Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Последна любов в Цариград
Наръчник за гадаене с приложени Таро - Оригинално заглавие
- Последња љубав у Цариграду, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от сръбски
- Ася Йованович, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
-
- Линейно-паралелен сюжет
- Магически реализъм
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Постмодернизъм
- Сюрреализъм
- Теория на игрите
- Четиво за възрастни
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
- NomaD (2020 г.)
Издание:
Автор: Милорад Павич
Заглавие: Последна любов в Цариград
Преводач: Ася Йованович
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: сръбски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: сръбска
Печатница: „Офсетграфик“
Редактор: Стефан Мавров
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0134-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12833
История
- — Добавяне
Ключ пети
Жрецът
Капитан Тенецки и Растина лежаха в кулата на фронта сами. По време на война Тенецки винаги бе сам. На стената в одаята беше закачена картина, на която бе нарисуван носен от бурята кораб, и преди да заспи, Растина се взираше в окъпаното в лунна светлина море и както някога, в детството, се страхуваше, че ще се напишка в леглото от нарисуваната вода. На другата стена висеше картина на жена, която един кентавър бе грабнал в ръце, прехвърлил я на гърба си и бозаеше от гръдта й в движение, обърнал назад глава. Както пишеше под картината, това е Елевсинският хиерофант, а яхналата го жена — Светът. От едната гръд на жената жрецът суче милосърдие, а от другата — жестокост; от едната бозае закона, от другата — свободата да се покори или не. На Растина й се струваше, че този майстор на светите мистерии на войната, този цар, който се превръща в жрец, този кентавър е навън, в мрака, и дебне момент, за да покаже на Тенецки светия си огнен предмет, а от нея, Растина — да посуче млякото.
Както и да е, двамата ненадминати стрелци най-после се изправиха един срещу друг. Заеха позиции в двете кули, изправени една срещу друга и отдалечени на разстояние от една осмина пушечен изстрел. И двамата мислеха, че започва взаимно изнуряване, което ще продължи седмици. Всичко обаче трая само един ден.
Падаше бялата тъма. Тенецки лежеше на тавана, гледайки в покрива над себе си като в преобърнат кораб, и наблюдаваше кулата под себе си, вдишвайки мирисите, които бяха започнали да вампирясват. После слезе. Чувстваше Растина, пръстите и устните й върху себе си. И си помисли, че тези докосвания в тяхната неизчерпаема многоликост траят цяла вечност, траят като че ли „завинаги“. После внезапно престана да чувства тези допири и започна да ги слуша. За пръв път чу Растинините устни и пръсти отвътре, през себе си. И най-после разбра. По време на всички битки, по време на пропадането на Венеция, при двете смени на фронтовете, Растина вместо на кларнет бе свирила на него, австрийския капитан Пахомие Тенецки, Франц Йозеф Хайдн. В момента тя изпълняваше „Allegro con spirio“ от „Corale di Sant’ Antonio“ за флейта, обой, кларнет, фагот и рог, при което устните и пръстите владееха до съвършенство Хайдновата композиция. Пахомие Тенецки заключи, че момичето така владее техниката на изпълнение на кларнет, че в сравнение с нея умението на самия Тенецки и неговият Paisiell не струваха и пукната пара. Той погледна изумено момичето върху себе си и свърши точно в мига, когато тя преминаваше към „Minuetto“. Но тогава отново се намеси малката мръсна война. Тенецки почувства мирис на дим, изпсува и помисли: „Никога няма достатъчно време за вечността!“ И изтича към прозореца. Ясно се виждаше как в нощта от съседната кула, онази, в която се бе затворил капитан Опуич, излиза дим на кълба. Тенецки просто не можеше да повярва на очите си. Кулата на Опуич гореше. Сега трябваше да мисли бързо. Ако кулата наистина гореше онзи, другият, би могъл или да изгори заедно с нея, или да скочи през единствения изход, точно като мишена на Тенецки.
Скоро пламъкът се появи и на етажа. Ставаше нещо невероятно. Тенецки грабна бинокъла и започна внимателно да наблюдава изхода на кулата, при което излезе за малко от скривалището си. В същия миг капитан Опуич простреля едновременно окото на бинокъла и окото в главата и секунда след това изскочи от пламъка, който сам бе запалил.
Наскоро след това в кулата, където лежеше разстреляният Тенецки, влезе човек, толкова тежък, че можеше да вдигне черковна камбана, с пушка в ръка и в разкошните одежди на френската кавалерия. Той изтича до мъртвия Тенецки, ритна с крак пушката му и почувства непреодолимо желание да се изпикае върху мъртвия враг. Но като видя уплашеното момиче, сгушено в един ъгъл на кулата, се отказа от намерението си, прегърна момичето и започна да го утешава с тих глас. Шепнеше като молитва:
— Какво е това сега, Господи? Защо ракия на огъня, Господи, Боже мой? Измами ме, но не ме надмъдри. Защо ни посоли морската бездна, толкова сол, толкова вода пропадна, Боже мой! Накъде ни води това?
Тогава се обърна към Растина, галейки я по косата:
— Хайде, дете мое, не се страхувай, долу те чакат брат и годеник, побеляха от грижа по теб.
Когато излязоха от кулата, в нощта наистина ги чакаха двама души. Братът на Растина и годеникът й Еремия Калоперович. Братът носеше пушка, а Еремия държеше в ръце черна кутия, украсена със слонова кост, в която беше кларнетът на Растина. Но тя дори не ги погледна. Безмълвно взе черната кутия от годеника си и потъна в тъмата заедно с капитан Опуич. Той се обърна изненадан и каза:
— Къде си тръгнала, дете мое? Мустаците ми са по-стари от тебе. Вразуми се!
— Искам да имам дете от тебе. Живот за живот.
И не рачи да се отдели от него. При първото спиране, по време на вечерята в кръчмата „Пъпа на земята“, капитанът постеше с леща и ракия. И нито за миг не се отпусна. В кръчмата влезе просякиня с мъжка шапка и викна:
— Нека тази шапка дарят онези жени, които никога не са изневерили на мъжа си! Само те! Другите нека не посягат към джоба…
Като чу това, Растина откъсна едно сребърно копче от ризата си и го хвърли в шапката. Капитанът се засмя и я отведе със себе си на почивка. Вървейки, постоянно мърмореше:
— Да знаеш, Тенецки сгреши в сметките си. Той си мислеше и вярваше, че колкото повече убива, толкова по-дълго ще живее. Това воистина са глупости. Същността е в друго — никога не се знае кой кого е убил: победителят победения или победеният победителя. Сега Тенецки лежи в онази кула и птиците кацат върху него като че ли е клон и не знае, че може би аз съм убитият, а не той…
Виждайки, че капитанът е неспокоен като двегодишната си кобила, Растина го обсипа с целувки и поиска да му пошепне нещо на ухото, но той покри устните й с длан.
— Не се безпокой, душа, знам, че си ги имала и преди мен. Но това няма значение. И все пак аз ще отнема девствеността ти.
И той наби в клитора й своя сляп водач така, че устничките й звъннаха. Тя заплака и пошепна на ухото му.
— Ще трябва да го направиш още веднъж.
Когато капитан Опуич легна за втори път върху нея, с учудване разбра, че Растина е девственица.