Матю Арлидж
Куршум за двама (16)

16.

Беше някъде посред нощ и Питър Брайтстън бе измръзнал до кости. Той винаги носеше леки костюми дори през зимата заради обилното си потене — навик, за който сега горчиво съжаляваше. Някъде в Ню Форест се намираше колата на Бен, а в нея бе подплатеното палто, подарък от Сара за рождения му ден. Той гневно изруга и се загърна още по-плътно със сакото си. Виждаше как дъхът му излиза на пара. В общи линии това беше всичко, което виждаше — навън беше тъмно и затворът им тънеше в пълен мрак. Усещаше, че Бен е наблизо, но не го различаваше в тъмното. Какво ли правеше? Бен, в общи линии, беше свестен човек, но тесните пространства му се отразяваха зле. Малко по-рано едва не изгуби съзнание по време на мъчителен пристъп на паника, или нещо такова, и крещеше насън. Металните стени, които ги обграждаха, засилваха нощните му страхове. Те придаваха на цялата обстановка кошмарно усещане и подклаждаха ужаса, стаен дълбоко в душата на Питър. Дали някой щеше да ги открие навреме? Или щяха да умрат в тази жалка дупка?

Възползвайки се от предимството на мрака, Питър хвърли поглед в посока към Бен, после плъзна ръка в джоба си. Той никога не тръгваше на път без пакетче дъвчащи ментови бонбони — не искаше да се прибира у дома, смърдящ на алкохол — и внимателно извади последния бонбон от вече празната опаковка. После бързо го мушна в устата си. Когато попаднаха тук, имаше половин пакет в джоба си. Успя да изяде всичките скришом, без да казва на Бен. Беше сигурен, че и Бен би постъпил по същия начин, така че защо не? Къркоренето на празния му стомах заглушаваше гузната му съвест. Питър прехвърляше бонбона из устата си, а захарта бавно се топеше и се процеждаше надолу по гърлото му. Топла, сладка и успокояваща.

Какво щеше да прави сега? Оскъдните му хранителни запаси бяха изчерпани. Освен това не можеше да спи, а от това се чувстваше още по-гладен. Какво, по дяволите, щеше да яде той — щяха да ядат те — сега? Въглища? Той се засмя горчиво, после сподави смеха си. Ехото прозвуча странно, а той вече беше достатъчно напрегнат. Трябваше да запази спокойствие. В рамките на последните пет години вече имаше два инфаркта и нямаше нужда от трети — не и тук долу.

В началото бе шокиран от попадането им в този затвор, ала отказваше да се предаде и отчаяно търсеше начини за измъкване. Стените на силажната яма бяха ръждиви на места и след дълго дърпане той успя да отдели петсантиметрова метална шина. Реши да я използва. Удряше с нея по стените, опита се да пробие дупка в стената, дори се пробва да я използва като пикел, за да се изкатери нагоре. Но всичките му усилия бяха напразни и той се свлече безпомощно на земята.

После внезапно се разплака. Мисълта да умре в тази дупка без въздух, далеч от момчетата си, го изпълни с безутешно отчаяние. Бе живял като почтен човек. Беше вършил добри дела. Или поне се беше опитвал. Определено не заслужаваше това. Никой не го заслужаваше. Питър гневно разрита въглищата и си подготви плитка дупка, в която да прекара нощта. Дали Бен вече спеше? Най-после беше притихнал, но Питър не можеше да прецени дали е заспал. Може би трябваше да се опита да го успокои по време на среднощните му пристъпи? Дали Бен щеше да се сърди, задето не го бе направил? Щеше ли да повлияе на отношението му… сега, когато бяха… Питър пропъди тази мисъл — не искаше да стига дотам. Но в действителност той нямаше никаква представа какво мислеше или чувстваше Бен. Познаваше го като колега, но не и като човек. Бен беше много потаен относно миналото си. Защо? Заради него ли се намираха тук? При тази мисъл Питър се оживи и се надигна, като понечи да извика на Бен, но размисли и се отказа. Предпочете да не го обвинява в нищо — не можеше да предположи как би реагирал.

Докато лежеше в леденостуденото си легло, Питър се укори, че никога не си бе направил труда да опознае Бен малко по-добре. Но голата истина беше една — бе невъзможно да опознаеш истински някой човек.

И точно тази мисъл щеше да го държи буден през цялата нощ.