Милорад Павич
Последна любов в Цариград (18) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Шестнадесети ключ
Кулата

Една сутрин стаите в сградите в Земун осъмнаха осветени от падналия през нощта сняг и огледалото на стената събуди с белотата и блясъка си Софроние и Ерисена.

През онази снежна утрин, по време на закуска, той я попита:

— Защо никога не ни посещава по-големият ти брат?

— Защото той е онзи австрийски офицер, който те промуши с канията на сабята си и те обеси на дървото. Той е далеч. Преследва французите.

— И ти ми казваш това едва сега? А защо тогава ми спаси живота?

Гледаше го как дъвче единия залък на дядо си по майка, а другия на баба си по баща и отговори:

— Има два вида жени. В този смисъл жените като че ли имат два пола, като две обувки на краката.

Първия тип можеш да наречеш Жената на победителя. Тя няма баща. И се държи само за мъжа си, когото обожава като всемогъщ, като Адам и като баща на децата си и победител в света на животните, на които е дал имена, и на природата, на която се е противопоставил. Тя не е забравила къде е пъпът на Земята. Има мощ и пари от мъжа си. Дните са му по-дълги и в тях има повече нощи, отколкото имам аз — тя мисли за своя мъж и презира синовете си като мекотели и разединени, като Каин и Авел, единаци без мощ и влияние. Нека изорат сянката си и я полеят с пот да порасте, мисли тя за тях. Но не може да търпи и връстниците на децата си, цялото това поколение, което запушва с брада ушите си. Когато избира, тя не избира онзи, когото най-много обичат, а когото най-много мразят нейният баща или нейният син. Любовта й е свързана с клитора и означава сласт, независимо от зачатието.

Другия тип можеш да наречеш Дъщерята на победителя. Тя е влюбена в Бащата, който може да каже за себе си: „И научен бях, преди да бъда.“ В него вижда твореца, победителя, всемогъщия, който свързва около себе си и около нея кумството на единомислещите; Тя презира собствения си мъж. И макар че той може би е добър човек и отличен в професията си, за него тя казва: всички го удрят по часовника и му изсмукват душата с музика, по ушите му магарешки тръни никнат! Не може да му прости, че е самотник. „За какво ми е някой без мощ и влияние, който няма власт дори като мисирска баба.“ Затова тя презира и братята си, и техните връстници. „Седели под капата на времето, но и тази капа смъкнали“ — казва тя за тях. Затова пък обожава сина си и връстниците му, защото дните им се близнят, в тях вижда новото голямо кумство, свързано със същия дух, с което е било свързано братството на баща й. В тях вижда бъдещите победители. „Те са свалили и четирите пласта изсушена пот, и четирите ветрове под тях и сега са свободни“ — мисли тя, защото мощта и богатството се създават или чрез бащата, или чрез сина. Тя завършва обикновено в постелята на някой приятел на сина си. Когато избира, не избира онзи, когото най-много обичат, а онзи, когото най-много мразят нейният мъж или нейният брат… Любовта й е свързана с матката и означава зачатие, независимо от сластта.

— А ти към кой от двата типа принадлежиш ти? Кой пол си? — попита той с трепет.

— Към нито един. Аз съм в известен смисъл безполова. И поне засега съм изключение. Аз съм „третата обувка“. Когато избирам, избирам онзи, когото най-много обичам.

— Значи „третата обувка“ наистина съществува?

— Да. Опитвам се да не се държа като другите жени. Не се покорявам на законите за смяната на поколенията на победители и победени, защото това са мъжки норми на поведение. Знам, че светът на мъжа се намира в някой друг свят, а на жената — в самата нея. Знам, че когато сенките на вечерните билки политат към небето, аз съм Дъщерята на победения. И аз обожавам баща си въпреки всички.

— Но нима не знаеш, че моят баща е убил твоя, там някога в миналата война, през миналото столетие?

