Матю Арлидж
Куршум за двама (104)

104.

Емилия Гаранита обожаваше работата си. Често работеше извънредно срещу мижаво заплащане, а мнозина от имащите власт се отнасяха откровено грубо с репортерите от местната преса, но за Емилия всички тези неща нямаха значение. Тя бе пристрастена към адреналина, към непредсказуемостта и вълнението, които работата й осигуряваше ежедневно.

След това се нареждаше усещането за могъщество. Колкото и презрително да се държаха политиците, ченгетата и адвокатите, всички те се ужасяваха от репортерите. Те бяха силно зависими от благоразположението на обществото за напредъка в кариерите си — и именно репортери като Емилия казваха на обществото какво да мисли. Сега, когато седеше срещу Хелън Грейс, журналистката усещаше това могъщество. Емилия бе избрала мястото за среща — не Хелън — и тя определяше правилата. Грейс се нуждаеше от помощта й, така че край с лъжите и недомлъвките.

— Двама наши полицаи са в неизвестност — направо започна Хелън. — Чарли Брукс и Марк Фулър. Познаваш ги, ако не се лъжа. Възможно е да са били отвлечени, така че се нуждаем от вашата помощ — от помощта на вашите читатели — за да ги издирим.

Докато Хелън говореше, Емилия изпита онова познато вълнение. Другият страхотен момент в професията на репортера — голямата новина, истинската сензация, може да падне в скута ти по всяко време. И точно заради дни като този си струваше да търпиш останалото. Всички онези изгубени часове, прекарани в отразяване на дела в съда — вандализъм, побоища, обири — бяха цената, която плащаш, за да си спечелиш истинска история. И когато такава наистина се появи, трябва да си готов да я посрещнеш. Защото това са историите, които те правят известен.

Емилия едва смогваше да записва, макар че използваше стенография. Развитието на този случай беше смайващо и тя вече виждаше мащабите на сензацията. А да изпревари националната преса за новина като тази — това наистина беше удар в десетката.

Емилия обеща да направи всичко, което е по силите й, и Грейс си тръгна. Детектив инспектор Грейс каза, че е доволна от техния „приятелски разговор“, но не можеше да заблуди Емилия. Грейс не беше жена, която охотно би помолила за помощ или би приела да свири втора цигулка в чужда полза. Толкова по въпроса за женските приятелски разговори.

Емилия хукна обратно към редакцията. Тревожното вълнение, обзело я по-рано, вече го нямаше и тя се чувстваше странно спокойна. Знаеше точно какво щеше да направи. През целия си професионален живот бе използвала журналистиката като оръжие — за да излага на показ, да наранява или унищожава онези, които си го заслужаваха. Този път нямаше да е по-различно.