Милорад Павич
Последна любов в Цариград (23) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ двадесет и първи
Светът

Наскоро след пристигането си в Цариград през 1813 година френският посланик реши да устрои градинско увеселение в резиденцията си. Гадатели и танцьори забавляваха гостите и в мига, в който те започнаха да влизат в просторния дом на младия посланик, музиката вече свиреше. Капитанът доведе Дуня, по чието лице се виждаше, че е плакала цяла нощ. Госпожа Растина Калоперович бе дошла със сина си, носейки сребърната пудра в косата си. Младият Калоперович търсеше някого с очи и с учудване забеляза, че на стената на голямата одая има обърнат към съседната стая овален прозорец. Рамката му приличаше на позлатен венец и затова прозорецът наподобяваше картина. Този прозорец напомни на Софроние прозореца в салона на родителската му къща в Триест. В този момент конниците на майора поведоха хоро в градината и хороводецът така заситни, че не се знаеше къде са петите и къде — пръстите му. Ерисена прошепна:

— Хорото е лабиринт.

Гостите все още пристигаха. Домакинът беше облечен в гълъбовосин костюм без означения за чина, с руси копринени коси и с препасан по обичая копринен пояс. Секретарят му беше в черно, със сребърни копчета на облеклото и колана. Загрижеността отиваше също толкова добре на лицето му, както нейната липса по лицето на момчето в синьо, но затова пък проличаваше в ботушите му, които постоянно си търсеха място. Изведнъж затъмниха одаята и в прозореца-рамка като жива картина се появи гол силует, обгърнат с воал около бедрата. Полът му не можеше да се определи, макар че гърдите бяха голи. На жените те приличаха на мъжки, а на мъжете — на момичешки гърди. Когато танцът свърши, силуетът застана като жива картина в рамката. Стоеше така със свит в коляното крак и това кой знае защо напомни на младия Опуич положението на тялото му, когато висеше закачен на онова дърво по нареждане на капитан Тенецки. Само че този силует стоеше, а не висеше.

В този миг в одаята и градината нахлуха десетина циганки със звънтящи по фустите им пряпорци и започнаха да гледат на карти на гостите. Капитанът извика:

— Tarocchi! Tarocchi! — Хвана сина си за ръка и го настани в градината до една гадателка.

— Картите, господине, са като езика. Но внимавай, голямата или малката тайна искаш? И кому искаш да гадая?

— И на двамата от едни и същи карти — каза капитанът.

— Голямата тайна — добави Софроние.

— Добре, господине. Не се смейте, докато ви гледам, защото ще ви навреди. Намислете си, без да го казвате на глас, по един въпрос.

Жената разстла една кърпа пред себе си, казвайки „не се въргаля по камъка“, извади от една кожена кесия 22 карти и ги даде на двамата Опуичи да ги „затоплят“. Когато картите бяха разбъркани, Софроние ги пресече, а Харалампие ги прекръсти. Циганката ги хвърли на кръст върху кърпата, а в средата покри напреки една карта с друга. След като ги отвори, каза на младия Опуич:

— Баща ти е убит. А ти криеш голяма тайна.

— Баща ми не е убит — засмя се младият Опуич. — Той е тук, пред нас.

При тези думи гадателката ужасено погледна капитан Опуич, грабна картите си и избяга от къщата точно когато поканиха гостите на вечеря.

* * *

При последния залък и умората, която ги налегна, гостите на младия френски посланик слушаха музика. Подпоручик Калоперович гледаше, без да трепне, като омагьосан, своята полусестра Дуня, когато майка му, проследявайки този поглед, каза:

— Надявам се, че си спомняш нашата клетва. Извърши ли своята част от обета? Свали ли я?

— Дуня? Да, още в хана.

Госпожа Растина горчиво се усмихна.

— По моите сметки — пошепна тя на сина си — остава още малко и обетът ни ще бъде изпълнен. На мен ми остават още две стъпки, а на теб — само една.

— Една? — попита с трепет младият Калоперович, а майка му го помилва със сребърните си очи.

В този момент някой започна да пее „Спомените са потта на душата“ на гръцки, но това беше същата онази песен, която като своя обичаха Софроние и Ерисена.