— За това вина не можеш да имаш ти, но виновен може да бъде брат ми, Пана Тенецки, капитанът в австрийската войска, който е също толкова кръвожаден, колкото и баща ти капитан Харалампие Опуич от френската конница. В техния случай вината може да се върне обратно през времето. Затова не мога да търпя надменната фаланга на братята си и техните другари — победители и насилници, които също не могат да ме търпят. Така както не могат да ме търпят и жените им. С трепет си мисля за своите и техните деца, които ще бъдат изложени на насилието им на победители, ако те спечелят войната, която ти и твоите губите. Бих искала, ако преживея, да завърша в леглото на някой от слабите връстници на моя бъдещ син, и то повече като майка, отколкото като любовница, така както и тебе избрах като слаб син на един силен баща — победител. Избрах те, защото не те обичаха нито майка ти, нито сестрите, нито любовниците ти, а няма да те обичат и дъщерите ти, ако ги имаме. Най-голямото поражение и най-страшното наказание в живота ми ще бъде, ако не успея, ако ме принудят да се върна в могъщото ято на братята си — победители, на което принадлежат връстниците ми, на което принадлежи и твоят баща. Краят на моя път ще настъпи, бъда ли принудена да сваля третата обувка.

Но да оставим мене настрани. Да видим къде си ти, тоест къде сме ние, двамата. Ти искаш да се върнеш в частта си, която продължава да отстъпва, марширувайки към северозапад. Това неминуемо ще завърши някъде във Франция. Аз не знам дали Франция е твоя държава, или не, но знам, че служиш в нейната войска. Знам също, че държавата е нужно зло. Най-многото, което можеш да очакваш от нея, е да не ти плюне в супата. А войните? Казваш, народа, казваш, че воюваш за славата на нацията си. Какво е това народ? Погледни ме. Аз съм на седемнадесет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на седемнадесет години. Това значи, че народът е едно вечно дете. Той непрестанно расте и езикът му, духът му, спомените му, дори и неговото бъдеще стават все по-тесни, също като дрехите му. И затова един народ трябва постоянно да сменя рухото си, защото то винаги му окъсява, стяга го и пука по шевовете от неговото разширяване. И е това трудно и радостно нещо. Казваш — езикът. Насън ние всички разбираме различни езици. Сънят е нашето отечество още преди Вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик, език на живите и мъртвите… И защо тогава трябва да се воюва? Защо да се връщаме назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийството.

— Да не би да ме убеждаваш да напусна войнишкото си призвание?

— Да. Искам да оставиш войнишкото си призвание. Това е призвание на баща ти, то не е твое. Хайде да избягаме от тази пламтяща кула, от това поражение и катастрофа, за която напразно мислиш, че ще ни защити и ще ни донесе сигурност и пари. Хайде да започнем отначало.

— Знаеш ли какво, скъпа моя, аз научих нещо във войната. Моите връстници в частта, които трябваше да загинат по-рано, бяха по-мъдри и знаеха повече за света около себе си от другите и по това ги разпознавахме и отгатвахме, че скоро ще бъдат убити. А те знаеха, че от хиляди години всяко убийство се върши с предумисъл… Другите, които трябва да умрат по-късно, бяха по-глупави. Но всичко това нямаше никаква връзка с вродения ум или ограничеността на едните или другите. Има следователно два случая. Ние принадлежим на втория.

— Как така?

— Ние сме щастливи любовници. Нали? А от щастието се оглупява. Щастието и мъдростта не вървят ръка за ръка, както не вървят заедно тялото и мисълта. Защото само болката е мисъл на тялото. И така, щастливите хора оглупяват. Едва когато се уморят от щастието си, любовниците могат отново да помъдреят, ако наистина са били такива. Затова нека не решаваме сега как да разпаша сабята си… Господа са твоите стъпки, а ти си техният слуга…

Така говореше в Земун през онзи зимен ден младият и луд поручик Опуич от Триест, без да забелязва, че сабята му вече е разпасана.