Матю Арлидж
Куршум за двама (29)

29.

Неочакваното й посещение много ги зарадва. При тях почти не идваха хора — та кой нормален човек би дошъл тук? — а тези, които все пак минаваха, обикновено не го правеха с добра умисъл. Крадци или разбойници. Наоколо рядко се навъртаха полицаи, а от социалните служби нямаше и следа. Тъжна история.

Майка й подскочи сепнато, когато на вратата се звънна. Мари бе толкова погълната от телевизионното състезание „Танцувай със звездите“, че не бе чула стъпките по коридора към апартамента. Но Ана ги чу. Всеки път, когато Ана чуеше шум отвън, сърцето й ускоряваше ритъм. Всички съседни апартаменти бяха необитаеми, така че, ако не беше някой бездомник, който търси подслон, или цигани на оглед за плячка, значи идваха заради тях. Стъпките спряха пред входната им врата. Ана искаше да предупреди майка си и изръмжа с всичка сила, обаче Флавия танцуваше фокстрот и Мари не откъсваше очи от телевизора. После се чу звънецът — силно и ясно. Мари хвърли поглед към Ана — миг колебание — после реши да не отваря.

Ана се зарадва. Тя не обичаше посетители. Не обичаше изненади. И въпреки всичко я глождеше любопитство. Защото стъпките по коридора бяха леки и потракващи. Като от обувки на токчета. Ана се засмя вътрешно. Не беше чувала подобен звук, откакто курвите се изнесоха.

Посетителят им отново позвъни. Само веднъж — учтиво, но настоятелно. После чуха гласа й, викаше имената им и питаше дали би могла да разговаря с тях. Мари намали звука на телевизора — вероятно, ако не ги чуваше, щеше да си помисли, че ги няма, и да си тръгне. Всъщност нямаше смисъл — светлината и шумът от техния апартамент бяха като сигнален огън в тъмна нощ. После звънецът иззвъня за трети път и тогава Мари стана и се запъти към вратата. Ана я проследи с поглед — мразеше да я оставят сама. Ами ако нещо се случеше там, навън?

Но минута по-късно Мари се върна, следвана от симпатична жена, която носеше няколко найлонови торби. Изглеждаше като социален работник, само че не беше потисната като повечето и носеше прилични дрехи. Огледа стаята, после се приближи до Ана и коленичи до инвалидната количка.

— Здравей, Ана. Казвам се Ела.

Имаше толкова топла усмивка. Ана я хареса от пръв поглед.

— Тъкмо казвах на майка ти, че работя за организация, наречена „Падащи звезди“. Може да си виждала нашите реклами в местния вестник. Знам, че майка ти обича да ти го чете.

Ухаеше прекрасно. На рози.

— Всяка година раздаваме кошници с храна на семейства като вашето, които имат затруднения да излизат. Как ти звучи това? Харесва ли ти?

— В този дом няма място за съжаление — остро се намеси Мари.

— Това не е съжаление, Мари — отвърна Ела и се изправи. — Това е просто подадена ръка за помощ. Не сте длъжни да я приемете. Има много други хора, които с радост биха грабнали тези лакомства, повярвай ми!

Думата „лакомства“ попадна точно в целта. Мари стоеше притихнала, докато Ела вадеше от торбите различни консерви и пакети. Истински съкровища — освен обичайните кутии със супа, нектари и шербет за Ана, имаше локум и шоколад с джинджифил. Помощите бяха подготвени с голямо старание — Ана се изненада, че съществуваха толкова загрижени хора, отделили от времето си за всичко това. Ела се държеше изключително учтиво, задаваше на Мари куп въпроси за Ана. Какво обичаше да й четат? Харесваше ли историите за Трейси Бийкър? Кои телевизионни предавания гледаше? Ана се разтапяше от цялото това внимание.

Тази година имаха късмет. Присъстваха в нечий благотворителен списък. Мари бе във възторг и празничното настроение се поохлади за кратко, когато отиде да донесе бутилката шери. Ана погледна към гостенката. Жената се усмихваше и кимаше, но изглеждаше леко напрегната. Ана реши, че може би графикът й я притискаше, ала не беше така, защото, когато Мари се върна, Ела предложи да опитат пая с кайма. Тя не си взе, но настоя Мари да го пробва. Беше прясно изпечен — благотворителна коледна акция на пекарна по „Сейнт Мери Роуд“.

Ела видимо се отпусна, след като Мари го опита. И точно тогава нещата започнаха да се объркват. Мари се почувства зле — прилоша й, повдигаше й се. Опита се да стане права, но не успя. Ела се втурна да й помогне, но после внезапно, напълно неочаквано блъсна Мари на пода. Какво правеше тази жена?! Ана искаше да крещи, да вика, да се бие, но можеше само да ръмжи и да плаче. Ела притисна майка й към пода и завърза ръцете й зад гърба с някаква отвратителна жица. Спри, моля те, спри. Пъхаше нещо в устата й, крещеше й. Защо? С какво го бе заслужила? После „Ела“ погледна към Ана. Сякаш се бе превърнала в коренно различен човек. Очите й бяха студени, усмивката — ледена. Тя тръгна към Ана. Момичето искаше да се съпротивлява, но безполезното й тяло не помръдваше. После жената нахлузи някаква торба върху главата й и всичко потъна в мрак.