.

Тук сме едва от десет дни (или може би единайсет?), ала нормалният живот вече ми изглежда като далечен спомен. Прибирахме се на автостоп от концерт в Лондон, когато се случи. Валеше проливен дъжд и автомобилите ни подминаваха, сякаш не ни забелязваха. Бяхме мокри до кости, вече се канехме да се връщаме обратно, когато най-после един микробус отби встрани от пътя. Вътре беше топло и сухо. Предложиха ни кафе от термос. Само ароматът му бе достатъчен да ни вдъхне сили. Вкусът му беше още по-добър. Все още не знаехме, че това щеше да е последната ни глътка свобода.

Когато дойдох на себе си, главата ми пулсираше от болка. Устата ми беше пресъхнала. Вече не бях в топлия микробус, а на някакво студено и тъмно място. Сънувах ли? Чух шум зад гърба си. Оказа се просто Сам, който с мъка се изправи на крака и прокара ръка през гъстата си коса, сега сплъстена от кръв. Бяхме ограбени. Ограбени и захвърлени. Очите ми привикнаха към тъмнината. Изпълзях напред и опипах стените, които ни ограждаха. Студени, твърди плочки. Блъснах се в Сам и за един кратък момент го прегърнах, вдишвайки онзи аромат, който толкова много обичам. После моментът отмина и двамата осъзнахме целия ужас на ситуацията, в която се намирахме.

Намирахме се в запустял басейн за скокове от трамплин.

Изоставен и рушащ се — липсваха трамплините, табелите, дори стълбите. Всичко, което можеше да бъде задигнато, вече го нямаше. Бе останал само дълбок резервоар с гладки стени, от който бе невъзможно да се измъкнеш.

Дали онази зла гад чуваше писъците ни? Вероятно да. Защото, когато най-после замлъкнахме, нещо се случи. Чухме звън на мобилен телефон и за един кратък момент на безумно щастие си помислихме, че някой идва да ни спаси. Но после видяхме екрана на телефона, който светеше на дъното на басейна. Сам не помръдна, затова аз хукнах. Защо трябваше да съм аз? Защо винаги трябваше да съм аз?

— Здравей, Ейми.

Гласът от другия край на слушалката бе деформиран, нечовешки. Исках да моля за милост, да обясня, че са направили ужасна грешка, ала фактът, че знаеха името ми, сякаш срина цялата ми увереност. Не казах нищо, така че гласът продължи безмилостен и хладнокръвен:

— Искаш ли да живееш?

— Кой си ти? Какво си направил с н…

— Искаш ли да живееш?

В продължение на минута не можех да отговоря. Езикът ми не помръдваше. Но после…

— Да.

— На пода до телефона ще откриеш пистолет. Зареден е с един патрон. За теб или за Сам. Това е цената на свободата ти. Трябва да убиеш, за да живееш. Искаш ли да живееш, Ейми?

Не можех да говоря. Исках да повърна.

— Е, искаш ли?

И тогава връзката прекъсна. Точно когато Сам попита:

— Какво казаха?

Сам спи до мен. Бих могла да го направя сега.