Милорад Павич
Последна любов в Цариград (6) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ четвърти
Царят

Пахомие Тенецки бе от онези Тенецки, които в две поколения бяха дали двама отлични художници, от онези Тенецки, които знаеха, че при Веласкес могат да се различат 27 черни цвята. В Земун бяха дошли през 1785-а, за да може Георгие Тенецки да направи портретите на прочутите Карамати. Пахомие Тенецки от страничната линия на семейството беше по майка половин поляк. И вероятно от нея беше наследил музикалното си дарование. Макар че бе получил в наследство леярната за камбани в Земун, той предпочете да учи музика в Буда.

Още като беше дете, тоест по времето, когато в сънищата му още нямаше мъртви, Тенецки взе едно необикновено решение. Свиреше много хубаво на кларнет, а радостта от свиренето в един миг предизвика у него такава жажда за живот, че изненадващо дори и за самия себе си, реши да живее дълго, колкото се може по-дълго. Както се казва — завинаги и един ден в повече. Не знаеше как се постига това, никой не можеше да му разкрие тайната, но Пахомие чувстваше абсолютна решимост и непреодолимо желание да постигне това. Питаше се какво изчезва първо — тялото или душата. Беше чул, че онова „завинаги“ от познатата фраза се отнася за душата, а „един ден в повече“ — за тялото. При това — каза му го един поп — в тази сложна аритметика, която изцяло бе погълнала вниманието му, по-лесно е да се изгуби онова „завинаги“, отколкото онзи „един ден в повече“.

По-късно, когато възмъжа и започна да учи музика във Виена, Пахомие Тенецки се сдоби с крака, горещи като огън, така че, когато валеше, от обувките му излизаше пара; и с една ледена ръка, с която охлаждаше бузите си вместо с чаша бира. Обожаваше композициите на Paisiell и умееше да раздели спомените си за Земун, Пеща и своите родители на горещи и ледени. Вече беше женен, имаше двама синове — Пана и Макарие, и дъщеря Ерисена, когато някакъв приятел подхвърли съвсем случайно едно изречение, което изцяло промени живота на Пахомие Тенецки. Той каза:

— Онези, които са убили най-много хора, живеят най-дълго…

И Пахомие Тенецки веднага започна да се упражнява. Никакъв кларнет, никакъв Paisiell и Хайдн! Учеше стрелба с пушка. Известно време, наистина, се колебаеше между музиката и войската, но несравнимата сръчност на пръстите му, усъвършенствана от дългогодишното свирене на кларнета, изведнъж се оказа изключително полезна и в друго отношение. Тази сръчност помогна на Тенецки да стане един от най-добрите стрелци във Виена. И не само това. Студените и горещи спомени, студената и горещата ръка бяха като че ли сътворени за новото умение на Пахомие Тенецки. Тези качества придаваха на неговата сръчност нещо изключително и което е още по-важно при боравенето с пушка — нещо непредсказуемо. Хората на стрелбището, където той се упражняваше, започнаха да се страхуват и да странят от него.

— Той стреля, като че ли свири на кларнет — шепнеха те. — С такъв не можеш да се мериш.

И наистина беше така. Когато през 1797 година избухна новата война, в която французите унищожиха Венецианската република, Пахомие Тенецки подстрига седемгодишните си мустаци, сложи пушката си в една плюшена кутия, като че ли опакова кларнета си, и се яви доброволец в австрийската войска. Веднага го изпратиха на фронта и в една от първите битки прояви чудовищната си сръчност в боравене с пушката и спаси или по-точно казано плени в някакво мазе едно чернокосо момиче. Оттогава постоянно я водеше със себе си. Не знаеше нищо за нея, не знаеше дали разбира езика му, не знаеше дори дали е грамотна, макар че се съмняваше в това. Вместо да й каже нещо през онзи първи ден, той й зашлеви плесница, защото думата може и да не се чуе, но с плесницата е по-различно. И така, споразумяха се още от самото начало, без излишни приказки.

Тя упорито мълчеше, ядеше малко и ставаше все по-хубава. Не знаеше нито името й, нито вярата й. Не знаеше дали е девствена, или не, защото не беше правил любов с нея. Но всяка вечер, по времето на „бялата тъма“, я караше да му го смуче. Момичето намазваше ушните си раковини с червило и правеше това, което той искаше, докосвайки го леко с устни и с пръсти, без да проявява признаци нито на привързаност, нито на отвращение. И колкото повече време се изнизваше, толкова сеансите ставаха по-дълги и по-необикновени. Понякога на Тенецки му се струваше, че тези допири и милувки му напомнят нещо, но не можеше да определи точно какво. Всъщност нямаше време да си блъска главата с такива неща. Махваше с ръка и правеше извода, че съдбата на една жена винаги се решава от някое „да“, а съдбата на един мъж винаги от някакво „не“. Войната против Франция бушуваше и Пахомие Тенецки бързо се прослави в тази война. Скоро около него, на един пушечен изстрел разстояние, се създаде празно пространство както на стрелбището във Виена. Всички от двете страни на бойната линия се страхуваха от него. А той правеше каквото си иска. Ако изречението, което бе чул в младостта, бе точно, то животът му с всеки изминал ден все повече се увеличаваше… Но тогава командващите му казаха:

— Това не е работа за тебе. Тук няма човек, достоен за теб. Няма човек, с когото би могъл да премериш силата си. Ще се занемариш и ще изгубиш умението си. Каква е тази информация? Направи си извода сам: „И се бихме от шест часа сутринта до десет часа, и някои до водата гонихме, и там ги удавихме, някои в гората заклахме, някои на кол набихме, някои избягаха и десет байрака и тръби от тях взехме.“ Нима ти трябва да правиш това? Има си хора за тази работа. А ти си опаковай нещата. На един друг фронт, малко по на север, има човек, който ти е равен, ако не и по-добър. Само внимавай, той е на другата страна, на френската. Върви да го оправиш.

