Милорад Павич
Последна любов в Цариград (11) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ девети
Пустинникът

Поручикът от френската войска Софроние Опуич яздеше бос като някой, който е забил жълтицата си в хляб и го е пуснал по течението. На един хълм нареди почивка на войниците, а самият той се приближи до една отшелническа пещера на върха, в която някакъв пустинник се опитваше да нацепи дърва. Опуич издаде заповед и войниците помогнаха на отшелника. Когато същата нощ се връщаха от изпълнената задача, те се озоваха в такъв мрак, че изведнъж се заковаха на място. Тогава на хълма заблестя пламък. Отшелникът осветяваше пътя им и връщаше светлината за огъня. Поручикът нареди „движение“, но щом произнесе наредбата, пламъкът изтля. Когато млъкна, пламъкът отново се появи. Поручикът заповяда никой да не продумва, но в този миг конят изцвили и светлинката отново изчезна в мъглявината на тъмата.

„Кой ще ни даде дарител, с който даровете не умират, щом като и звездите падат от светлика си като листа?“ — помисли си Софроние и заповяда да завържат муцуните на конете. И така стигнаха до хълма.

Опуич заповяда на частта да пренощува тук и почука на вратата на пещерата. Отшелникът го пусна да влезе и го отведе да легне в един ъгъл. Лежаха в мрака, Софроние мълчеше като попарен. Пустинникът беше един от онези, които четяха дните на годината по скока на козирога, а по звука на водата знаеха какво ще бъде времето на другия ден.

Поручикът чувстваше как в него като болка под сърцето се пробужда онзи малък глад и през него и болката чуваше как дълбоко под земята бучат подземните води, как се обръщат и сгромолясват в подземните бездни или се разливат по метален чакъл и сребърен пясък. Чу как отнасят подземната риба на Север и как желанието в дъното на душата му тръпне в унисон с тези движения и звуци, с тази музика и нейните трептения и знаеше, че всичко е само ехо на звездния трепет, че златото в утробата на земята разговаря така със златото във вселената и с животните, растенията и прадедите в човека. Копнееше всичко свързано с него да се промени колкото се може повече. Нямаше никаква причина да обича миналото си, но се надяваше на бъдещето и го обичаше, макар че то го водеше към смъртта. Всичко беше пред него, нищо — зад него. Преследваха го копнежът и надеждата, че може да стане чудо, че може да се промени разположението на планетите над главата му, че времето, което бие като друго сърце в джоба му, ще престане да брои часовете в негова щета, че Водолеят и Скорпионът ще намерят друга служба и тогава пустинникът няма да може да чете по скока на козирога времето на часовника на поручик Софроние Опуич. От това безтелесно желание в него блестеше някаква светлина, но не обикновена, а някаква чудна светлина, която можеше да се улови с уста като вода. Но това не беше светлина от този свят и не можеше да го води в нощта, а само през подземието. А на него му беше нужна и малко земна светлина.

— Знам защо не спиш — проговори тогава пустинникът. — Скоро ще тръгнете на бой. Дойде да ти кажа какво ще ти се случи в тази битка…

Поручик Опуич мълчеше и слушаше, защото беше разбрал, че светлината няма да му бъде дарена, ако говори.

— Е, ето как стоят нещата с тебе, сине мой. Представи си две числа — едното мъжко, а другото женско. Или още по-добре и по-лесно, представи си две вражески войски, които са изправени една срещу друга. Едната побеждава, както победи в миналата война френската войска, в която беше баща ти. Другата губи. Както изгуби австрийската войска. Но внимавай — победата няма деца, тя има само баща. А поражението има стотици деца. Размисли, кой е по-силен? И какво става с победителите след победата? Един страшен, брадат, непознат за тебе човек, въоръжен до зъби и изкалян до очи, е нахълтал внезапно в дома ти, изплашил те е до смърт с непознатата си миризма и обладал майка ти, преди да успееш да излезеш от стаята си и разбереш, че това е баща ти. И това е ставало във всички домове на победителите. Тогава те държали, а и до днес много държат на жените, конете си и на своята мощ. А децата си, тебе и твоето поколение държат в сянката си и за юздите, докато не започнете да броите белите си косми.

Но погледни сега онзи, другия, вражеския мундир, в двора на съседната държава, която изгуби войната от баща ти и от французите. Там бащите се завърнаха у дома като пребити кучета. Войската на победените бащи заля с беда цялата тяхна страна. Цяла Австрия и Прусия. И какво стана? Техните синове и твои връстници, които тогава не носеха оръжие, не понесоха дори вината за изгубената война. Нямаха грях на душата си, никакви забрани пред себе си, никакви бащи, които да ги подчинят. Затова днес на тях им е позволено всичко, което на вас никога не ви е било позволено. Имат всичко, което имаха бащите ви. Искаш ли доказателство? То е кацнало на рамото ти. В миналата война баща ти Харалампие Опуич убил един прочут австрийски стрелец Пахомие Тенецки. И сега, след толкова години, ти, синът на победителя, както и синът на победения Пахомие Тенецки, също сте войници. Но забележи, че ти в Наполеоновата, а той в австрийската войска, нямате един и същ чин. Ти си поручик, а той е вече капитан, макар че сте връстници. Това значи, че поколението на могъщите в съседната страна, която изгуби миналата война от бащите ви, е с едно поколение по-младо от генерацията на могъщите във вашата армия, където все още властват вашите остарели бащи. Но сега с тях, с могъщите, от другата страна на мишената сте изправени вие, слабите, лишените от права, и вие ще носите цялата отговорност и целия риск на това ново разчистване на сметките. В тази война ще се сблъска слабото поколение на синовете на някогашните победители с всемогъщото поколение на синовете на победените. Затова внимавай и не забравяй, че е ударил часът на трудно изпитание за тебе…

Но има нещо, което аз бих искал да те питам, нещо, което не разбирам, когато става дума за тебе и за баща ти. И което не разбирам и когато става дума за вашия враг, капитан Тенецки. Защо сте в чужда войска, а не в своята? Воювате и умирате, и едните, и другите, за две чужди царства, за Франция и Австрия, и то по време, когато хората от вашето племе в Сърбия и Белград воюват за своята страна против турците.

Докато отшелникът говореше, офицерът до него слушаше как в тъмата под пещерата в голямата главозамайваща мрачна дълбочина витаят разноцветни мъгли — червени, жълти, зелени и сини, точно както ветровете духат над главите им. И вече не мислеше за битката, която му предстоеше. Беше онзи час на нощта, когато мустаците растат по-бързо, и той почувства как нещо като паяжина се увива около устните му.

— Кой е истинският път, отче? — попита най-после той. — Как да различа този път от другите пътища?

— Ако вървиш в посоката, в която твоят страх расте, знай, че си на прав път. И нека Бог ти е на помощ.