Матю Арлидж
Куршум за двама (53)

53.

Керълайн притисна колене към гърдите си в опит да се стопли, но не спираше да трепери. От студ ли трепереше? Или от страх? Вече не можеше да прецени. Беше изгубила контрол над… всичко. Нямаше представа дали е ден, или нощ. Никаква реална идея откога са затворени тук. Не знаеше в какво са се провинили и защо са тук. Знаеше само, че това е агония.

Стомахът й стържеше от глад, гърлото й бе пресъхнало, костите й бяха премръзнали. Когато затваряше очи, в тъмнината пред нея танцуваха странни форми — многоцветни очертания, които се превръщаха в пеперуди, птици, дори дъги. Започваше да халюцинира. Може би организмът й постепенно спираше да функционира? Ако имаше този късмет. А може би разумът й я напускаше — началото на бавно пропадане в бездната на лудостта и параноята. Моля те, Господи, само не това.

В началото залъгваха глада си, като ядяха мравки. По време на менструацията й кръвта на Керълайн капеше в ъгъла на помещението и се съсирваше. Лепкавата й сладост привличаше насекоми и двете с Мартина се бутаха една друга, за да ги докопат. Преди ден-два бе успяла да си намери една хлебарка и доволно потръпна от хрупкавостта й, когато я стисна между зъбите си. Но храна вече нямаше. Остана им само ужасната миризма. Нетърпимият студ. И самотата.

Дали някой изобщо ги търсеше? Никой не би забелязал липсата на две проститутки. Мартина водеше затворен живот и едва ли общуваше с повече от неколцина приятели. Керълайн имаше съквартирантка — Шарън, родом от Макълсфийлд — но отношенията им не биха могли да се нарекат приятелски. Дали би се сетила да звънне на полицията, или просто щеше да пусне обява за нов съквартирант? По-скоро второто — Шарън не одобряваше начина, по който Керълайн изкарваше парите си, и не би пропуснала възможността да се отърве от нея. Може би точно в момента разчистваше стаята й. Кучка.

Мартина имаше сестра, но дали бяха близки? Керълайн нямаше никаква представа. За пръв път от години осъзна, че й липсва семейството. Бе имала основателна причина да избяга от дома си — макар че никой не разбра това — но сега горчиво съжаляваше. Майка й бе безполезна, но с благ характер, а баща й просто не ставаше нито за родител, нито за съпруг, но не би й пожелал злото. Защо не ги бе потърсила отново? Юбилеите за 60-годишнините им бяха минали и заминали, Коледа, Великден, година след година, имаше толкова много възможности да възстанови прекъснатата връзка и да се помири с тях, но тя така и не направи това усилие. Щяха да й поискат обяснения за среднощното й бягство? Дали щяха да се отвратят от начина й на живот сега?

Сърцето й се изпълни с гняв и Керълайн веднага си спомни защо никога не ги потърси отново. Защото ги обвиняваше. Че не забелязаха. Че не я предпазиха. Тя все още изпитваше ярост към тяхната незаинтересованост и точно поради това бе съвсем сама на този свят. Точно затова в момента никой не я търсеше. Двете с Мартина имаха ли нещо — или някого — за което да живеят? Доколко бе близка Мартина със сестра си? Искаше й се да я попита, но какъв смисъл имаше? Това не беше съревнование.

Не беше, нали?