Матю Арлидж
Куршум за двама (5)

5.

Поройният дъжд отмиваше сълзите й. Усещането би трябвало да е пречистващо, но не — беше стигнала твърде далече. Проправяше си път през шубраците, без да обръща внимание на посоката. Просто не трябваше да спира. Искаше да се махне надалече, надалече.

Трънлив клон раздра лицето й, камъни разраняваха стъпалата й, но тя продължаваше напред. Трескаво се оглеждаше за някого, за нещо, ала наоколо имаше само дървета. В един момент я връхлетя ужасна мисъл — дали изобщо все още се намираше в Англия? Опита се да извика за помощ, но гласът й беше слаб, прегракнал.

Семейства се редяха търпеливо пред шейната на Дядо Коледа на сампсънския коледен базар, който всъщност не беше нищо повече от няколко шатри, разпънати в калното поле, но на децата явно им харесваше. Четиридесет и три годишният Фреди Грийн тъкмо бе захапал първия си пай с кайма за сезона, когато я забеляза. В проливния дъжд тя приличаше на призрак. Паят с кайма на Фреди застина във въздуха, докато тя бавно, но целеустремено пресичаше базара с накуцване, фиксирала поглед върху него. Отблизо видът й не беше призрачен, а жалък — мокра, окаляна, кървяща и мъртвешки бледа. Фреди не искаше да има нищо общо с нея — изглеждаше душевноболна — но не можеше да помръдне краката си, сякаш беше парализиран от свирепия й втренчен поглед. Тя измина последните няколко метра по-бързо от очакванията му и той внезапно залитна назад, повален от тежестта на тялото й. Паят му направи тройно салто във въздуха и се приземи с мощно пляс в една кална локва.

В мобилния офис на базара, загърната в одеяло, тя продължаваше да изглежда душевноболна. Отказваше да им каже къде живее и откъде идва. Нямаше представа дори кой ден е. Всъщност единственото, което успяха да изкопчат от нея, бе това, че се казва Ейми и че сутринта е убила приятеля си.

Хелън наби спирачки пред Централното полицейско управление на Саутхамптън — футуристичната сграда от стъкло и метал, издигаща се високо над нея, предлагаше фантастични гледки към града и пристанищата. Беше построена преди година-две и по всички параграфи си беше впечатляващ пандиз. Свръхмодерни арестантски килии, екип на Британската кралска прокуратура, лаборатория за тестове „Смарт Уотър“^[1] — изобщо всичко, от което би могъл да се нуждае съвременният полицай. Тя паркира мотоциклета си и влезе в сградата.

— Спиш в работно време ли, Джери?

Дежурният сержант се отърси от дрямката си и се опита да си придаде зает вид. Всички изпъваха гърбове всеки път, когато Хелън влезеше. И не само защото тя беше детектив инспектор; имаше нещо в осанката й, което ги караше да се държат така. С внушителния си ръст от метър и осемдесет и кожените си рокерски дрехи тя излъчваше мощна енергия и амбиция. Никога не закъсняваше, никога не страдаше от махмурлук, никога не боледуваше. Живееше и дишаше за работата си със страст, за каквато те само можеха да мечтаят.

Хелън се запъти право към отдел „Тежки престъпления“. Саутхамптън може и да разполагаше с революционно новаторско полицейско управление, но градът, за който отговаряше, си оставаше непроменен. Докато преглеждаше делата си, Хелън изпита лека досада от баналните случаи. Семеен скандал, завършил с убийство — два провалени живота и едно дете под опеката на социалните служби. Опит за убийство на фен на „Сейнтс“ от гостуващи поддръжници на „Лийдс Юнайтед“. И най-накрая — бруталното убийство на 82-годишен мъж при объркал се уличен обир. Нападателите бяха изпуснали откраднатия портфейл в бързината да напуснат местопрестъплението, предоставяйки на полицията ясен отпечатък, по който да ги идентифицират. Извършителят бе добре известен на саутхамптънската полиция — поредният мизерник, опропастил предстоящите коледни празници на нищо неподозиращо семейство. Хелън трябваше да изложи подробностите пред екипа на Британската кралска прокуратура тази сутрин. Тя отвори папката с твърдото убеждение, че този малък бандит ще си получи заслуженото.

— Не се разполагай твърде удобно. Чака те работа.

Партньорът й, детектив сержант Марк Фулър, се приближи до бюрото й. Привлекателен и кадърен полицай, Марк бе работил рамо до рамо с Хелън през последните пет години. Убийства, отвличания на деца, изнасилвания, трафик на жени — беше й помагал да разреши куп неприятни случаи и тя постепенно свикна да разчита на неговата преданост, интуиция и смелост. Тежкият му развод обаче му се беше отразил зле и напоследък не се справяше добре с работата си. На Хелън й стана неприятно, като усети, че той отново миришеше на алкохол.

— Младо момиче, което твърди, че е убило приятеля си. — Марк измъкна снимка от папката си и я подаде на Хелън. В горния десен ъгъл стоеше познатият печат „изчезнал“. — Името на жертвата е Сам Фишър.

Хелън погледна ведрото лице на снимката. Младият мъж имаше порядъчен вид, излъчваше оптимизъм, дори известна доза наивност. Марк изчака за момент, за да даде възможност на Хелън да разгледа снимката, после й подаде още една.

— И нашата заподозряна. Ейми Андерсън.

