Милорад Павич
Последна любов в Цариград (9) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ седми
Колесницата

Известно време не се чу нищо за Дуня и Папила освен слуховете, че старият господин Калоперович ги издържа тайно от жена си. Но скоро до госпожа Растина отново достигна една от онези страшни истории, свързани с Авксентие Папила.

След като любовниците бяха изгонени от дома на Калоперович, Папила продължи да помага известно време на клисаря от горната карловачка църква при воденето на книгите на родените и умрелите. Обаче той внезапно беше заловен как вписва имената на току-що виделите бял свят деца едновременно и в рубриката на родените, и в регистъра на умрелите, посочвайки точно бъдещия ден, месец и година на смъртта на още некръстените деца. И макар че тези рубрики бяха заличени веднага щом като всичко излезе на видело, ужасените родители не можеха да забравят датите, които ръката на Папила беше записала под още ненастъпилите години, далече зад хиляда и осемстотната.

Но нещата не свършиха дотук. Когато едно дете умря от шарка и бе сравнена датата в книгата на горната църква в Карловци с датата на смъртта, стана ясно, че Папила е внесъл точно годината и деня и нямаше нужда нищо да се попълва. Тогава някои родители насила поискаха да им се покажат книгите и се опитаха да прочетат по зачертаните рубрики ориста на децата си. Най-после беше направен оглед на самото място. Съдебният служител доведе Папила, когото вече не допускаха в училището, за да покаже какво е направил с книгите на родените и умрелите. Когато книгите бяха отворени пред него, Папила в миг намери мястото, където бе записано собственото му рождение, изтръгна перото от ръката на клисаря, наплюнчи го и записа датата на собствената си смърт.

Осъдени да напуснат Карловци, Дуня и Папила се озоваха в белия свят. Папила постъпи в австрийската войска и Дуня го изпрати на война против французите. Тя с трепет мислеше за онзи ден, който Папила бе вписал до името си в книгата на родените и умрелите от горната църква в Карловци. За деня, който веднага бе заличен в книгата и който Папила не искаше да открие никому. Когато го попита за това, той отговори:

— Убиеш риба с камък като летяща птица с буца пръст, свариш чорба и на дъното намериш името на рибата. Това име не е нито за ядене, нито за обявяване.

Самият той, естествено, знаеше тази дата. Денят на Папиловата смърт бе във втората половина на века и му обещаваше дълъг живот.

Невероятни истории съпровождаха Авксентие Папила и на военното поприще. Една от тях разказва, че Авксентие заедно с командващия частта му, капитан Пана Тенецки, син на прочутия Пахомие Тенецки, отишъл да гледа представлението на някакъв пътуващ театър. Играели „Трите смърти на капитан Опуич“. След представлението Авксентие си помислил: „Ами че този капитан Опуич е същият онзи капитан Опуич, чиято френска част преследваме. Същият онзи, който е убил бащата на моя капитан Пана Тенецки през миналата война. А капитан Пана мълчи като залян. Може би иска да ме провери?“

И заключението се наложи от само себе си. Третата и последна смърт на капитан Опуич още не се бе случила! А това значеше, че капитанът може да бъде убит. Има само три живота и ако му се отнеме третият живот така, както деветият на котките, това ще бъде краят на владичеството му на бойното поле.

Авксентие си набави фенер и реши да потърси капитан Опуич още при първата битка.

— Ще му сваля аз шпорите — каза Папила, който вече беше показал умението си на бойното поле. Прослави се с ролята на „заек“ — атакуваше пръв в битките и увличаше другите след себе си, а след това се оттегляше в тила и чакаше нова възможност. И ето че сега отново очакваше момента за своята изява. И той му се предостави в един град. Австрийската част на подпоручик Папила спря на малък, тих като стая каменен площад. В средата имаше здание, за което казаха, че било университет. Папила се изненада, когато забеляза, че всички стени бяха обилно препикани на височината на човешки бой. Урината отдавна вече бе засъхнала, но ясно се виждаше, че в този акт са участвали много хора. Очевидно студентите са препикавали университета си. На една от стените с големи букви беше написано:

ICH HATTE SCHLECHTE LEHRER

DAS WAR EINE GUTE SCHULE

Зад този надпис, в сградата на университета, се намираше френската част, която преследваха.