И тогава Софроние направи най-решителната стъпка в живота си. Развълнуван от песента, той потърси погледа на жена си, която седеше до него. Но не го срещна. Ерисена също слушаше песента и гледаше пред себе си, дишайки възбудено. След това вдигна очи. Прокара замислено пръсти през косата си, погледът й беше насочен към мрачния прозорец на една съседна сграда, зад който се виждаше потънала в мрак стена, а зад нея — непрогледна нощ, изпълнена с вода и трева. И така погледът й най-напред се сблъска със стената в тъмата и продължи да се движи нататък, макар че Ерисена не виждаше нищо по този път. Той се движеше по права линия, през гори, към Изток, плъзна се над Черно море, премина през Одеса, през степта, размина се с някакви каспийски рибари, тръгнали на нощен риболов, премина през Кавказкия масив, през Памир и за миг се угаси на Голямата китайска стена, но не защото се умори или защото това беше твърде голямо препятствие за този поглед, а защото Ерисена не съзря това, за което копнееше, и просто престана да гледа в тази посока. И тогава Ерисена потрепна от песента, която слушаше, погледът й най-после откри на съседната маса капитан Харалампие Опуич, бащата на мъжа й, и цялото й тяло замириса на праскови.

Софроние, ужасен, гледаше Ерисена, а Ерисена с унес — баща му. Седяха така неподвижни няколко минути и едва тогава Софроние забеляза, че Ерисена отново маже с боя гърдите и устата си и вече не носи на врата си обувчицата от сърма. Тя беше свалила третата обувка.

„Тя ще роди от баща ми детето, което не можеше да има от мене.“ Тази мисъл прелетя през главата му.

И в този миг в Софроние Опуич се угаси онзи глад, който като малка болка бе раснал години наред под сърцето му и се бе превърнал в голяма болка. Всичко, което някога го бе боляло, отново го заболя, всички стари рани по тялото и душата му се събудиха, всички белези от детството оживяха и отново заработиха, а от тялото му паднаха кичур черна и кичур рижа коса. След 17 години отново падна членът му, десният ботуш престана да го стяга, слухът рязко заглъхна и той повече не чуваше нищо под земята. Светът се откри широм пред него. Ужасен, той поиска да отстъпи, да откъсне палеца си, но беше късно. Заветното му желание се бе сбъднало по най-добър начин някъде далеч от него, работейки за него извън и независимо от него, но на една страшна цена. Някой всемогъщ бе изпълнил желанието му, но го бе лишил от любовта на Ерисена. Някъде, кой знае къде (опасяваше се Софроние), вече пътуваха знаците на милостта като вихри. Той почувства, че в душата му олеква, че нещата около него и в него се преместват, че решението всъщност е взето, и всички бъдещи решения сега вече му бяха облекчавани. Той чу как съзвездията се преименуват в негова полза и неговият звезден знак се преиначи от Везни в Скорпион и от това вкусът на гъби се превърна във вкус на сърна в устата му. Всичко, което съществува, което е и което добре познаваше, в един миг му стана чуждо и непознато, а всичко, което не е и не съществува, му стана ясно и близко. Като че ли всяка карта на съдбата му, цялата негова Major Arcana падна наопаки, преобърна живота му и тласна сетивата на Софроние, пренасочвайки ги от подземието към всемира.

„Бог награждава любимците си едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие“, помисли си той и поиска да заплаче, когато чу как баща му бърбори на масата:

— И усмивките трябва да се превеждат, мила госпожо, също както и думите! Френската усмивка например трудно може да се преведе на гръцки. Еврейската усмивка не подлежи на превеждане, докато германците няма да се засмеят, ако на шегата не е закачена цената…

Докато капитанът тихо си бъбреше, докато Софроние си седеше и гледаше в жена си, а тя — в баща му, някой гледаше Софроние. Госпожа Растина Калоперович, с възглавницата с пряпорците в ръце, го поглъщаше с очи, защото Софроние беше предпоследният любовник на дъщеря й Дуня, с когото тя още не бе спала. Той беше предпоследната стъпка от нейния обет, който трябваше след това да се изпълни и увенчае с една обща последна крачка. Нейна и на нейния Арсение. С една дума, Софроние Опуич беше единствената останала пречка между госпожа Растина и постелята на сина й Арсение Калоперович.

Този поглед на госпожа Калоперович за миг прекъсна капитан Опуич, който удари с нож по чашата и стана, за да вдигне тост за френския цар. И тогава се случи нещо невероятно.

Пред очите на всички присъстващи в градината на френското посолство в Цариград капитан Харалампие Опуич изчезна безследно заедно с чашата си. На сутринта слугите намериха под стола му само чифт кървави шпори.