Милорад Павич
Последна любов в Цариград (13) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ единадесети
Правдата

Капитанът от австрийската войска Пана Тенецки влезе с още трима другари от четата си в бръснарницата „При човека“ и поръча подстригване и печена гъска, пълнена със сирене. В средата на бръснарницата стоеше „човек“ — дървена статуя, от която се точеше вода. Момчетата се разтичаха около офицерите, подстригаха ги, предложиха им ракия и захаросани цветя — теменужки и роза. След това сложиха масата в бръснарницата и офицерите похапнаха. За изненада на фризьора, бръснаря и калфите им, веднага след обяда капитан Тенецки, без да сваля салфетката от врата си, седна на фризьорския стол и поръча за себе си и съпровождащите го бръснене до гола глава. И избръсване на веждите.

— За какво ви е това, господин капитане? — позволи си да промълви бръснарят. — Косата е като облеклото.

— Точно затова — каза Тенецки и се отпусна в стола — грозните воюват по-добре.

Докато бръснеха главата му, той нареди на ординареца, който чакаше до вратата, да наостри сабята му за лявата ръка. Канията на сабята също.

— Господин капитанът сигурно мисли да наостря сабята му, а не канията?

— Моята сабя е винаги остра, господинчо! Запуши си устата с опашката си и слушай! — отсече той на ординареца и онзи изчезна като мъгла да му остри канията и сабята за лявата ръка, озадачен, защото знаеше, че капитанът е десняк.

— Готвите се за нова победа, mein Herr? — попита бръснарят, бръснейки капитана за втори път.

— Не отгатна, соколе мой, готвя се да остана където съм.

— А това ще рече, mein Herr?

— Виждал ли си някога на фреските как Христос върши причастие?

— Христос? Виждал съм, те са двама, единият раздава хляб на народа, а другият — вино. Единият е обърнат винаги към едната страна на света, а другият — винаги към другата.

— Точно така. Ето, виждаш ли как бързо схващаш. Понеже не може едновременно да се раздава и хляб и вино, значи онзи Христос, който раздава хляба, е по-стар от онзи, който дели виното или обратно. С други думи, хлябът е минало в момента, когато виното е бъдеще. Така е и със страните на света. На фреската с причастието на апостолите е нарисувано времето.

— А вие къде сте, господин капитан?

— Аз съм винаги някъде помежду. Между двамата Исуса, между Изтока и Запада, между хляба и виното или, ако искаш, между миналото и бъдещето. И искам да си остана там. А моят покоен баща не умееше това. Той всъщност не беше никакъв войник. Беше музикант и мислеше само в паузите. Не знаеше, че животът зависи от врага, а не от приятелите.

— Ами да, вие сърбите сте по-внимателни с враговете, отколкото с приятелите. Моите поздравления, господин капитан. Говори се, че на противниковата, на френската страна, се бори поручик Софроние Опуич. Един от известните Опуичи от Триест. Пазете се от него. Казват, че се е метнал на баща си. Бърз е като зъб. За всеки случай поставете вие някого с пушка в одеяло между два коня. И нека го дебне.

— Той не е никакъв славен Опуич. Още пикае в сянката на баща си — каза един от офицерите.

— Че е чудак, чудак е. Отби се преди няколко дни в дюкяна, при нас.

— Какво говориш? Наистина ли? — намеси се един от офицерите.

— Заклевам се, отби се, и то с необикновена поръчка. А спомена и името ви, господин капитан Тенецки. Каза, че баща му се познавал с вашия.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — мъдро рече капитан Тенецки. — Важно е да имаш баща само веднъж в живота си. Знае се кога. После изобщо не ти е нужен. А що се отнася до поручик Опуич, аз много добре познавах сестра му Йована, сега обаче изобщо не я познавам.

— Какво да се прави, mein Herr, така си е то, хората виждат дявола, а дяволът Бога.

— И какво поръча Опуич? — поиска да знае офицерът от третия стол.

— Поръча подстригване и бръснене за след смъртта, за „не дай Боже“, ако му се случи най-лошото. Казват, че го поръчва преди всяка битка. И плаща предварително. Опуичи искат да бъдат хубави и в смъртта.

— И ще бъдат — прекъсна разговора капитан Тенецки, хвърли пешкира, излезе на слънце и обръсната му глава лъсна.

— Какво става тук? — попита едно от момчетата, когато офицерите напуснаха бръснарницата.

— Не разбираш ли?

— Не.

— Капитан Тенецки иска възмездие. Иска сега — в тази война през 1813-а, да отмъсти на поручик Софроние Опуич, сина на капитан Харалампие Опуич, който в миналата война — 1797 година, уби баща му Пахомие Тенецки.

Три дни по-късно Софроние и Пана наистина се срещнаха на бойното поле. Пана Тенецки и офицерите му, обръснати до голо и без вежди, приличаха на призраци. Капитан Тенецки прехвърли сабята в лявата си ръка, в дясната държеше канията. Когато се втурнаха един срещу друг, поручик Софроние Опуич помисли, че противникът му е левак, и насочи вниманието си към сабята в лявата ръка на Тенецки… Тогава Тенецки го прободе с канията, която държеше в дясната, и младият Опуич падна като покосен. Последното, което, така прободен, видя, бе как капитан Пана Тенецки дава знак за край на боя и за спечелена битка, връщайки сабята в канията, без да я вади от гърдите на Опуич. И сабята премина през калъфа в Софрониевото тяло, леко и чудесно, без да причинява болка.