Милорад Павич
Последна любов в Цариград (17) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Петнадесети ключ
Дяволът

Нежит се роди на един мост на река Караш, в Банат, когато господарят му, скучаейки, кръстоса сянката си. Надянаха му безброй имена като „Неспоменатия“, „Там той“, „Камък му в зъбите“, „Брат Божий“, „Нечестивия“. Но считаше, че той и името му са едно и също, и се страхуваше някой да не хвърли в огъня бележката, на която бе записано името му. Обичаше да пишка с опашката си, никога не беше садил сам тикви, а другите обичаха да му плюят в ушите.

Израснал беше върху камък, на Букумирското езеро, в Черна гора. Знаеше да пише, но не можеше да чете, защото, прочетеше ли името си, щеше да умре веднага. Само куха кост би останала от него. Не обичаше розите и не обичаше да му се виждат черните зъби, затова и не се смееше. Носеше някакви чудни ботуши с обърнати напред пети, говореше, че прилича само на себе си и че е по-бърз от ангелите, макар че понакуцва. Виждаха го как гони с опашката си заедно с децата обръч в прахта. Докато беше малък, се завираше в крачолите на мъжете и под полите на жените, защото се страхуваше от гръмотевиците. Мислеше си, че те търсят точно него. Обичаше да се оглежда в секири и когато загърми, изнасяха секирите, в които се оглеждаше, за да не удари гръм в къщата.

Казват, че в негова компетентност били по-специално случаите, когато някой се повампирявал за трети път. Тогава той развеждал този роден за трети път вампир в сънищата на хората, за да ги учи да заекват. Обичаше да яха възрастните, да дои чужд добитък, преобличаше се като жена. Опасваше се с опашката си и се представяше като годеница на някой момък от града. Имаше свой бръснар и много братя по целия свят. Всеки от братята му говореше друг език.

А той садеше къпини, можеше да изяде шегата, да запържи чорба и да скъсява пътищата. Децата се опишкваха в кревата си, когато го сънуваха. Разбираше езика на животните, обичаше музика, жените го мразеха и го затваряха в бутилки, защото мислеха, че носи мъжка глава върху женското тяло, но му продаваха душата си, защото той знаеше, че Ева е била изгонена от рая много след Адам, а при това умееше да я шибне с опашката си или с нещо друго, вадейки онази работа от гащите си. Беше добър орач, можеше да изоре дъното на реката. Но се страхуваше от черно куче, кукуригане на петел и обичаше да седи на кантара във воденицата. Никога не търсеше компания, хората го търсеха, но и се плашеха от него. Казваха:

— Ако тоя се хване за скута ти — отрежи скута!

А той се боеше от нож в черен калъф и глогова трева. Хвърляше конска сянка, срещаха го навсякъде в селото, но децата му се присмиваха, подвиквайки след него:

— Уу! Уу! Върви да пасеш бели кобили!

Веднъж, когато беше млад, направи вълк от тояга и овча кожа, но вълкът не можеше да проходи. Тогава той се помоли в съня си на Бога, защото вярваше в Бога само насън. И Бог му каза: „Кажи на своя вълк: скочи на овцата! — и той ще оживее.“

Той стори това и вълкът едва не го разкъса.

Рибарите го причестяваха, но не гълтаха своето причастие, а го изплюваха в реката и казваха:

— Аз на тебе причест, ти на мене риба!

Хората говореха, че е клеветник, а той се страхуваше, когато му показваха палец, шарено кученце и черен пояс. Ако някой го удряше, той подаваше и другата си буза, но мъжете знаеха, че това не бива да се прави, и никога не го удряха два пъти, защото щяха да се родят двама като него. Това оставяха на жените. Те го удряха, докато му падна опашката, и когато най-после това стана, той направи от нея красавица, на която равна нямаше. Казваше се Петра Алауп и живееше в Триест. А той се хвалеше по кръстопътищата:

— Бог създаде човека по своя лика и прилика и погледнете колко е грозен, а аз направих сестра си от опашката си и вижте каква красавица е.

Взе я за жена през една бурна нощ, тя държа три месеца под пазвата си червено яйце и не се миеше. Тогава от яйцето се излюпи дете с говежди уши, одрало кожата на баща си. Нежит имаше още едно дете. Беше баща на лъжата. Никога не правеше зло на онези, които го мразеха, а само на роднините и на онези, които го обичаха. Неговият животопис бе написан в Ниш (Павле Софрич, „Историята на сръбския дявол“, „Глас на нишката епархия“).

Беше 1813-а, когато и ковашкият занаят му омръзна, и той попита жена си Петра Алауп какво да прави, а тя му пошепна уста в уста. Тогава той грабна турските цървули, яхна бялата си кобила и се яви доброволец в конницата на Наполеон. Разпределиха го в частта на капитан Харалампие Опуич, която вече губеше войната при Лайпциг.