Матю Арлидж
Куршум за двама (36)

36.

Украсите се прибираха и животът отново започваше да си тече постарому. Има нещо особено тъжно и потискащо в офис, който след коледните празненства все още е окичен с гирлянди. Някои хора им се радваха и през януари, но Хелън не бе от тях, затова бе възложила на един полицай да махне всичко, до последната дрънкулка. Искаше стаята на разследването отново да добие предишния си вид. Искаше да възвърне концентрацията си.

Както можеше да се очаква, Уитакър попита за актуалната информация по случая, затова Хелън се отправи директно към кабинета му. Медийното внимание към убийството на Сам сякаш бе отшумяло — местните криминални репортери бяха заинтригувани от конфискацията на огромното количество кокаин на портсмутското пристанище — и Уитакър бе доволен от това, така че срещата им, като никога, приключи бързо.

Когато се върна в стаята, Хелън веднага усети, че ставаше нещо — във въздуха се усещаше напрежение и никой не смееше да я погледне в очите. Чарли се забърза към нея, после спря неуверено, сякаш не знаеше как да започне. Хелън за пръв път я виждаше онемяла от смущение.

— Какво се е случило? — попита Хелън.

— Сандерсън току-що получи обаждане от униформен полицай.

— И?

— Тръгнаха към „Мелбърн Тауър“.

О, господи, не.

— Майка и дъщеря са открити мъртви в апартамента си. Мари и Ана Стори. Много съжалявам.

Хелън я погледна така, сякаш Чарли беше луда — сякаш си правеше някаква извратена шега с нея — но лицето на Чарли бе толкова сериозно и изтерзано, че всички съмнения на Хелън се изпариха.

— Кога?

— Обаждането постъпи преди половин час. Но ти беше в кабинета на началника и…

— Трябваше да ме уведомите незабавно. За бога, Чарли, защо не дойде да ми го кажеш?

— Исках първо да се запозная с подробностите.

— Какви подробности? Защо?

— Смятам… ние смятаме, че това може да е третото отвличане.

Целият екип гледаше нея и затова Хелън положи огромно усилие да запази самообладание. Разпореди всички обичайни процедури, но в мислите си вече бе в другия край на града. Трябваше да отиде там, за да се увери лично дали съществуваше подобна вероятност. Докато се придвижваше с мотоциклета си към „Мелбърн Тауър“, тя си мислеше за всички неща — и хубави, и лоши — които бяха преживели заедно. Това ли беше краят, който ги бе чакал през цялото това време? Това ли бе тяхната награда за трудностите, през които бяха преминали?

Има дни, в които животът те рита право в гърлото. На Хелън й призля, когато Чарли й съобщи новината. Тя отчаяно искаше да е станала грешка, копнееше с цялото си сърце да върне времето назад и някак си да предотврати случилото се. Ала не можеше — Мари и Ана бяха мъртви. Екип от строителни експерти правели оглед на сградата, когато забелязали странно съобщение с молба за помощ, изписано върху провесен от четвъртия етаж чаршаф. Качили се да проверят, но никой не отворил, макар че вътре светело, а телевизорът работел, затова се обадили в полицията. Отзовалите се полицаи не били особено доволни — отнело им цяла вечност да свалят желязната решетка, а входната врата била заключена с толкова резета, че се наложило да я разбият с множество изстрели в ключалките. През цялото време били убедени, че напразно си губят времето — че обитателите се крият нарочно или са надрусани, или нещо такова. Но когато влезли, открили майка и дъщеря, които лежали една до друга на пода във всекидневната.

Първата им мисъл била самоубийство. Заключваш се вътре и го правиш. Само че при огледа не успели да открият никакви ключове — нито за вратата, нито за катинарите на външната решетка. И нещо още по-странно — жертвите имали зареден пистолет. Лежал на пода до тях неизползван. Нямало никакви въжета, никакви празни шишенца от хапчета или отрова — никакви видими улики за самоубийство. При огледа на външния коридор не открили каквито и да било следи от влизане с взлом, а вътре липсвали признаци за обир.

Всичко изглеждаше много странно. Те бяха просто… мъртви. Мухите, които кръжаха около труповете, подсказваха, че са мъртви от доста време.

Хелън помоли униформените полицаи да претърсят сградата и околните площи — „Търсим мобилен телефон“ — а тя се присъедини към криминалистите за огледа на телата. Никога досега не бе губила самообладание в присъствието на колеги. До този момент. Не можеше да понесе да ги гледа в това състояние. Двете бяха преживели толкова много мъки и страдания и въпреки всичко не бяха загубили любовта. При тях винаги имаше усмивки и смях, независимо от обстановката и ежедневните прояви на насилие. Дори само това бе достатъчно да убеди Хелън, че тук не ставаше дума за самоубийство, а наличието на пистолета категорично отхвърляше всякакви съмнения.

Хелън се оттегли в миниатюрната кухничка, за да се успокои. Започна безцелно да отваря шкафовете, хладилника. Никаква храна. Дори консерви или буркани. Никъде нямаше и трошичка, но въпреки това… кофата за боклук беше празна. Липсваха каквито и да било опаковки от храна или бутилки. При осъзнаването на този факт започна да й се повдига. Тя преглътна мъчително и тръгна към мивката. Завъртя крана. Нищо. Както и очакваше. Вдигна слушалката на телефона. Нямаше сигнал. Хелън се свлече в най-близкия стол.

— Смяташ, че това е нейно дело? — Марк бе влязъл в стаята.

Хелън кимна.

— Заключила ги е отвън. Взела е всичката им храна, спряла е водата, прекъснала е телефона, оставила им е пистолета. Няма да открием никакви ключове за резетата и катинарите, защото ги е взела със себе си…

Майка и дъщеря, хванати в капана на собствения си дом, неспособни да се измъкнат, нито да потърсят помощ от когото и да било. Най-самотният начин да умреш. Ако имаше някаква утеха, то тя беше във факта, че „тя“ не бе спечелила, не бе успяла да накара Мари да убие собствената си дъщеря. Но Хелън не можеше да се успокои поне от това. Не и в момента.