Матю Арлидж
Куршум за двама (111)

111.

Направѝ го бързо, веднага. И да се свършва.

Марк се насили да помръдне, да събере последните си остатъци енергия и да го направи. Треската го изгаряше, тялото го болеше, изпитваше огромна трудност да раздвижи краката си, но духът му бе по-силен от тялото.

Чарли лежеше в другия край на стаята. Плачеше и крещеше? Дали не започваше да полудява? Обикновено бе толкова спокойна, толкова сърдечна, а сега преливаше от ярост и агресия, съскащ хищник по пътя към лудостта. Какво ли се случваше в ума й?

Пистолетът лежеше помежду им. Марк не можеше да откъсне очи от него. Сега, когато бяха изчерпали всички възможности за бягство, оръжието оставаше единственият им изход.

Марк се надигна на лакти, но ръцете му мигновено го предадоха и той се свлече на пода, удряйки силно брадичката си в каменната повърхност. Ядоса се и опита отново. Напрегна всяко мускулче, за да надигне тялото си от земята. Този път успя и побърза да подпъхне колене под гръдния си кош. Остра болка прониза гърдите, краката, ръцете му — тялото му роптаеше и се съпротивляваше, но той нямаше да му позволи да спечели.

Хвърли още един поглед към пистолета. Леко, без резки движения, каза си. Надигна се бавно и приседна. От внезапното изправяне главата му започна да тупти и в съзнанието му се появи неканен спомен — как Елси слага хладна памучна кърпа на челото му, за да облекчи махмурлука му от новогодишната нощ. Малко ангелче. Неговото малко ангелче.

Пистолетът лежеше на метър и половина от него. За колко време би могъл да покрие това разстояние? Вече нямаше връщане назад. Само миг колебание и цялата му решителност щеше да се изпари. Момент на нерешителност и тялото му щеше да го предаде. Вече бе взел решение и нямаше да спре пред нищо.

Той запълзя на четири крака. Болката не се търпеше, но Марк не спираше да се движи напред. Чарли го чу и се обърна, но вече беше твърде късно — Марк бе стигнал целта си. Той грабна пистолета и свали предпазителя. Беше време за убиване.