Същата нощ, в една странична улица, близо до площада, се срещнаха капитан Опуич, който обикаляше стражата си, и подпоручик Папила, който с безумна смелост се изправи срещу него. За миг се озоваха на ничия земя, двамата с фенери и саби в ръце. Папила не беше правил никакви войнишки сметки. Той си мислеше за пиесата, в която третата смърт на Опуич започваше точно така. Папила заби сабята си в земята, закачи фенера на нея и се скри в тъмата с нож в ръка. „И капитанът прави същото в своята част на улицата“, предположи Папила, тоест забива сабята си в земята и закача фенера на нея. Младежът очакваше, че Опуич ще тръгне в тъмнината и ще се забие върху ножа му. Дори в един миг някакъв шум зад гърба му го накара мълниеносно да се обърне и да употреби ножа си. Зад него обаче нямаше никой. Само една нощна пеперуда, наподобяваща два окачени на халка ключа, го докосна с крило по бузата. С една дума, Папила не видя никого в тъмнината. Търсеше, търсеше, но от капитан Опуич нямаше и следа. Подпоручикът вече си мислеше, че някой го взима на подбив. След напразната гонитба в тъмнината и калта, гневен и мокър, той се запъти право към фенера и сабята на противника си, за да ги вземе като военна плячка. Но когато се озова само на ръка разстояние от плячката, капитанът, който не се бе помръднал от сабята и фенера, угаси пламъка и така замахна със сабята си в мрака, че езикът на Папила излезе през ухото. Опуич продължи пътя си, а Авксентие Папила остана да лежи в калта на улицата и вече не беше млад. Защото мъртвите никога не са млади.

* * *

Вестта за Авксентиевата смърт пристигна в Карловци Сремски по вода. Пръв я чу господарят Еремия Калоперович. В дюкяна му влезе един от карловацките шегобийци, един от тези, дето на сянка си почиват и със сянка се покриват, и разказа следното:

„Днес на пристанището чух една хубава историйка. Двама селяни продавали волове, взели много пари и тръгнали за вкъщи. А французите се изтеглят през Прусия. С тях са и сърбите, дето служиха на Бонапарт. Преди доста време един от селяните се хванал на бас, че ще изяде жаба, ако му дадат сто хиляди. А нашите сърби, дето се биха в австрийската войска, сега нападат французите през немската земя и Папила е с тях, нашият Папила Авксентие от горната църква. Онзи, дето се хванал на бас, наистина изял жабата и взел парите. Е, а пък Папила извикал на двубой някакъв френски капитан Опуич, от ония Опуичи, дето живеят в Триест. А оня, дето изгубил баса и дал сто хиляди, си помислил: «Ще ми се смеят в село, като чуят за какво съм си дал парите.» А пък вашата Дуня не била вече с нашите, с австрийците, онзи капитан Опуич я изпратил да лекува раните на сина му, поручика от френската войска Софроние. Затова и оня другият се хванал на бас, че ще изяде жаба, та да си върне стоте хиляди! И я изял. Тогава капитан Опуич убил със сабя Папила, без дори да го попита за името, а онзи, дето изял жабата, за да си върне стоте хиляди, попитал първия, дето му върнал парите: «Абе, за какво ние, сърбите, гълтахме тези жаби?»

Господарят Калоперович изгони шегобиеца от магазина, но през целия ден не посмя да се мерне със страшната вест пред жена си. Криеше сълзите си, но нещата бързо се разчуха и госпожа Растина, която не се разделяше от натопената в сълзи възглавница с пряпорците, чу вестта за гибелта на Папила след мъжа си, но преди него научи още една страшна история, от онези, които кръжаха около Папила, макар и мъртъв.

На верандата, която гледа към Дунав, този следобед седяха госпожа Растина и приятелката й, госпожа Авакумович, която беше дошла да й съобщи вестта.

— Когато Авксентие Папила бил убит — разказваше госпожа Авакумович, — вашата Дуня взела един нож с форма на риба и тръгнала да отмъсти за любовника си. Търсила онзи, който го убил, а на всички било известно, че това е старият капитан Опуич. Намерила тя убиеца на любовника си в един френски лагер и войниците я отвели при него.

— Идвам отдалеч да търся ръката ти. Чух, че е лека и бърза със сабята. Затова ми трябваш. Имам една молба.

— Каква молба? — попитал капитан Опуич.

— Трябва да премахна някого от този свят.

— Това струва пари.

— Знам, че струва — отвърнала Дуня и показала една кесия със злато.

— Добре — рекъл той, — кой трябва да бъде убит?

— Аз.

