Милорад Павич
Последна любов в Цариград (22) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ двадесети
Страшният съд

Помислиш ли си за Цариград в Атина, това ще бъде един Цариград, сетиш ли се за него в Рим — ще бъде съвсем друг.

Те се озоваха в началото на есента в огромния град, изграден на три морета и зад четири ветрове, на два бряга и под зеленото стъкло на Босфора. Нощите се усукваха като чорап в къщата им над водата. Къща, която броеше гемиите и ветровете, които пристигаха на брега, за да купуват ароматни масла. Това много харесваше на Ерисена и винаги, когато можеха, се отбиваха в малкото магазинче в Мисир-базар, обърнато към Златния рог, за да пийнат бял чай с хашиш и погледат децата, които ловяха риба без примамка. На това място имаше толкова много риба, че децата само хвърляха празната въдица и вадеха улова си. В магазинчето те срещнаха едно чудно човече с въже на ризата си вместо яка. Казаха им, че имал сръбска кръв, но турска вяра. Човекът слизал веднъж месечно през Капалъ-чаршия до Златния рог и се отбивал в магазина да купи масла. Винаги водил с продавача един и същ разговор, като че ли повтаря някаква молитва.

— Някога той бил зидар — разказа им продавачът, — а сега боледува от чудна болест; насън времето му минава много по-бързо, отколкото наяве, и всяка нощ през главата му минава поне едно десетилетие, така че тук, в Цариград, дори най-старите хора не знаят на колко години е. Може би и той самият не знае.

През онзи следобед, когато го видяха в магазина, той влезе като омагьосан и поиска да купи каквото и да било.

— Сандалово масло? — попита търговецът на ароматни масла, подаде му едно шишенце от пушено стъкло, сложи над него друго и зачака. Чакаха така в полумрака и нищо не се случваше. И когато купувачът рачи да се откаже, търговецът каза:

— Трябва да се чака колкото да се прочете сура от Корана.

Купувачът беше неграмотен и не знаеше колко дълго се чете една сура от Корана, но в този миг при отвора на по-голямото шише се появи блестяща, наподобяваща опашата звезда, капка, спусна се полека надолу по опашката си и капна в малкото шишенце.

— Искаш ли да опиташ? — попита търговецът, вещо избърса отвора на шишенцето с пръст и го протегна към купувача. Той взе малко масло с пръста си и понечи да го обърше в дрехата си.

— Не в дрехата — предупреди го търговецът, — ще изгори. На дланта. Първо на дланта. — А когато купувачът стори това и поиска да помирише, продавачът пак го спря. — Не днес, господине, не днес! След три дни! Тогава ще усетите истинската миризма. И ще трае колкото една пот. Но ще бъде по-силна от потта, защото има силата на сълза…

Такъв разговор чуха през онзи ден в Златния рог Софроние и Ерисена, а търговецът ги покани да дойдат отново на чай, защото има нещо специално за тях.

— Денят е за любов, а нощта за песен — им каза отец Хрисостом, когато го посетиха в църквицата му във Фенер, — защото любовта вижда, а нощта чува.

Докато слушаха тези думи, в полумрака, от морето на фреската зад гърба им, изплуваха риби и змейове, челюстите на тези морски чудовища бълваха мъже, жени и деца с музикални инструменти в ръце, които отговаряха със свирене и химни на звука на призоваващата към Страшния съд ангелска тръба.

Венчаха се в неделя, на Петдесетница, в мига, когато се обичаха повече от всякога.

Ерисена Опуич често водеше мъжа си до Храма на мъдростта, който при турците вече не беше църква, но не беше и джамия. Влизаха в огромната тежка сянка на черквата, която бе за храма онова, което беше смъртта за съня. Там, в църквата, имаше висок стълб със закован в камъка бронзов щит. В него бе издълбан отвор, в който човек поставя палеца си, описва с длан кръг около пръста си и си пожелава нещо. Но Бог награждава онези, които обича, едновременно с най-голямо щастие и с най-голямо нещастие. И затова Софроние не се решаваше да влезе. Но, седейки в сянката на огромната постройка, той чувстваше, че храмът има още една сянка. Долу, под основите му, в земната утроба се откриваха куполи, стълби, стръмни каменни повърхности, които водеха в дълбините към подземните води на Босфора и сладката вода от брега, отразявайки храма над себе си така, както ехото отразява словото. Тези подземни очертания бяха сътворени от звуци, но и от твърд материал, както и всичко над тях. Не само във водата, Святата мъдрост се оглеждаше и в Земята.

Но в Земята се оглеждаше и небето над нея. Изведнъж Софроние започна да следи тук, под сянката на „Света София“, движението на металните съзвездия на подземието, които бяха свързани безпогрешно, като ехото със звука, с небесните констелации на звездите, ясно различаваше движението на „Рака“, „Везните“, „Лъва“ или „Девата“ под земната кора. Превръщаше се в астролог на подземния пояс на зодиака. Но чувстваше, че неговият копнеж или глад, които го подтикваха към всичко това, са само чиракуване и подготовка за някаква абсолютна ситост и вечно утоляване на желанието. И не се решаваше да влезе в храма.