Хелън не успя да скрие изненадата си, докато оглеждаше снимката. Красиво и жизнерадостно момиче на не повече от 21 години. С дълга буйна коса, поразителни кобалтовосини очи и нежни устни, тя изглеждаше като олицетворение на младостта и невинността. Хелън взе якето си.

— Да тръгваме.

— Искаш ли да шофираш, или аз…

— Аз ще шофирам.

Двамата мълчаливо се отправиха към паркинга. Пътьом Хелън забра и следователката, с която работеше по случаи с обявени за издирване хора. Неустоимата чаровница Чарлийн Брукс — Чарли, бе добър полицай, усърдна и енергична, но категорично отказваше да се облича като ченге. Днешният й избор на тоалет включваше прилепнал по тялото кожен панталон. И макар в пълномощията й да не влизаше критикуване на работното облекло на колегите й, Хелън все пак се изкушаваше да го направи.

Алкохолният дъх на Марк се усещаше още по-силно в купето на колата. Хелън го изгледа многозначително и отвори прозореца си.

— Е, какво имаме? — попита тя.

Чарли вече беше отворила папката си.

— Ейми Андерсън. Обявена за издирване преди малко повече от две седмици. За последен път е видяна по време на концерт в Лондон. Вечерта на втори декември е изпратила имейл на майка си, в който я уведомява, че си тръгва на автостоп със Сам и ще се прибере преди полунощ. Оттогава и двамата са в неизвестност. Майка й се е обадила в полицията.

— А после какво?

— Тази сутрин се появява в Сампсънс. Казва, че е убила приятеля си, после млъква. До този момент не е обелила и дума на никого.

— А къде е била през цялото това време?

Марк и Чарли се спогледаха, преди Марк да отговори.

— Знаем толкова, колкото и ти.

Оставиха колата на паркинга пред коледния базар и се запътиха към очукания мобилен офис на обекта. Хелън прекрачи прага и бе шокирана от гледката, която я посрещна. Младата жена, сгушена под дрипаво одеяло, изглеждаше подивяла, психически неуравновесена и болезнено слаба.

— Здравей, Ейми. Аз съм детектив инспектор Хелън Грейс. Наричай ме Хелън. Може ли да седна?

Никакъв отговор. Хелън внимателно се настани на стола срещу нея.

— Бих искала да поговорим за Сам. Имаш ли нещо против?

Момичето вдигна поглед и подивялото й изражение издаде ужаса, който я обзе. Хелън внимателно се вгледа в нея и мислено я сравни със снимката, която бе видяла малко по-рано. Ако не бяха поразително сините й очи и белегът от травма на брадичката й, трудно биха я идентифицирали. Блестящата й коса висеше мазна и сплъстена. Ноктите й бяха дълги и мръсни. Лицето, ръцете и краката й носеха следи сякаш от самонараняване. А и миризмата. Първо те удряше миризмата. Сладникава. Остра. Противна.

— Трябва да открия Сам. Можеш ли да ми кажеш къде е?

Ейми затвори очи. Една сълза се отрони изпод клепача й и потече надолу по бузата й.

— Къде е той, Ейми?

Дълго мълчание; после тя най-после прошепна:

— В гората.

Ейми категорично отказа да напусне убежището си в офиса, така че Хелън трябваше да използва кучето. Тя остави Чарли да наглежда Ейми, а Марк взе със себе си. Ретривърът Симпсън зарови муцуна в окървавените парцали, служили някога за дрехи на Ейми, после се втурна през гората.

Не беше трудно да се види откъде бе минала. Толкова сляпо се беше лутала в гората, толкова безразсъдно, че бе направила огромни дупки в гъстия шубрак. Парчета плат и късчета кожа маркираха пътя й. Симпсън ги вадеше, докато скачаше през храстите. Хелън го следваше, а Марк бе твърдо решен да не се остави да го изпревари жена. Но се задъхваше и миришеше на пот и алкохол.

Пред погледите им изникна самотна сграда. Обществена баня, предвидена за събаряне преди много години, тъжна реликва от отдавна отминали времена на веселие. Симпсън започна да драска по заключената с катинар врата, после започна да обикаля сградата, докато накрая спря пред един счупен прозорец. По нащърбените ръбове на стъклото имаше следи от прясна кръв. Бяха намерили мястото, откъдето беше се измъкнала Ейми.

Достъпът в сградата беше затруднен. Въпреки занемареното състояние на сградата, всички входове бяха старателно заключени и обезопасени. Но защо бяха нужни всички тези предпазни мерки? Наоколо не живееше никой. В крайна сметка катинарът беше разбит и те пристъпиха предпазливо вътре, обути в стерилни калцуни. Не им отне много време да го открият. Лежеше на около пет метра под тях, на дъното на басейна. Малко се забавиха, докато намерят стълба, след което Хелън се озова в басейна, лице в лице със Сам — приятеля на Ейми. Имаше вид на свястно момче, щеше да му отива кариера в адвокатска кантора, но точно в този момент той изглеждаше като труп на стар клошар, намерен на улицата. Дрехите му бяха омазани с изпражнения и урина, ноктите му — изпочупени и мръсни. А лицето му… Чертите на изпитото му лице бяха застинали в отблъскващо изражение на гняв, агония и ужас. Приживе е бил привлекателен и успял. В смъртта беше отблъскващ.