Милорад Павич
Последна любов в Цариград (4) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ втори
Папесата

Папесата умееше да прочете в чуждите сълзи всичко, за което човек мечтаеше. Беше прекарала живота си в Улм и не се бе занимавала с гадаене в младостта си. Говореше:

— Защо да гледам в чуждото парче време само за да видя от какво е ушито чуждото време? Не ме интересува какво носят господата на часовниците си и колко е часът под корсета на госпожите.

На лакътя на една улица — разказва приказката — тя решила да построи къщичка. Когато работите около изкопаването на основите завършили, зидарите поискали да им даде картите си, казали й да ги разбърка и прекръсти и поставили под всеки от 78-те камъка на основата на къщата по една карта, обърната с лице към земята. Без да гледат коя е.

Една вечер Папесата сънувала в къщата сън, един от онези, които траят два пъти по-дълго от нощта, когато са сънувани. Лежала в кревата си, който имал метални топки в края на всеки от четирите си стълба. Към нея се приближили мъж и хубава млада жена, обвили собствената й коса около врата и я завързали за пръчките на кревата при възглавницата. След това повдигнали малко леглото, само толкова, че косата й да се затегне. Казали й:

— Сега ще пренесем къщата ти на небето. За това ни е нужна само една хубава нощ. Ние сме силни и бързи. Ако не се бунтуваш и не викаш, няма да ти сторим нищо лошо. Но викнеш ли, ще видиш къщата си на небето, и то веднага. Няма дори да те преместим от леглото.

Тя извикала и те мъничко изправили кревата й. Но през цялото време изнасяли покъщнината и я товарили на една кола. Тя отново викнала и сега те изправили още повече леглото, в което лежала. Така останала да виси на кревата до сутринта, закачена за косата си.

Събудила се в леглото си, но на пусто място. През нощта, под носа й, крадците наистина задигнали къщата, отнесли я камък по камък, керемида по керемида. И никога не бе намерен нито един прозорец, нито една дръжка за врата. Само креватът с балдахина и стълбовете стоял непокътнат, почти изправен до стената на съседната къща, така че тя лежала на него, полузадушена от собствената си коса, и гледала в земята под себе си.

След това не пожелала да строи нова къща, а заживяла в съседство. Междувременно в основите на откраднатата къща изникнали бели и червени рози, кипариси, слънчогледи, жита, кремове и палми, в средата на градината израснало „дървото на живота“, а до него „дървото на познанието“ и навсякъде се появили венци и гирлянди от листа и билки.

Оттогава Папесата разказва, че има къща на небето, държи кревата си с балдахина в градината и тук гледа на карти.

Тук я завари и поручик Опуич. Мина между двата посочени му камъка, черния и белия, и влезе в градината.

— Ти ли си Папесата? — попита той старицата, която седеше там.

— Аз съм Лунната девица — отговори тя.

Поручикът я помоли да му гледа. Да гледа нему, но и на баща му. Каза му да дойде вечерта. И тогава хвърли картите на леглото си. Погледна първата карта и зачете от нея следното:

— Баща ти принадлежи на Ордена на добре свързаните помежду си хора. В манастирите наричат този Орден общожители — това са монаси, които живеят в една общност, хранят се заедно, заедно отиват на молитва и живеят заедно. А тук, навън, където живеем ние, те са хората, които държат главно властта и водят войни. Баща ти е могъщ, носи сабя в ръката си и една спечелена война под ботушите си. Той и неговите хора са също така отлични лекари, знахари, певци, зидари, лозари, музиканти и писатели.

Що се отнася до тебе — продължи Папесата, гледайки все в същата карта, — ти няма да принадлежиш на техния кръг, кръга на своя баща. Тежко и горко на сина на победителя! Светът никога няма да бъде негов. Така е и с тебе. Баща ти и събратята му винаги ще държат теб и другите си деца в проходилка. Ще остарееш в люлката. Ти постоянно мечтаеш за родителския дом, повече обичаш женските от мъжките икони и ще се озовеш между онези самотници, всеки от които живее в свое рухо и на свой огън. Ще ядеш и ще спиш сам.

— Почакай малко — каза Софроние, — от една и съща карта ти четеш едно за баща ми, а съвсем друго за мене! Защо?

— Е, добре. Един пие вино и му е приятно, че го пие, друг пие същото вино и то му вреди. Какво искаш повече?

— Продължавай.

Лунната девица обърна нова карта и прочете от нея следното:

— Твоят баща и хората му ще се поддържат помежду си като голямо свято семейство, ще пренасят в чужди страни светия дух на братството си, на което всичко се подчинява. Баща ти няма да има никакъв имот, защото всичко, което има, ще бъде общо, а той си мисли, че е и негово. Неговата църква е и тяхна, тоест те самите ще бъдат църква. Баща ти повече обича деня от нощта и мъжките икони от женските. И докато държавата, на която ти служиш, върви към могъщество и изобилие, тя ще принадлежи на баща ти. И на неговите, на неговото братство.

