Милорад Павич
Последна любов в Цариград (14) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ дванадесети
Обесените

Напускайки попрището на победата си, капитан Пана Тенецки заповяда да обесят поручик Софроние Опуич на едно дърво за краката. И го оставиха да виси така — с главата надолу и с ръце, завързани назад. Дългата му хубава коса се спускаше надолу и за пръв път от много години насам той не можеше да чуе звук, нито под земята, нито над нея.

Същата нощ обаче на попрището на битката дойде едно момиче с обувка на врата и намери обесения. То се вгледа в него, видя изправения му член и по това заключи, че е жив. Веднага заповяда на слугите си да отвържат поручика и го пренесат в една къща в близкия град. Австрийските войници на капитан Тенецки не я спряха, дори като че ли малко се уплашиха от нея.

В града съблякоха Софроние гол и го сложиха в чисто легло. Тогава момичето видя на врата му сноп гарвановочерна коса с проблясващи като звезди и полумесец бели коси, а около кръста му — торбичка със златна гривна. Като всички момичета и тя мислеше, че най-важното е записано на огледалото, но с удоволствие прочете написаното на гривната. След това я сложи на ръката си. Някакво задоволство се разля по жилите й и тя се зае да мие раната на поручика. Като по някакво чудо, както и младите му хрътки, младежът не излъчваше никаква миризма. Както и хрътките си и той не се цапаше. Тялото му само се поддържаше чисто. Но в този случай нямаше голяма полза от това. Софроние Опуич беше в безнадеждно състояние и момичето разбра, че трябва бързо, много бързо да действа.

Не се страхуваше от онова, което трябваше да направи. Внимателно се вслушваше в дишането на ранения и дебнеше момента, когато той издишваше въздуха от гърдите си. Тогава то силно вдишваше болката от него, трудейки се да поеме в себе си енергията на злото, което извираше от тялото му. А след това, в момента, в който Софроние си поемаше въздух, то издишаше въздуха от гърдите си, предавайки здравата енергия на младото си тяло на болния. И това продължи така, докато отстрани вредните енергии, които изчезваха във въздуха, защото момичето не се плашеше от постъпките си. Но то бързо се умори, забеляза, че и неговото тяло се е уморило, така както при раждане се изморяват майка и дете. Затова прекъсна усилията си, а поручикът като че ли чу нещо дълбоко в себе си.

Най-напред чу прозорците в долапите на просторната одая, в която се намираше. След това чу как на десет педи под леглото, в което лежеше, пука камък на дъното на някаква пукнатина и почувства, че човешката душа има свой изток, свой запад, юг и север. Отнякъде знаеше, че се намира в севера на душата си. Беше студено и той се вслуша, опитвайки се да долови звука на южния вятър, и когато наистина го чу, обърна се полека на тази страна и тръгна в нощта към юг — юга на душата си. И по време на това пътуване, което продължи дни и седмици, пред поручика се разкриваше и избистряше нещо чудно.

Човекът — ставаше все по-ясно на Опуич, докато се люлееше в дървения креват като в лодка с балдахин вместо платна, — човекът е живял хилядолетия, без да забелязва числата навсякъде около себе си в природата. Милиардите числа. След това една сутрин забелязал случайно, като цвят в тревата, своето първо число. Като първата усмивка. И както с мъка открил утрешния ден, също така мъчително открил и първото число. Били му нужни няколко хиляди нови години, за да стигне до следващото, повече, отколкото му трябвало, за да открие своето вдругиден. И накрая започнал да опитомява и укротява числата около себе си. Да ги разплодява и те се размножавали при неговия допир и поглед. Но само за него. Числата не съществували за никого другиго на Земята, в Земята и над Земята. Нито за животните, нито за растенията. Мислил си, че мъртвите са забравили числата, но след това, загледан във водата, видял звездите и разбрал, че има числа и на небето, и то в неизброими количества. И както далечният му прадядо Адам дал имена на животните, така и човекът започнал да раздава имена на тези безбройни числа. Но числата бяха толкова много, че онова чудно нещо в душата на Софроние се скъса. И в мига, когато в неговия слух трябваше да започне укротяването на небесните числа, Софроние нямаше повече нито капка сила.

Изведнъж се озова в горния северозападен ъгъл на стаята и видя себе си как лежи гол в леглото, с разпиляна по възглавницата коса. В тази коса имаше бели кичури, които той не позна веднага и очевидно бяха расли по-бавно от черните коси на главата му, защото прошарените бяха по-къси. Около гърдите си имаше кафез за птици без дъно и покрив, в който го бяха вкарали и където трябваше да лежи неподвижно. И макар че бе видял всичко това от своя ъгъл, поручик Опуич не се беше удвоил — удвоила се беше ризата му, удвоили се бяха ботушите и двурогата му шапка. Тогава той започна да умира и изгуби най-напред пола си, после почувства как ризата му изведнъж се стеснява в бедрата и около гърдите, ботушите стават огромни, а шапката — малка. Видя от северозападния си ъгъл как очите му се изпъстрят с петънца като две змийски яйца. Умирайки, поручик Софроние Опуич се превръщаше в собствената си майка, госпожа Параскева.

И тогава госпожа Параскева съвсем неочаквано почувства под тясната за нея риза на сина й малкия Софрониев глад под сърцето като своя болка, а след това тази болка под сърцето като Софрониев глад. Така Софроние си спомни желанието си и оздравя.

„Да, половината живот идва при нас, а другата половина се изправя пред Бога. Така и трябва“, помисли младият Опуич, засмя се и напипа стегнатия си като бич мустак.

Тогава го пренесоха в Земун.