Милорад Павич
Последна любов в Цариград (12) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ десети
Колелото на Щастието

Една вечер в лагера на поручик Опуич се появи млада жена. Доведоха я в дома, където той беше на бивак. Гарвановочерните й коси бяха покрити със сребърен прах във формата на звездички и полумесец, като бял цвят.

„Сребърна пудра ли е това?“ — помисли си младият Опуич, а момичето му каза:

— Господине, твоят баща, капитан Опуич, ме изпрати да те поздравя и да ти дам един пръстен.

— Какъв пръстен? — отново попита младият Опуич.

Момичето мълчеше.

— Нощта ли пазиш в устата си? — отново попита той, а тя срамежливо добави:

— Баща ти чул, че си ранен в рамото.

— Какво общо има това с тебе?

— Аз съм знахарка. Баща ти ме изпрати да ти ближа раните, за да не ги ближат кучките. А пръстенът, който ти изпраща, ще ми го дадеш за труда. — И тогава тя му подаде пръстен-печат, на който поручикът позна инициалите на баща си.

— Как се казваш? — попита я той.

— Аз съм Дуня Калоперович от Карловци, на Дунав — отговори момичето.

Офицерът легна, а Дуня изпи глътка ракия и прекръсти раната му. Но преди да се заеме с работа, тя го предупреди:

— Погледни косата ми. Когато раната ти след моето лекуване заздравее, на това място, вместо диво месо, ще израсте нещо като черно космато крило от косата ми. Можеш да го подрязваш, но то ще расте като брада. Искаш ли?

Младият Опуич само махна с ръка. Докато тя ближеше раните му, той лежеше възнак и се вслушваше как под земята през стъклената вечер бучат водите — като че ли там, в земната утроба, беснеят бури. Защото, откакто поручик Опуич бе обхванат от онзи неразбираем копнеж, слухът му се бе отворил за потайни неща. Той чуваше какво става под земята по-добре, отколкото другите хора над земята. Седеше над нощта в сърцето си и долавяше плача на погребаната вода, трясъка на езерата, които гасяха дълбоко долу непробудени вулкани, сливайки се с техния огън. И слушаше как подземните води отговарят с дишането си на лунното дихание, носейки приливи и отливи през утробата на земята… и как раната, гладът и болката му отговарят и бият в ритъма на подземния пулс.

Когато Дуня свърши, се прекръсти и като гледаше, без да иска, в единадесетия му пръст, каза:

— Известно време трябва да пикаеш седнал… — И се засмя в ръкава си, пълен с луна. Тогава той попита за баща си, а тя отговори, че капитан Опуич е добре. И отново се засмя в ръкава си.

— Защо се смееш? — попита поручикът и Дуня му разказа. Имало, както дочула, група фокусници, гадатели и ясновидци близо до лагера. Тук те играели някакво представление за бащата на поручика, капитан Харалампие Опуич.

— За неговите любови. Едното е много тъжно и се казва „Последна любов в Цариград“ — добави полушепнешком знахарката. — Аз гледах тази пиеса в Сегет. И плаках. Той изчезва от живота заради последната си любов, защото една жена в Цариград се влюбва в него и иска да има дете от него…

Щом като Дуня отиде в стаята си, младият Опуич изпи глътка вино и без да става от леглото си, изгаси свещта в прозореца с един съвършен изстрел с уста.

* * *

Когато раната на поручик Софроние започна да заздравява, той даде на Дуня бащиния пръстен, което означаваше, че трябва да се разделят. Но тя, смеейки се в ръкава си, каза, че сега трябва да се лекува нещо друго, а не раната.

— А ти какво би лекувала? — попита той и я ощипа по бузата.

— Не е здраво мъжката ти работа да стои постоянно изправена. Питам се на колко ли години е. Нима не ти пада след любов?

— Не.

— Трябва да ти призная нещо, господине. Баща ти не ме изпрати да те лекувам с билки. Той и не знае, че си ранен. А аз и хабер си нямам от билки. И изобщо не съм знахарка.

— А защо тогава те изпрати?

— Каза, че имам хубави цици. Затова. И заръча, че пак ще ти изпрати някоя моя връстничка, ако е добра.

— И ти ми казваш това едва сега?

— Досега беше ранен.

— А колко твои връстнички има той?

— Всичките ми връстнички са луди за него.

— И какво толкова ви прави?

— Той е като баща. С него не се страхуваме. Постоянно ни забавлява и изненадва. А мене трудно някой може да ме изненада.

— А тебе как те изненада?

— Да не говорим за това сега. Отдавна желая да видя как ти ще ме изненадаш.

При тези думи поручикът се засмя и попита:

— Как се казва онази чужда радост между краката ти?

— Евдокия.

— Е, да почерпим тогава Евдокия. Кажи ми, какво най-много обича да вечеря Евдокия?

Дуня му пошепна нещо на ухото и Софроние поръча разкошна вечеря за трима души. Нареди да поставят трапезата на леглото — дамаска, сребърен прибор и билюр, пълни с какви ли не вкусотии и питиета. Тогава двамата се излегнаха в постелята и той започна да пои Евдокия с лъжичка супа от карфиол, даде й да опита малко гъби в сметана, предложи й малко пилаф, малко репички, една кълка, която тя изглозга, а костта изхвърли, и най-накрая я подслади със зърно грозде. Когато видя, че Евдокия е сита, той прегърна Дуня и каза:

— Хайде сега да полеем вечерята!

След любовта тя остана да лежи в леглото, а Софроние се наметна с шинела, разпечати хартиите си и седна да пише писмо на своите вкъщи:

И пишете ми каква е реколтата тази година при вас — ще има ли сенокос и жито, хубави ли са лозята, родиха ли? Нищо не ми пишете, братя мои, Марко и Лукиан, търгувате ли нещо, или не, имате ли си добитък, здрав и читав ли е… Ние тук всеки миг чакаме и молим Бога да ни дари Господ с телесни очи да се видим!

С това поздравявам милите ми сладки сестрички Йована и Сара и милите ми и добри снахи Марта и Аница. Нека не ме мислят, а да бъдат внимателни и сговорчиви помежду си и майка ми Параскева нека слушат и уважават, да им даде Господ-Бог всички блага, които са скъпи на Бог…

В деня на свети апостол Ерма, последен от нашия май, а на техния юни месец, ваш син и брат в сънищата

Софроние