И Пахомие Тенецки взе кутията с пушката си, бинокъла, момичето и тръгна. Но там ни звук, ни кост от другия. Нямаше човек, който би могъл да се мери с Тенецки. И тук Пахомие правеше каквото си иска на фронта, а вечерите прекарваше с момичето. Един следобед му се случи нещо чудно. Върху му връхлетя един невъоръжен търговец на име Еремия Калоперович и се опита да го рани. Тенецки не искаше да го убие и го рани в ръката. Въпреки раната онзи като смахнат се рееше по фронта и следеше Тенецки отдалеч. Плачеше, мъкнейки една черна кутия, украсена със слонова кост, и подкупваше войниците, за да дадат кутията на госпожица Растина.

— Коя е тази Растина? — попита учудено Тенецки войниците си.

— Как коя е Растина? Това е жената, с която господин капитанът сега благоволява да живее. Тя е годеница на споменатия търговец от Карловци, кир Калолерович.

Тенецки прихна в смях и отиде да прекара още една вечер с Растина. При този случай той установи, че тя би могла да има съвършен enbouchure — както музикантите от Виенската школа наричаха обема на устните при свирене на някой духов инструмент. Опита се да продължи да размисля за това, Растина все така упорито мълчеше, но малката мръсна война ги раздели още веднъж. От старата му част му съобщиха, че трябва да се върне. Онзи от френската страна се беше появил в тази част на фронта. Очевидно и той търсеше Тенецки. И Тенецки се върна в старата си част, а Растина най-после проговори.

— Кого, по дяволите, постоянно търсим? — попита тя.

— Виж ти, гълъбицата загука! — отвърна Тенецки. — Загука точно когато трябва. Интересува те онзи другият, а? Онзи, дето иска да ми види сметката? Е, щом като е така, слушай ме внимателно.

Онзи, когото търсим, се казва Харалампие Опуич. Опуичи са богати, те са търговци от Триест и са сърби. Той е капитан, има най-добрия кон в това крило на френската войска, след него в кожен сандък носят среброто му, а той държи около кръста си чекията и вилицата в една кания. Издържа собствения си пътуващ театър, който играе случки от живота му и което е още по-необикновено — представя смъртта му, макар че е жив. Знае се, че жените го обичат. Той пък обича меки путки, пръстите му винаги на жена миришат и не може лесно да се засити. Майката го обича повече от мъжа, жената — повече от сина, а дъщерите — повече от братята и повече от който и да е мъж, когото ще обичат. Той е силен и бърз като мълния. Може като мечка да изхвърля с ръка риба от водата. Кръсти се така бързо, сякаш лови мухи, а от женското мляко черпи сила и здраве. Взимат му кърмачки като на дете. Те му пасат вечер ушите, правят му сирене от млякото си, а сутрин някоя от тях изцежда струйка мляко върху четката му, с което той после си търка зъбите. Никога не става след любов, преди да е изпушил лула тютюн. Не води любовниците си на походи, но винаги има по някоя някъде край Дунав, която го очаква. Сега Харалампие Опуич, тоя, дето го гоним, лежи в тъмнината в кулата срещу нашата, облегнал тил на юмрука си, и мисли. От мислите му далеч, някъде в мрака, някому се заледява кръвта в жилите или дъхът му спира насън. Но на мене — не. Аз не се страхувам, виждам как враната, докато лети, побелява.

Но и капитан Опуич е твърд камък. Нагледал се е на птичи гнезда от женска коса от Рейн до Нева, от Ваграм до Дунав, воювал е до насита някога в австрийската, а днес — във френската войска.

А колкото до неговите смърти, гледал съм ги в театри и по панаири и знам всичко за тях. Трудно се стига до капитан Опуич. Той пие ракия от двадесет и четири билки, но никога не е пиян. Ако алкохолът замае главата му, взима главичка лук, стиска я в дланта си, докато я изцеди, и я мирише. Това разнася махмурлука и избистря главата му. Той знае, че между народите няма любов, а омраза, и често казва, че победата има много бащи, ала поражението винаги е сираче. Също си мисли, но никога не казва, че и поражението, и победата имат една и съща майка. Той знае, че аз, както и другите, най-много мразим това, от което живеем. Но преди всичко той е способен войник. Досега под него, в битките, са паднали девет коня. С пушката си шаран може да убие, докато скача от реката. От него се боят и свои, и чужди. Чух, че някакъв френски майор се скарал с него, подиграл му се или нещо такова. Опуич премълчал и преглътнал обидата, дори изпратил майора до дома му, който той завзел в град Улм на Дунав. Французинът си починал хубаво, но на сутринта на това място нямало ни къща, ни покъщнина. През нощта къщата на заспалия майор била открадната от хората на Опуич. Никой не могъл да намери дори една-единствена тухла. На празното място стоял само креватът на майора с балдахина, в кревата — една старица, а под кревата — купчина карти. А от майора — ни звук, ни стон.

Говори се също, че слухът на капитан Опуич отслабвал. И то по чуден начин. Казват, че колкото по-добре чувал под земята синът на капитана — Софроние Опуич, толкова бащата по-слабо чувал на този свят над земята. А за сина се знае, че расте и все по-добре чува. И затова капитан Опуич си има една поговорка: „Всяко нещо, за да се чуе истински, трябва да се повтори поне два пъти.“

Ето, такъв цар лежи там, отвъд пътя, в кулата, и ме дебне през мрака и звездите така, както и аз него.