„Мисълта ти е свещ, с която можеш да запалиш чужда свещ, но за това е нужен огън“, мислеше Софроние. А неговият огън беше под земята.

Това продължи така, докато един ден търговецът не ги покани отново на чай. Беше набавил онова нещо, което отдавна се канеше да им покаже. Когато слязоха в дюкяна му, завариха там и човечето с въжето около врата. Миришеше на абанос и продавачът им пошепна, че потта на стареца мирише така.

— Ушите му се потят. Само че потта му е стара поне един век и половина — добави продавачът и се засмя, вадейки от чалмата си една пара, и като им я показа, сложи я на дланта си. — Изкована е в ада — каза той шепнешком и тя заблестя като че ли в отговор на думите му.

Тогава търговецът взе под тезгяха едно ведро с вода, сложи го пред тях и каза на Ерисена да хвърли парата във водата. Парата не потъна. Ерисена се зачуди, но Софроние, като носеше сянката на Святата Мъдрост у себе си, почувства, че парата е излята от смес на мед, сребро и стъкло, макар че я виждаше за пръв път. И наистина, когато я сложи в устата си, чу в нея бумтенето на сребърната руда и звънкия глас на стъкло, направено в подземния огън. По-силно от това бумтене, в ушите му прозвуча нещо като звук на медна тръба.

— Има само още две такива парички — чу се в този миг гласът на зидаря, който следеше какво става. — С тази се купува утре, а с другите две — днес и вчера — поясни той, обръщайки се към Софроние, и на Ерисена й се стори, че зидарят и Софроние не се срещат за първи път, че се познават отпреди и между тях съществува нещо като договор да се срещнат именно тук, в Мисир-базар.

Като че ли в потвърждение на тези мисли, младият Опуич плати парата, без да каже дума. И на другия ден отиде право в „Света София“.

Щом влезе в църквата, почувства се като изгубен сред огромен площад, намираше се всъщност в църквата под купола. Всичко в нея беше потънало в мрак и само през огромните ключалки пробиваше светлината на слънцето. Обиколи с поглед всички стълбове в храма, но никъде не видя медна обкова. Само на един от стълбовете, на височина човешки бой, блестеше слънчев лъч. Когато се приближи, откри под лъча щит с дупка. Вмъкна палеца си като в отвора на огромна медна тръба и описа кръг, шепнейки заветното си желание. Но не се случи нищо.

Софроние Опуич и не очакваше, че нещата с него ще се променят така, че веднага да се забележи. Но все пак беше му чудно, че не почувства нищо. Когато се върна у дома, каза на Ерисена, че всичко е направено. Тя го прегърна, приближи се до прозореца и изплю камъчето с тайната му в Босфора.

— Свършено е с тайните и с криенето! Сега всичко ще се сбъдне. Дали това не е нещо като събуждане?

Държеше се като на празник, изнесе захаросани цветя, рози и жасмин в сладко масло, седнаха на огромния прозорец, всъщност в отвора за топове на къщата им, и си спомняха за „Хиляда и една нощ“ и своите планове.

— Може би нямаме деца, защото не изчислихме през коя нощ е забременяла Шехерезада и каква приказка е разказвала през онази нощ — каза Ерисена и Софроние Опуич почувства, че е остарял от любов.

— Има истини, на които човек помага да умрат — каза тя, — и човек сам е истина, която умира. Човечеството е все още на седемнадесет години, но аз вече не съм!

През тази нощ тя чу как Софроние се бори с голямото одеяло от кучешки косми, в което бе увит. Чу как брадата му драска възглавницата, видя в брадата на мъжа си онази дупчица като пъп и се учуди. На сутринта му каза:

— Всяка голяма любов е един вид наказание.

— Знаеш ли, всички ние имаме договор с Бог. Половината от всичко, което имаме или правим, половината от времето, силата или красотата, от нашата работа и пътувания е на наше разположение, а другата половина е за Бога. Така е и с любовта. Половината от нашата любов остава за нас, а другата половина се изправя пред Бога и остава там на по-хубаво място и трае завинаги, независимо от това какво става тук с нашата половинка от любовта. Мисли за това като за нещо хубаво и радостно!

Всичко обаче беше напразно. Тялото й вече не миришеше на праскови, когато се приближаваше до нея или я докосваше. Ерисена престана да маже гърдите си с боята, с която мажеше устните си. Гледаше мъжа си и не разбираше за какво й говори. И както някога с огромна бързина се приближаваше към нея, така сега изведнъж, като някакво съзвездие, започна да се отдалечава с невероятна скорост от нея. И както някога не беше в състояние да се противопостави на непреодолимото привличане, така сега не можеше да стори нищо против главоломното и безвъзвратно отдалечаване.

Тогава Ерисена му каза:

— Ти беше прав! Човек оглупява от голямата любов. И ние оглупяхме. Поне аз оглупях. И не мога вече да летя. Нито насън, а още по-малко из стаята. Може би любовта е в състояние да убие.

А в себе си помисли: „Може би бих могла да имам дете от друг човек.“