Матю Арлидж
Куршум за двама (102)

102.

Искаше да умре.

Тази мисъл непрекъснато се въртеше в главата на Марк. Сега би приел смъртта като благословия, като облекчение на болката, която изтезаваше тялото му. Беше пробвал да се пребори с треската, да фокусира вниманието си върху настоящето, да се опита да измисли някакъв начин за бягство — но всичко това само влошаваше пулсирането в мозъка му и той постепенно се унесе в летаргия.

Колко време отнема да умреш от глад? Твърде дълго. Бе изгубил представа за времето, но със сигурност бяха прекарали в затвора си поне три дни. Стомахът му непрекъснато се свиваше, гърлото му беше отекло и пресъхнало, едва намираше енергия да се надигне. За да убива време, ровеше в съзнанието си и вадеше спомени от детството си, но мислите за училището преливаха в спомен за „Изгубеният рай“ — поемата, която бе изучавал (с голяма неохота) в прогимназията. Сега се чувстваше като персонаж от онова кошмарно видение, измъчван непрестанно от смразяващия студ нощем и ужасните тревоги, които го стискаха в хватката си през безкрайно дългите дни. Нямаше спасение.

Той съзнаваше, че треската му се влошава. Имаше добри периоди и лоши периоди. Периоди, в които умът му беше бистър и можеше да говори с Чарли, както и такива, в които усещаше, че бръщолеви несвързано. Дали щеше да настъпи момент, в който да изгуби напълно връзката с реалността?

Той протегна ръка и опипа раната на тила си. Мръсните му пръсти потънаха в зейналата дупка, дълбока поне два-три сантиметра.

— Не я пипай, Марк. — Гласът на Чарли достигна до него през мрака. Дори и след три дни в чистилището, тя все още звучеше загрижена. — Ще стане още по-зле.

Но Марк не я послуша, защото нещо лазеше по пръста му. Гнойната му рана се движеше. Той извади пръстите си и ги подуши. Постара се да не обръща внимание на противната, лепкава воня, която покриваше кожата му, и насочи вниманието си върху миниатюрното бяло червейче, което танцуваше около нокътя. Личинки. Раната му гъмжеше от личинки.

Той доближи пръста си до устата си и облиза малкото червейче с език. Изпита странно усещане, когато го преглътна. Странно, но приятно. Измъкна още няколко от раната и ги напъха в устата си.

Чарли се изправи и тръгна към него, вперила поглед в ръката му. После приклекна до него. Марк притихна, осъзнавайки за пореден път силата на приятелството им. Той с усилие обърна тила си към нея. Тя се поколеба, но после нетърпеливо бръкна с два пръста в раната му и ги напъха в устата си. Облиза лакомо личинките и ги остави да се гърчат върху езика й. Блаженство.

Всичко свърши твърде бързо. Оскъдната им вечеря с личинки приключи. Сега стомасите им пулсираха от глад — миниатюрните твари, които погълнаха, просто припомниха на червата им колко бяха празни. Още. Още. Още. Стомасите им искаха още. Стомасите им копнееха за още.

Ала нямаше нищо повече, което да им предложат.