А ти, мой красавецо, ще обичаш житата и никога няма да станеш войник, но ще научиш езика на враговете на своя баща. И хубаво и сладко ще хортуваш и затова ще умееш и да мълчиш. Години може би ще мълчиш. И още нещо. Стяга ли те от време на време десният ботуш?

— Стяга ме.

— Така си и мислих. Години наред ще криеш и ще носиш под сърцето си нещо голямо, някаква мечта, тайна или желание, толкова голямо, че десният ти крак вече се огъва под тежестта му. Много път ще пропътуваш, воден от това желание, от този глад, който на болка прилича, ще кръстосваш друмове с болката си, която гони глада по белия свят. И години ще се бориш с нея. Тайно и сам. Защото такива като тебе не могат да се търпят помежду си. Няма да имаш приятели… И затова няма да знаеш кой си.

— Аз много добре знам кой съм и що съм — прекъсна я поручикът. Аз съм онзи, комуто други плюят в дланта, когато работи, и в чинията, когато яде. Гълтач на ножове и мрак, от луд камък на луд камък скачам, а единият ми крак не мисли добро на другия. В единия ми джоб жито расте, в другия — трева, душата си в носа нося, а ме учат да кихам. Баща ми прави деня ведър или облачен, а на мен в чинията ми дъждове валят и сняг в кревата. Аз съм онзи, който с вилица се реши, онзи, дето ножове сади и зъби угоява, защото лъжиците ми не растат, докато ям…

Твоят сакат разказ не ми е нужен.

— А какво ти е нужно, соколе мой?

— Това твоето, то си е мъжки разказ. Слушал съм го вече в манастирите. Какво става с женската страна на разказа? Ще ми кажеш ли къде е мястото на жената в това твоето или в манастирското или каквото си искаш разделение? Забрави ли жените? Или това важи само за мъжете? Искам да знам коя е майка ми, кои са сестрите ми, кои ще бъдат дъщерите ми.

— Това аз няма да ти кажа. Отговор на този въпрос ще ти даде някой, който е „трета обувка“.

— А какво е това „трета обувка“?

— Това е жена с два пола.

— Как така? — учуди се поручикът.

— Мъжете имат само един пол. Жените — два. И пази се от „третата обувка“!

В този миг под сърцето на младия Опуич отново се обади онзи малък глад, който мълчи в душата като болка. И той се почувства в градината като окаден, като в църква, и започна да чете и разбира значението на уханията така, както се четат писма. А уханията го водеха по своя път, през растенията, право в земята. Лилията му се отвори като чиста мисъл, недокосната от желание, като вечен живот, като кърмене насън, като магарешки член, като недостъпни за човека одежди и като мека хавлиена кърпа, достъпна за младостта. Бялата роза замириса на Тракия, на Ева преди греха, на потта Мохамедова, на човешка душа и Венерина кръв, освободена от животинска сласт. Но когато тази кръв я оцвети в червено, розата замириса на страст, на Ева след греха, на дяволска клетва и Божия благословия и петолистната роза го удари с цялата жизнена сила на бога на войната. Кипарисът зашумя като святото дърво на богинята на любовта, разля се дъхът на рая и Света гора, на огън, на Зевсовия скиптър и стрелата на Амур, на уханен плам, а от корена му се разнесе дъхът на сребро, на злато и на туч. Житото миришеше на тялото Христово, на Майката-земя, на нар и подземия, а в ехото се почувства сол и вино, палмата носеше победа над смъртта и сила в движението; слънчогледите гледаха в него, а не в Слънцето, „дървото на познанието“ зад гърба на старицата му предлагаше петте си плода като пет сетива, а „дървото на живота“ зад гърба му имаше вместо дванадесет листа също толкова пламъчета, които веднага се сляха със съзвездията на небето и с онази притаена в него болка.

Тогава той видя, че Папесата отново започва да отваря картите на кревата си: първо „Илюзионистът“, после „Жрецът“, „Двете пръчки“, „Единицата на петоъгълника“, „Първата купа“ и „Съгласието“.

— Толкова за лилиите — каза тя. И продължи, обръщайки сега нови карти.

На кревата падна „Джокерът“ за бялата роза, „Илюзионистът“, „Жрецът“ и „Кралицата на петоъгълника“ за червената, докато за петолистната роза се отвори „Смъртта“. За палмата се отвори картата на „Папесата“, за кипарисите и житото се завъртя картата на „Царицата“, за слънчогледа паднаха картите на „Кралицата на бастуните“ и „Слънцето“, а за „дървото на любовта“ и „дървото на познанието“ Папесата му отвори картите „Любовниците“ и „Колесницата“.

— Значи растенията проговориха с езика на картите от основите на откраднатата ти къща? — попита поручикът.

— Не. Картите вече хиляда години говорят с езика на растенията, на който е написана човешката съдба. А „третата обувка“ е онази, която не тъпче растенията.

Когато призори излезе от градината, поручик Софроние Опуич се почувства на ръба на пропастта. Една прегракнала врана прелетя над главата му и среса вятъра с двете си черни крила. Той почувства как самотата му изведнъж се удвои. А след това започна да расте. После се спря за миг и отново се върна на числото две. В самотата му самотен беше още някой. И той заключи, че това е истинско щастие за един самотен човек.