Матю Арлидж
Куршум за двама (17)

17.

Стаята, отделена специално за това разследване, кипеше от трескава дейност. На дъската имаше забодени снимки на Ейми и Сам, карти с маршрута им от Лондон до Хампшир, диаграми и снимки на изоставения басейн, списъци с имената на приятели и близки и т.н. Сандерсън, Макандрю и Бриджис разпитваха по телефона потенциални свидетели, а компютърните оператори въвеждаха наличната информация в HOLMES 2^[1] и съпоставяха данните за това отвличане с десетките хиляди престъпления, съхранявани в огромната база данни.

Марк спря до вратата, неспособен да прекрачи прага. Главата му пулсираше, връхлитаха го периодични пристъпи на гадене, трескавото оживление в стаята му причиняваше световъртеж. Изкушаваше се да се обърне и да избяга, ала знаеше, че трябваше да си понесе последствията. Той влезе в стаята и се запъти право към бюрото на Чарли.

— Тъкмо навреме — весело го посрещна тя. — Оперативката започва след десет минути. Все щях да я изтърпя, а и ти вече си тук…

Марк много харесваше Чарли в дни като този. Въпреки безотговорното му държание и липса на професионализъм, Чарли никога не го съдеше. Точно обратното — винаги бе готова да протегне ръка за помощ. Марк се почувства виновен за това, че я е разочаровал.

— Ще отида да ти донеса чаша кафе. Ще се освежиш, преди да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа — продължи тя.

Чарли тъкмо се надигаше от стола си, за да изпълни намерението си, когато зад тях прокънтя гласът на Хелън — силен и отчетлив.

— Детектив сержант Фулър. Колко мило, че благоволихте да се присъедините към нас.

Марк много се притесни. Ето че дойде време да получи заслуженото си. Той се завъртя на пета и пое по дългия път на срама към кабинета на Хелън. Екипът все така продължаваше да работи усилено, но никой не изпускаше осъдения от поглед.

Марк затвори вратата зад себе си и се обърна с лице към Хелън. Тя не му предложи стол, затова той остана прав. Очевидно искаше целият екип да го вижда. Марк се засрами още повече.

— Съжалявам, шефе.

Хелън вдигна поглед от бюрото си.

— За какво съжаляваш?

— Че пропуснах срещата ни. Че се държа непрофесионално. Че…

Марк си бе подготвил реч по пътя към управлението, но в момента не можеше да си я спомни. Положи усилия да я възстанови в съзнанието си, но тя упорито му се измъкваше. Главата му продължаваше да тупти, непрекъснато му се виеше свят — той просто искаше да се махне оттук.

Хелън го гледаше втренчено, но изражението на лицето й си оставаше неразгадаемо. Ядосваше ли му се? Или изпитваше разочарование? Или просто отегчение?

Последва дълго мълчание. Накрая тя заговори:

— Е…

Марк продължаваше да мълчи — все още не можеше да проумее какво точно искаше Хелън от него.

— Ще ми кажеш ли какво става? Закъсняваш. Пиян си. Млад мъж си, а изглеждаш като парцал.

Марк не можеше да оспори това, затова продължи да мълчи. От опит знаеше, че човек не биваше да прекъсва Хелън, когато е набрала скорост.

— Знам, че преживяваш тежък период, Марк, но съм длъжна да те предупредя, че си на косъм да изхвърчиш оттук. Уитакър с нетърпение чака повод да се отърве от теб, повярвай ми. Не искам да се стига дотам, затова просто ми кажи какво става. Намираме се в трудна ситуация и аз имам нужда от подкрепата ти, тялом и духом.

— Излязох и изпих две питиета…

— Пробвай пак.

Главата на Марк започна да пулсира още по-мощно.

— Добре, много питиета, но имах среща с едни приятели и…

— Пробвай пак. И ако отново ме излъжеш, ще вдигна телефона и лично ще се обадя на Уитакър.

Марк заби поглед в пода. Ненавиждаше грубото натякване относно пиенето му, усещаше неодобрението. Всички знаеха, че Хелън никога не пиеше, така че как да признае, че се наливаше всяка вечер, без да изглежда жалък?

— Къде отиде?

— В „Юникорн“.

— Божичко. И?

— Пих там от осем вечерта до осем сутринта. Бира, уиски, водка.

Готово — всички карти на масата.

— От колко време е така?

— Два месеца. Или три може би.

— Всяка нощ?

Марк сви рамене. Не успя да намери сили да каже „да“, макар да бе очевидно, че това е отговорът. Ставаше ясно — и за Хелън, и за Марк — че го делеше само крачка от алкохолизма. Той неволно зърна отражението си в стъклената стена зад Хелън. В съзнанието си все още се виждаше като хубавия мъж отпреди година — висок, строен, с гъсти къдрици — но сега бе стигнал дъното и му личеше. Отпусната кожа, безжизнен поглед. Небръсната, раздърпана развалина.

— Не мога да продължавам така. — Просто се изплъзна от езика му. Не го бе планирал. Не искаше да го казва. Ала наистина имаше нужда да поговори с някого. Хелън винаги бе откровена с него. Той й дължеше същото. — Не мисля, че е честно спрямо теб и екипа да съм пречка за работата…

Хелън го погледна право в очите. За пръв път през днешния ден Марк забеляза смекчаване в изражението й.

— Знам как се чувстваш, Марк, и ако имаш нужда да се оттеглиш за малко, да си починеш, няма проблем. Но не и да напускаш. Не можеш да ми причиниш това.

Гласът й бе твърд като стомана.

— Твърде добър си, за да зарежеш всичко. Ти си най-способният детектив сержант, с когото някога съм работила.

Марк не знаеше какво да каже. Очакваше подигравки, но тонът й бе мил, а предложението за помощ звучеше напълно искрено. Наистина бяха преодолели много трудности заедно — случаят с убийствата на „Паджет стрийт“ от миналата година бе връхната точка в кариерата на Марк — а с времето бяха изградили силна професионална връзка. По някакъв начин доброто й отношение се оказа много по-мъчително за него, отколкото гневът й.

— Искам да ти помогна, Марк — продължи тя. — Но имам нужда от теб тук. В разгара сме на разследване за убийство, така че, когато ти кажа, че искам да бъдеш някъде в 09:30, значи трябва да си там, дявол да го вземе. Ако не можеш да го направиш — или не искаш — ще те прехвърля в друг отдел или ще бъдеш отстранен от длъжност. Разбираш ли?

Марк кимна.

— Никаква водка за закуска — продължи Хелън. — Никакви обедни разходки до кръчмата. Никакви лъжи. Ако ми се довериш, аз ще ти помогна и заедно ще преодолеем това, но трябва да ми се довериш. Вярваш ли ми?

Марк вдигна глава и я погледна в очите.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Хубаво, тогава да запретваме ръкави. Оперативката започва след пет минути.

И след тези думи тя отново потъна в работата си. Марк излезе от кабинета й — замаян от неочаквания обрат, но много по-спокоен. Хелън Грейс винаги успяваше да го изненада.