— Ти? Плащаш, за да те убият?

— Така е. И нямам време за губене. Бързам. Имам само едно условие. Виждаш ли косата ми, малко е прошарена! Като свършиш работата си, трябва да остане такава, каквато е. Не трябва да бъде ощетена нито една месечинка, нито една звездичка в побелялата ми коса.

Тогава той неочаквано хвърлил оглавника върху косата й и пъхнал юздите между зъбите й. Войниците се вцепенили, но като по чудо конският юлар бил като излят за главата й, а юздите намерили вдлъбнатина между зъбите й. Всичко като че ли било направено за Дунината глава.

— Сега е ясно. Дебела котка бълхи не нападат — добавил капитанът, обърнал канията и оставил сабята да падне от нея. След това подал канията на Дуня и тя я напълнила с дукати. После свалил юлара и наредил да донесат погачи от онези, които се пекат цял ден, защото всяка се сваля от огъня, щом като следващата се замеси и премаже с мас, и заедно с новата се връща обратно на огъня. След като се навечеряли, той отвел Дуня в спалнята си и казал:

— Вярвам, че не се страхуваш да легнеш с онзи, от когото търсиш такава услуга като от мене?

— Аз вече от нищо не се боя — отговорила му Дуня, — но кажи ми какво ще ми сториш? Казват, че си непредсказуем в постъпките си… — И погледнала към небето, като че ли мери времето.

— Ще ти даря най-красивата смърт за една жена. В мене са смесени семето на смъртта и семето на живота. Ще ти направя дете и ще родиш онова, което желаеш. Ще бъдеш двойно оплодена и сама ще избереш кое от тези семена желаеш. Семето на живота или семето на смъртта.

— Това ще трае много дълго. Аз искам веднага.

— Няма, това ще стане още тази нощ.

Тогава Дуня прегърнала джелата си, почувствала как нощта в нея се разпуква на две и оставя място на някаква сладка светлина. После всичко утихнало. И тя не употребила скрития си нож. Ножът с форма на риба.

— Сега можеш да останеш с мене — предложил той на сутринта и целунал пръстена й. Дуня почувствала, че ще живее, и като че ли се зарадвала.

— Не ме уби семето ти — казала тя.

— Не, но не те и оплоди. Ти си ялова. — И двамата се засмели…“

Това беше разказът, който ужасената госпожа Растина чу от приятелката си. Тази вечер тя отново сновеше из стаята си и обзета от гняв към дъщеря си, повтаряше като в делириум:

— Тя няма путка! Тя няма путка! Да не отмъсти за Папила! Такъв човек! И да не употреби ножа!

По време на вечерята обаче мъжът й каза, че техният Арсение отива доброволец в австрийската войска, за да отмъсти за приятеля си Папила, да убие Опуич и отвлече сестра си. Тогава госпожа Растина се уплаши още повече, повика сина си и му каза през сълзи:

— Сега и двамата имаме синджир около врата си. Но не е стегнат, можем до го хвърлим, ако искаме, и всичко ще бъде както си е било. Искаш ли?

— Разбира се, че не — отвърна й младият Калоперович, който вече носеше хусарски мундир.

— Закълни ми се тогава, че ще спиш с всички жени, с които е спал Папила.

Като видя чудния блясък, който премина в очите на сина й, госпожа Растина като че ли малко се зарадва. Тя наистина закле сина си да легне с всички жени, с които бе спал приятелят му Авксентие Папила. И така да го запази жив в спомените и живота си чрез жените, които са го обичали. А самата тя си даде обет, че ще отнеме от своята дъщеря и съперница, която я бе лишила завинаги от Авксентие, всички мъже, с които някога е легнала или ще пожелае да легне.

— И още нещо — прошепна тя на ухото на сина си, когато го изпращаха срещу французите и когато той се наведе от седлото, за да я целуне. — И да знаеш, защото досега не посмях да ти кажа. Но сега трябва да го сторя. Капитан Опуич ти е баща.

Младият Арсение Калоперович потръпна при тези думи и почувства, че на езика му никне трева. Вместо отмъщение пред него изникна нанизът на бързите и къси любовни връзки на приятеля му, които сега трябваше да станат и негови.

В онзи миг, в който реши да смеси семето си с това на мъртвия си приятел, той все още не бе осъзнал какво докрай значи този обет. Мислеше само за това, че в светлината на новите открития Дуня му е полусестра, а не сестра. И радостно мушна коня.